Давид Зафир
Исус е влюбен в мен (6)

Глава 5

Междувременно

Когато Мари и Ката се отдалечиха от Малентското езеро, черният лебед доплува до брега. Заклатушка се върху чакъла по крайбрежния път, разтърси мокрите си пера и… се превърна в Джордж Клуни.

Клуни приглади сухата си блестяща коса, пооправи елегантния си черен дизайнерски костюм и седна на сенчестата пейка, от която току-що си бяха тръгнали двете сестри. Седна там и зачака нещо. Или някого. Междувременно започна да замерва с кестени патиците в езерото и то с такава точност, че те изпадаха в несвяст и потъваха. Но дори това малко удоволствие не можеше да зарадва този мъж. Той беше уморен. Много уморен. Страдаше от синдрома на пренатоварването. Това проклето столетие!

Преди някак си се търпеше, но оттогава насам, колкото и да се стараеше, хората бяха къде-къде по-добри в това да сътворяват ада на земята, от него, сатаната.

Разбира се, и той беше разработил някои добри идеи за измъчване на хората: неолиберализма, телевизионните реалити шоута. Modem Talking (особено се гордееше с песента „Cheri, Cheri Lady“), но каквото и да правеше, не можеше да стъпи и на малкия пръст на хората. Със своята свободна воля те бяха далеч по-изобретателни.

— Отдавна не сме се виждали — каза внезапно някой зад него.

Сатаната се обърна и видя… пастор Гавраил.

— За последно се видяхме преди близо 6000 години — отвърна сатаната — когато той ме изрита от небето. Или казано по-точно: изтърси ме.

Гавраил кимна:

— Какви времена бяха.

— Да, бяха — кимна сатаната.

Двамата се усмихнаха един на друг като двама мъже, които някога са били приятели и дълбоко в сърцето си съжаляват, че вече не са.

— Изглеждаш уморен — каза сатаната на Гавраил.

— Благодаря, и ти — отвърна Гавраил.

Двамата отново се усмихнаха един на друг.

— Е, какъв е поводът на срещата? — осведоми се сатаната.

— Господ заръча да ти предам нещо — отвърна Гавраил.

— Какво?

— Страшният съд наближава.

Сатаната помисли малко и въздъхна облекчено:

— Е, крайно време беше.