Давид Зафир
Исус е влюбен в мен (44)

Глава 43

Поне все още можех да сънувам Йешуа. Двамата ръка за ръка си правехме прекрасна разходка в планината и когато се изкачихме на слънчевия връх, се погледнахме дълбоко в очите, устните ни се приближиха и ние като нищо щяхме да се целунем, ако не се беше появила Светлана. Тя беше яхнала един жребец, който ме погледна и каза: „Аз съм баща ти.“

Събудих се ужасена. Когато отново се успокоих, погледнах мобилния си телефон, на който бях изключила звука и открих, че имам четиринайсет пропуснати повиквания. Всичките бяха от майка ми, която през последните десет години не ми се беше обаждала толкова често, колкото само през тази нощ. Изплашена и притеснена, веднага й позвъних и чух отсреща едно задавено от сълзи:

— Ало?

— Какво има? — попитах притеснено.

Чух само мълчание, после хълцане и най-накрая едно задавено от плач:

— Грллеееннпллннен.

— Грилът е напълно зареден?

— Гавраил! — изхълца тя.

— Гавраил е напълно зареден?

Какво ме засягаше това? И защо това беше повод тя да реве? Да не би онази му работа да беше твърде голяма? Трябваше ли това да ме интересува?

— Гавраил напълно е откачил!

Аха, така вече беше по-ясно. Помолих майка ми да се успокои, но за жалост тя не го направи и продължи да вие. Опитах се възможно най-съчувствено да кажа на майка ми:

— Хубаво е, че даваш свободен израз на чувствата си.

— Сега не ми е до психотерапевтични бръщолевения — скастри ме тя.

— Тогава престани да цивриш! — озъбих й се и аз. Това, със „съчувствието“ изискваше при мен още упражнения. Но моята рязкост имаше ефект — мама спря да плаче. Извини се и ми заразказва колкото се може по-спокойно за Гавраил, как сега истински го заобичала, не на последно място, защото ние двете сме се били помирили и така при нея били отпаднали и последните задръжки и как Гавраил точно сега я изпъдил, понеже според него била обсебена от сатаната.

— Всичко това е само претекст, защото той се страхува от обвързване — фучеше гневно тя. — Сатаната. Моля ти се. Той съществува точно толкова, колкото и Бог, тоест хич.

— Или може би съществува — изтърсих.

— Какво? — попита смаяна майка ми.

— А-аа… забрави.

Тя отново се разхлипа. Боже, Гавраил можеше само да се радва, че не бях в състояние като Исус да го изсуша. Но веднага щом тази мисъл за унищожение се оформи в главата ми, се ужасих. Не защото ми стана съвестно да си мисля такива неща, а защото според Проповедта от планината, да желаеш някому смъртта е точно толкова грешно, колкото и да я причиниш. Да, вече започнах доста успешно да следвам напътствията, няма що.

— Ще поговоря с Гавраил — предложих на мама.

— Ще направиш това за мен?

— Разбира се — отговорих. Щом като трябваше да спасявам света, защо да не можех да направя същото и за новата любов на майка си.

След като затворих, се облякох, слязох по стълбите и в коридора налетях на Светлана. Сега ли беше моментът да направя така, че да я обикна? Погледнах я в очите, които бяха очертани с дебел пласт грим, какъвто, освен нея, всъщност си слагаха само травеститите или танцьорите от „Holiday On Ice“ (ако изобщо имаше разлика между тях). Запитах се какво бих могла да направя за тази жена, което бих искала и за мен да направи някой.

— Светлана, в нашето затънтено градче има едно шикозно кафе със страхотни закуски. Искаш ли да отидем там? — попитах най-после.

— Моля? — Светлата беше очевидно объркана, да не кажа подозрителна.

— Ще бъде приятен предобед между дъщеря и мащеха — опитах се да се пошегувам. Светлана, която изглежда намираше този развой на семейните ни отношения за по-забавен, отколкото го намирах аз, се усмихна и отговори:

— Съгласна съм.

Малко по-късно седяхме в малентското шикозно кафене и готвачът приготви пред очите ни превъзходен омлет с шунка, домати и лук. Все още не усещах у себе си позитивно чувство за любов да не говорим, макар че Светлана се държеше така, както бих искала да се държат с мен. Но както изглеждаше, яденето и пиенето не бяха достатъчни. Какво още бих искала? Да се интересуват от мен! Ето защо се опитах да проявя интерес към Светлана:

— Изглежда… в Беларус е трудно да се отглежда дете.

— Навсякъде е трудно — отвърна тя.

Кимнах в знак на съгласие, спомняйки си за немските майки, които гледаха като зомбирани.

— Но на мен ми беше особено трудно, тъй като трябваше да се грижа и за болен баща — обясни Светлана. — Затова работех и извънредно.

— Във фабриката ли? — попитах и отхапах от страхотния шоколадов кроасан.

— В публичен дом — отговори тя, а на мен страхотният шоколадов кроасан ми приседна.

Когато спрях да кашлям, тя каза тихо:

— Баща ти вече знае. Редно е и ти да знаеш.

Идеше ми веднага да прекратя разговора, но това щеше да е в нарушение на Проповедта от планината. Как трябваше да постъпя при дадените обстоятелства? Да покажа съчувствие? На нейно място не бих искала това. Разбиране? Така по може.

— Окей, звучи не просто… — запелтечих. Не можех да проявя кой знае какво разбиране към нейното минало.

— Бях откровена. За мен баща ти е прекрасен човек. Досега никой не е бил така добър към мен. — Погледът й беше напълно открит, изглеждаше искрен. Все пак тя беше признала за лошото си минало, а една нечестна жена едва ли щеше да го направи. Реших да й дам това, което най-много бих желала в подобна ситуация: доверие.

— Би било чудесно, ако го направиш щастлив — рекох.

— Ще се опитам — каза тя, което прозвуча искрено.

После се заехме с омлетите. В края на закуската двете почти се разбирахме. И се уважавахме. Но чак пък да заобичам Светлана не ми се беше удало. Но намирах, че усилията ми поне се увенчаха с едно „все пак“.

 

 

Исках да отида при Йешуа, за да го попитам дали споделя моята оценка на положението (а и защото ми липсваше, а този въпрос беше добър претекст да се срещнем). Но още по пътеката към пасторския дом насреща ми се появи силно превъзбуденият Гавраил.

— Стой далеч от него! — извика ми той още отдалече, при което малко ми заприлича на гонител на зли духове от филми на ужасите от седемдесетте години.

— И аз се радвам да ви видя — отвърнах раздразнено.

— Стой далеч от него! — повтори заплашително той.

— Не съм пратеничка на сатаната — обясних му колкото се може по-спокойно.

— Точно така би казал някой, който е в съюз със сатаната — избухна той с не особено лесно оспорима логика.

— Как да ви докажа, че нямам нищо общо със сатаната?

— Като стоиш далеч от Исус.

— Това нито го искам, нито го мога — отвърнах.

Той ме погледна ядосано и за миг се побоях, че ей сега ще се нахвърли върху мен с кръст и пистолет, пръскащ светена вода.

— Много сте разстроили майка ми — обясних с по-спокоен тон.

Това накара Гавраил да онемее, а аз се замислих как да се държа с него, спазвайки „златното правило“. Опитах отново с разбиране, нали това беше помогнало при Светлана:

— Разбирам, че във времена като тези се страхувате, но майка ми е…

— Затваряй си устата!

— Но…

— Затваряй си устата!

Беше ми трудно да сподавя своя гняв. Как тогава да успокоя Гавраил? Какво бих искала, ако бях на негово място?

— Искате ли пшеничено зърно? — предложих неуверено аз.

При което той ме погледна още по-разярено.

— Но какво искате от мен?

— Да се превърнеш в каменен стълб.

— Не живеете съвсем според Проповедта от планината! — озъбих му се в отговор.

— Ти не ми обяснявай на мен как живее истинският вярващ.

— Ами след като не го правите:

— Изчезвай!

— Изобщо не мисля да го правя!

— Изчезвай, за твое собствено добро е — настояваше той.

— Кое е добро за мен и кое не е, решавам аз — опънах му се кисело.

— Дори нямаш представа какво глупаво и наивно дете си!

— А вие сте един твърдоглав нервозен дядка! — изтърсих.

— Как ме нарече?!?

— Нарекох ви твърдоглав нервозен старец, упорито старче такова!

Двамата с Гавраил се гледахме яростно в очите.

В този миг чух един глас зад мен да казва:

— Мари?

Обърнах се ужасено и видях Исус. Той беше чул всичко, което бях казала, но не изглеждаше сърдит, а само разочарован. Дълбоко разочарован. Преглътнах, не знаех какво да му кажа. Ето защо Гавраил първи взе думата:

— Господи…

— Моля те, остави ни сами — помоли Исус.

— Но…

— Моля те — каза спокойно Исус, но така категорично, че Гавраил не понечи повече да възрази. Той само ми хвърли гневен поглед и после влезе в дома си.

— Да се поразходим ли малко? — попита Исус и аз кимнах мълчаливо.

Без да говорим, двамата се отдалечихме от пасторския дом. Почти автоматично се запътихме към нашето място на езерото. Когато седнахме на мостчето, Исус най-после наруши тягостното мълчание и каза:

— Не ми се вижда да си вникнала в смисъла на моите думи.

— До този следобед бях — отвърнах тихо.

— Значи, занапред ще можеш да живееш според Проповедта от планината? — попита Исус, в очите му имаше нещо като малък остатък от надежда.

— Да, разбира се.

— Наистина ли?

— Не.

Исус ме погледна смаяно. Чудех се дали да му обясня, че човек не може от раз да започне да следва нещо ново, че ми трябва време, за да мога да се променя изцяло, да кажем, от пет до четирийсет години.

— Това… не става толкова бързо… — смотолевих най-накрая.

— Моите ученици, като се изключи Юда, веднага заживяха според моите напътствия.

— Може би… може би техният начин на живот го е позволявал — слабо се аргументирах аз.

— Мария Магдалена също живееше според нея, след като Петър й каза за Проповедта от планината.

Хубава работа. Пак заговори за бившата си! Да се живее в сянката на бившата, по принцип не е приятно, а аз направо живеех в сянката на най-великата бивша в световната история. И какво да правя сега? За да спася света? И нашето приятелство? Да не кажа дори „любов“ от моя страна. Но от негова? Хм, понякога той ме гледаше така… сякаш беше Йешуа… не Исус. Само че той никога вече нямаше да бъде Йешуа.

Или? Какво гласеше златното правило? Трябваше да правя това, което исках на мен да правят!

При вида на прекрасното му лице усетих, че искам само още едно нещо, преди Йешуа да потегли за Йерусалим. Да бъда целуната от него! Какво пък толкова щях да загубя? И така, аз бавно се наведох към него. Взех в две ръце неговото прекрасно, леко грапаво лице и докоснах устните му с моите.

Смаяният Йешуа само смотолеви:

— Мари…

Аз само прошепнах:

— Шшшт… всичко това се вписва изцяло в правилата на Проповедта от планината.

Преди изненаданият Йешуа да смогне да попита как по-точно, го целунах.

Съвсем лекичко.

Като полъх.

Докосването на нашите устни продължи колкото едва забележимо мигване.

Но докато траеше това единствено мигване, се чувствах като в рая.