Зоуи Дийн
Момичетата от филма (2)

Дейзи Бюканън среща Дейзи Дюк

Бен ли? Кой Бен? На тази мантра разчиташе Ана, за да изкара първия си ден в гимназията „Бевърли хилс“. Едва седемдесет и два часа по-рано, в навечерието на Нова година, тя срещна Бен Бирнбаум в самолета от Ню Йорк за Лос Анджелис. Ана пътуваше на запад, за да живее при баща си през последния срок на последната си година в гимназията. Бен беше първокурсник в Принстън и се прибираше вкъщи, за да гостува на сватба. Той беше готин, забавен и умен. Реалното доказателство, че момчето от мечтите съществува (за момичетата, които обичат да мечтаят, разбира се).

Ана имаше много качества. Тя беше висока, руса, добре възпитана и много богата, увличаше се по литературата и стиховете на Емили Дикинсън. Никой от познатите й обаче, а най-малко самата тя, не би могъл да я определи като мечтателна. Или пък импулсивна. И затова, когато се озова с Бен в тоалетната по-малко от час след като се запозна с него в салона за първа класа на трансконтиненталния полет, изпита усещането, че е просто свидетел на нещо, което се случва с други хора.

Ана пристигна в Лос Анджелис с надеждата да преоткрие себе си, а Бен й се стори най-подходящото момче, пред което да изяви новата си дръзка и предизвикателна същност. Обаче сега, когато си мислеше за всичко, случило се с Бен между божествения полет и адския край, Ана беше убедена повече от всякога, че иначе безпогрешният вкус й изневеряваше, когато ставаше дума за момчета.

Нямаше как да представи случилото се в благоприятна светлина: Бен просто я заряза в новогодишната нощ. Изчезна безследно, за да се появи два дни по-късно да иска прошка. Каза й, че се наложило да спасява своя позната, популярна личност, естествено — жена. Не искаше да разкрие името й.

Това беше обяснението му. Колкото повече мислеше за него, толкова повече се вбесяваше. Вярно, Бен познаваше доста звезди. Самата тя видя десетки на сватбата, където той я заведе. И въпреки това извинението изглеждаше направо смешно, обидно за нейния интелект. Явно се беше подлъгала за Бен, нещо нетипично за Ана Пърси.

— Ана! Яко! Надявах се поне в един час да сме заедно.

От съседната редица чинове й помаха Саманта Шарп и разкри ослепителната си, перфектна усмивка за десет хиляди долара. Начинът, по който блестеше кестенявата й коса, издаваше намесата на професионален фризьор.

— Сам, здрасти! — Ана беше възпитана перфектно от аристократичната си майка, владееща до съвършенство изкуството да изглежда щастлива, когато вътре в себе си не усеща и следа от удоволствие. Така че на свой ред се усмихна на Сам. Двете се бяха запознали на сватбата в навечерието на Нова година. Младоженецът беше бащата на Сам — Джаксън Шарп, един от най-популярните американски кинозвезди. Същата вечер Ана срещна и двете най-добри приятелки на Сам — Дий Янг, дъщеря на голяма клечка в звукозаписния бизнес, и Ками Шепард, чийто баща беше уважаван холивудски агент, пред когото всички трепереха. В началото момичетата се държаха доста мило, но не им беше нужно дълго време, за да разкрият истинската си същност.

„Е, добре — помисли си Ана, — щом се налага да карам час с някоя от тях, Сам определено е за предпочитане.“

В същия миг на вратата на кабинета по литература цъфнаха Дий и Ками. Явно трябваше да понесе и трите глави на Цербер едновременно. По дяволите!

— Здрасти, Ана! Как мина първият ден? — изчурулика дребничката Дий, докато се настаняваше на мястото зад Сам.

— Знаеш ли, на обяд те търсих — обади се Сам. — Решихме да отидем за суши в „Уестсайд павилиън“ и исках да те поканя да дойдеш с нас.

Очевидно момичетата бяха благоразположени.

— Аз пък се поразходих — отвърна Ана.

Ками седна пред Сам и изгледа Ана със смразяващ поглед:

— Питам от чисто любопитство — защо си облечена така?

Ана усети, че се изчервява. В Манхатън размъкнатите и износени дрехи се приемаха за шик. За първия си ден в „Бевърли хилс“ тя беше избрала дрехи, които смяташе за съвсем подходящи — бяла фланелка, кашмирена жилетка на „Кемъл“ с дупка от молец на ръкава и поизтъркани дънки. Дългата си, мека като коприна руса коса, завърза на конска опашка, а на устните си сложи единствено балсам с вкус на череша. А фактът, че дори в това най-обикновено облекло изглеждаше страхотно, се дължеше на гените и възпитанието й.

Точно обратното — трите момичета бяха поредното доказателство за онова, което бе впечатлило силно Ана в Бевърли хилс — когато ставаше въпрос за козметика, водещият принцип гласеше: „Колкото повече, толкова по-добре!“, а що се отнася до обема на покритата с маркови дрешки част от тялото, мотото беше: „Колкото по-малко — толкова по-добре!“. И трите бяха покрили устните си с толкова гланц, че приличаха на ледена пързалка. И трите носеха миниатюрни, но изключително скъпи пуловери, панталони с възможно най-ниската талия и обувки с високи токове.

Сам, която имаше широк ханш и тесни рамене и приличаше на круша, полагаше най-много усилия да изглежда добре, но с най-незадоволителен резултат. Дий печелеше от големите си очи, бухналата руса коса и миниатюрната си крехка фигура. А Ками… Ками изглеждаше като излязла от страниците на някое списание за мъже. Белият й пуловер свършваше поне десет сантиметра над колана на панталоните в цвят каки. Незнайно как, тя бе придобила тен, откакто Ана я видя за пръв път, и това перфектно подчертаваше буйните й къдрици, които сякаш казваха: „Току-що ставам от леглото.“ В новогодишната вечер Ана научи, че година по-рано Ками и Бен били гаджета, а Ками даде да се разбере, че иска да си върне Бен.

Ана преодоля смущението си и отвърна:

— Не предполагах, че трябва да искам от теб одобрение какво да облека.

Ками изглежда не се впечатли от острия тон и рече:

— Нека ти дам един съвет. Не си вземай кафе в картонена чаша. Някой може да пусне нещо вътре.

— Ками, престани — обади се Сам.

Ана беше изненадана. Сам не приличаше на човек, който ще се опълчи на Ками. От друга страна, да си дъщеря на Джаксън Шарп сигурно значеше нещо. На няколко пъти Ана дори си помисли, че може да се сприятели със Сам. Но тъй като никога не беше сигурна дали тя се кани да я прегърне, или да я нападне, приятелството изглеждаше доста нереално.

— Няма да е лошо да отидем на пазар — обърна се Сам към Ана. — Можем да разбием бутиците по „Родео“, обаче трябва да е, когато няма туристи. Направо не мога да понасям неандерталци на лов за модни дрешки.

— Нямам нужда от нови дрехи, Сам — отвърна Ана. — Благодаря ти, все пак.

Звънецът удари. Учителката по литература — мисис Брекнер, жена на средна възраст, облечена в недотам подходящ костюм с панталони с флорални мотиви, затвори вратата.

— Сигурна съм, че всички сте прочели „Великият Гетсби“ през зимната ваканция — започна тя — между джиновете с тоник на Аруба и спусканията в Мамът^[1].

Някои от учениците се позасмяха на ироничната забележка. Други изсумтяха, а трети просто изглеждаха отегчени до смърт. Мисис Брекнер подхвана лекция за основните теми във „Великият Гетсби“, като от време на време спираше, за да зададе въпрос. Ана предпочете да не взема участие, макар да знаеше всички отговори. За пръв път беше прочела класиката на Фицджералд на тринадесет години.

— Вместо да пишете обичайните доклади — продължи мисис Брекнер, — мисля да опитаме нещо ново и различно. Ще трябва да се разделите по двойки и да разработите проект, който представя книгата. Напишете кратка пиеса, направете скулптура, някакво представление, каквото решите. И не ползвайте текста дословно. Тук имаме работа с широкомащабни теми — потомствени богаташи срещу новобогаташи, индивидуализъм и себепознание срещу лесни пари и групово мислене. Добре, сега всеки от първа редица да си избере партньор от втора. По същия начин за трета и четвърта редица.

— Какво ще кажеш, Ана? — обади се Сам. — Партньори?

Ана беше твърде възпитана, за да откаже. Освен това Сам изглеждаше по-добра опция в сравнение с останалите, които изобщо не познаваше.

— Става. Би било чудесно.

— Някоя брилянтна идея?

— Не и в момента.

— Какво ще кажеш за кратък филм? — предложи Сам. — Мисля си за нещо в духа на сблъсъка на различните класи. Дейзи Бюканън среща Дейзи Дюк. На купон.

— Звучи интересно — съгласи се Ана. — Може ние да организираме купона. Да смесим актьори и непрофесионалисти. И да го филмираме.

Сам се почеса замислено.

— Знам ли. Не съм го измислила докрай. Ще поговорим по-късно, нали? Ще ти се обадя.

— Добре.

Изведнъж Ана се сети, че сутринта беше изхвърлила телефона си, защото Бен не спираше да й звъни.

Не, нямаше, нямаше, нямаше да мисли за Бен. Нещо повече, кой беше този Бен?

— Не ме търси на мобилния — добави на глас. — Ще си сменям номера.

Сетне написа на един лист домашния телефон на баща си. Сам пъхна листа в чантичката си „Шанел“ и взе да си играе с горното копче на мекия пуловер от новата линия на Стела Маккартни.

— Канех се да те питам нещо. Наистина ли те видях да говориш с Бен Бирнбаум тази сутрин или ми се е привидяло?

Ана вдигна рамене. Не искаше да обсъжда този въпрос.

— Той изглеждаше ужасно — продължи въпреки това Сам. — Сякаш не беше мигнал цяла нощ. Какво става всъщност? Питам, защото се притеснявам.

— Нямам представа — отвърна студено Ана, надявайки се тонът й да накара Сам да спре с въпросите. Напразно.

— Каза ли ти защо още не се е върнал в Принстън? Знам, че занятията са започнали.

— Наистина не ми се говори за Бен.

— О, моля те — тросна се Сам. — Ти го познаваш от… колко… три дни. А на мен ми е приятел, откакто се помня. По-добре ми кажи истината, защото със сигурност ще я науча.

— Ако двамата с Бен сте толкова добри приятели, попитай го сама.

Сам смръщи вежди, перфектно оформени от Валери.

— Я колко си била докачлива!

„Какво пък“, рече си Ана, а на глас продължи:

— Сам, ако питаш дали с Бен се виждаме, отговорът е не.

Необяснима за Ана радост огря лицето на Сам.

— Да не би да ми казваш, че с Бен сте скъсали? — попита тя, като стисна ръката й.

— Имахме една-единствена среща. Нямаше какво толкова да късаме.

Звънецът иззвъня за края на учебните занятия. Ана събра учебниците си. На тръгване видя Сам да говори разпалено с Дий и Ками. Реши да не им обръща внимание. Щом толкова държаха да се занимават с Бен, тяхна си работа. Тя щеше да го забрави.

Обаче…

Докато си пробиваше път навън от класната стая, един глас в главата й повтаряше смущаващия въпрос: „Щом си сигурна, че ще го забравиш лесно, защо непрекъснато мислиш за това?“