Давид Зафир
Исус е влюбен в мен (54)

Глава 53

Йешуа забърза към пешеходната зона, над която вече се виеха черни димни облаци. С неговите бързи крачки едва смогвах да не изоставам. Проклетите обувки.

При вида на решително крачещия Йешуа, въпреки апокалиптичните ездачи и горящия център на града, можех да мисля само за едно: за пропуснатата целувка. Ужасно мъчно ми беше, че нашият магически момент беше прекъснат. Но пък, от друга страна, пак бях щастлива, защото нали Йешуа беше поискал да ме целуне отново. И точно затова сърцето ми се късаше, защото се страхувах, че за нас двамата вече беше прекадено късно, а Страшният съд беше настъпил преждевременно.

— Как така настъпи Страшният съд? — попитах Йешуа, задъхвайки се. — Нали имахме още време до идния вторник? Да не говорим, че това тук е Маленте, а не Йерусалим.

— Никога не подценявай силата и лукавството на сатаната — отговори сериозно Йешуа.

— Аааа… — хрумна ми обезпокояваща мисъл — какво всъщност ще се случи, ако той спечели финалната битка?

— Тогава — рече Йешуа — злото ще възтържествува за вечни времена.

Треперейки от страх си представях как убийци, садисти и борсови агенти най-после поемат скиптъра в ръка. Тя щяха да измъчват, изтезават и експлоатират добрите и тъй като вече никой нямаше да може да умира, щеше да продължава така за вечни времена. В сравнение с това огненото езеро щеше да е като джакузи.

 

 

Центърът на града приличаше на една от онези военни картини, на които човек бързо превключва при прегледа на телевизионните програми, защото предпочита да види какво са приготвили в „Перфектната вечеря“. Къщите горяха, тълпата алчно ограбваше магазините, изпръсканите с кръв хора тичаха по улиците, а някакъв турчин преследваше един скинар, размахвайки огромен нож — е, да кажем, че последното не се среща кой знае колко често по телевизията. И преди да успея да се замисля дали не бих изгледала с удоволствие репортаж за съсечен скинар в новините, Исус отиде при един ранен мъж, който седеше до една канавка, имаше рана от удар под окото, с което вече не можеше да вижда, и мърмореше на себе си:

— Никога досега не е ми казвала, че не ме бива в леглото…

Йешуа седна до него, а мъжът се сепна, сякаш се страхуваше да не го ударят отново. Но Йешуа му каза:

— Не бой се.

После плю на земята, омеси със слюнката малко пръст и го втри под раненото око на мъжа. След това капна върху мястото малко от водата в шишето, което носеше със себе си, отми пръстта, раната, изпод което беше изчезнала, и мъжът отново можеше да вижда. Но това не беше всичко. Самото присъствие на Йешуа допринесе за това, хората, които се намираха на няколко метра около него да забравят своя гняв и необузданото си настървение. Тези лоши чувства се смениха с душевен покой. Мародерствата престанаха, както и актовете на насилие, а една жена върна на една майка детската количка, макар и последната да не се зарадва особено на това. Но не така добре се нареждаха нещата с моя душевен покой в този разпадащ се ад, понеже като вряла вода ме заля мисълта, че родителите ми планираха да отидат заедно с Гавраил, Светлана и децата до града да ядат сладолед. Исках да помоля Йешуа веднага да тръгнем да ги търсим, но той тъкмо спасяваше един полицай, на който нарушител на уличното движение беше отмъкнал кочана с актове (общо двеста на брой) и ги беше наврял в устата му, превръщайки в реалност широко разпространената фантазия на всички шофьори. На мен ми беше ясно, че Йешуа не може да изостави хората в нужда, само за да търси моето семейство, на което може би нищо му нямаше — при повече късмет, те може би още си седяха вкъщи и дъвчеха несмилаемото ястие на татко. Ето защо хукнах с болки в краката сама към сладкарницата. Пътем минавах покрай горящи къщи, мъже в женски дрехи и деца, които бяха нападнали един продавач на мобилни телефони. Чу се виене на сирената на една линейка и аз се зарадвах, че се появяват лекари, които ще помогнат на Йешуа. Но когато погледнах към линейката, забелязах, че тя се движи зигзагообразно и се носеше… право към мен! Замръзнах от ужас. Колата все повече се приближаваше, но не можех да се помръдна, колкото и моят мозък да крещеше на краката ми:

— Хей, вие малки набити диреци, размърдайте се!

Но смъртният страх беше блокирал връзката между мозъка и набитите диреци.

 

 

— Скоти, ще успеем ли?

— Става напечено.

— Колко напечено?

— По-напечено от врящ котел.

— Значи, дяволски напечено!

 

 

Вече виждах през предното стъкло шофьора, чието лице беше червено и подуто, и който се чешеше така настървено, сякаш се беше изринал по цялото тяло. Съществуваше ли изобщо такава алергия? И какво я беше предизвикало? Може би бананите, които лакомо тъпчеше в устата си? Можеше ли изобщо да види нещо през подпухналите си очи? И ако все пак можеше, не беше ли прекадено зает да се тъпче? Що за ужасно нещо го е накарало да откачи така?

Оставаха само няколко секунди, преди колата да ме връхлети и никак не ме утешаваше мисълта, че на местопроизшествието ще има линейка.

Тогава чух над себе си зловещото цвилене на горящите апокалиптични коне на ада. Погледнах нагоре, видях как ездачите се събираха горе в небето, при което успях да хвърля бегъл поглед на лицата им. За миг ми се стори, че познах… не, това не можеше да бъде!

Но самата мисъл, че може да съм видяла правилно, изпрати такава шокова вълна по тялото ми, че връзката между мозъка и краката отново се възстанови, последните чуха заповедта на мозъка:

— Скачайте, в противен случай целулитът ще е най-малкият ви проблем!

Мускулите на краката ми се напрегнаха за скок, колата беше само на няколко метра от мен и вместо да спре, шофьорът изсипа в устата си пакетче лешници, от което лицето му се поду още повече. Скочих колкото можах по-надалече, тоест по-малко от метър. Колата стана неконтролируема и се заби в един уличен стълб, на не повече от четирийсет сантиметра от мен.

Изправих се, а това беше болезнено, понеже краката ми бяха ожулени. Едва превъзмогнала първия ужас, погледнах в кабината на шофьора. Шофьорът нямаше наранявания, поне не от злополуката, но иначе благодарение на алергичните отоци и маниакалното чесане той изглеждаше като някой, в чиято компания не би искал да бъде виждан дори Квазимодо.

Надявах се, че Йешуа скоро щеше да стигне до него и куцукайки продължих към сладкарницата. Трябваше да разбера дали моето семейство — добре, де, сега в него някак си включвах и Светлана заедно с дъщеря и — се намираше в опасност. По пътя си подминах една жена, която току скачаше върху слабините на мъжа си и викаше:

— Ей сега ще те стерилизирам!

Радвах се, че повечето агресивни хора не ми обръщаха внимание, понеже бяха заети със саморазправата помежду си. Беше цяло чудо, че още нямаше умрели, но явно беше въпрос на време. Тогава внезапно ми се изпречи един мъж в средата на петдесетте и каза:

— Предпочитам двайсетгодишна…

— В такъв случай очевидно сте закъснели при мен отговорих и исках да го подмина, но той ми препречи пътя.

— … но тях не мога да ги хвана.

— Да ги хванете?

— Но и ти не си за изхвърляне — установи той и от ъгълчето на устата му потече тънка слюнка.

— За разлика от теб — отвърнах и отново понечих да мина, но той пак не ме пусна.

— Харесват ми и закръгленки — рече той и ме хвана. Не знаех кое ме ядоса повече — че този тип ме докосна или че ме нарече „закръгленка“. Във всеки случай му отговорих:

— Тогава върви при някоя сумистка.

При което го ритнах в пищяла. Той извика, а аз се затичах толкова бързо, колкото ми позволяваха наранените стъпала и отмалелите крака. Слава Богу, че старият развратник също не беше от най-бързите. Нашето преследване през горящата пешеходна зона сигурно беше едно от най-мудните в историята. Най-накрая мъжът беше спрян от двама свидетели на Йехова, които искаха да поговорят на спокойствие с него за Бог и не приемаха „Не, благодаря“ за отговор.

Продължих към сладкарницата, където заварих двете момиченца да се бият в насипания пясък до масите отвън, драскаха се и се хапеха, защото Лиляна непременно искаше да има гланца за устни на приятелката си. Мама Светлана не се впечатляваше от това, тя беше твърде заета да обхожда с една бутилка Пилигрино с нащърбено гърло разни мъже, виждайки във всеки един от тях потенциален клиент, докато баща ми душеше майка ми и й крещеше:

— Двайсет години бях нещастен заради теб!

Тъкмо понечих да ги разтърва, когато видях Гавраил да стои на покрива на четириетажната къща отсреща. Беше разперил ръце, сякаш искаше да полети. Той беше човек, но някак си у него се бе възвърнал неутолимият копнеж отново да полети, макар и за летенето да му липсваше нещо много съществено — криле. Направо не знаех на чии действия по-напред да попреча: на биещите се деца, на превъртялата Светлана, на душащия ми баща или на потенциалното бъдещо размазано петно върху тротоара. В този миг пристигна Йешуа и реши въпроса. С кротки думи той убеди Гавраил да се махне от ръба на покрива, е едно докосване с ръка потуши гнева на баща ми и този на Светлана и накара двете момичета да си поделят гланца като сестри:

— Събирайте не земни съкровища, а събирайте небесни съкровища, понеже твоето съкровище е там, където е и сърцето ти.

Докато казваше това, очите му бяха пълни с любов към хората. И аз изведнъж разбрах какво е било това, което Мария Магдалена му е казала някога. Сигурно са били думите…

— Колко време да те чакам да дойдеш!

Не, това не бяха нейни думи.

— Сега ще повикаш ли целия си ангелски сонм, за да помогнат да се справим?

Естествено, че и това не е казала.

Обърнах се и видях на една маса да седи черна жена, която с наслада отпиваше от своето еспресо и гледаше подигравателно Йешуа. Тя приличаше на Алиша Кийс, от която Ката беше във възторг. Ката? Нима това там горе беше тя… не, това не може… това не бива да е истина!

— Отдавна не сме се виждали, Исус — каза соул дивата, която естествено не беше никаква соул дива.

— За последно се видяхме в Юдейската пустиня, когато ти се опитваше да ме изкушиш — отговори Йешуа на жената.

— Но ти се оказа дяволски костелив орех — ухили се Алиша, щракна с пръсти и се превърна в отвратително червено създание с рога и копита, като герой от куклен театър… ако го е измислил Стивън Кинг.

 

 

— Скоти?

— Да, капитане?

— И аз напускам.

— Какво ще кажете двамата с вас да станем земеделци?

— Великолепна идея, Скоти, великолепна идея.

 

 

Аз цялата се разтреперих, носът ми се изпълни с остра миризма на сяра, а пушекът лютеше на очите ми, но Йешуа дори не мигна. Сатаната с жест го покани да седне на масата. Но Йешуа остана прав, само даде знак на Гавраил да ни изведе извън полесражението. Семейството ми, Светлана и децата побързаха да последват пастора, но аз останах на мястото си. Гавраил изтича към мен, хвана ръката ми и понечи да ме дръпне, но аз само казах:

— Нима да го изоставя.

За първи път Гавраил се усмихна гордо:

— Бях несправедлив към теб.

После изведе другите колкото се може по-бързо. На кървавочервения Мефистофел му беше все тая, явно беше сигурен, че рано или късно ще победи всички. Той се обърна към Йешуа и рече:

— Настъпи твоето време да се бориш. Войната започна.

За да илюстрира казаното, той посочи хаоса в малентската пешеходна зона, при което с отвратителната си опашка поднесе към устата си чашата с еспресо.

— Няма да се боря — отвърна Исус.

— Ти… ти няма да се включиш във финалната битка? — сатаната смаяно побутна встрани кафето си.

— Няма — отговори кротко, но твърдо Йешуа.

— Пак пробутваш номера с „Подавам и другата си буза“, а? — сатаната се опита да запази самообладание, тъй като се беше надявал на битка — и отказът на Йешуа го обърка.

— Бих се изразил по друг начин, но относно смисъла на думите ти, имаш право — съгласи се Йешуа.

Сатаната беше разколебан и аз трепетно се надявах той да е толкова объркан, че ей сега да вземе да прекрати целия този хаос… където няма противник, не може да се води война, нали?

Но сатаната се усмихна злобно, както само повелителят на ада може да се усмихне:

— Щом като е тъй, скъпи ми Исус, ще те унищожа и без да се съпротивляваш.

Ау, Боже, това с „обърни и другата буза“, изглежда невинаги сработва!

 

 

— Елате При Мен! — извика сатаната към небето и четиримата ездачи се спуснаха към нас, възседнали пламтящите си коне. Сега, когато се приземиха, най-после познах лицата им… единият от тях беше новият свещеник?

Другият беше… Свен???

Както и… Ката??????

А четвъртият ездач приличаше на мен.

Спрях да се питам какво означава всичко това. Бяха ми свършили въпросителните.

 

 

Ездачите препускаха от небето към пешеходната зона и тяхното намерение беше ясно: искаха да погубят Исус.

Ездачите се приземиха току пред краката ни. Конете пръхтяха, от ноздрите им излизаше адски огън и заедно с остатъка от сяра, която след преобразяването на сатаната още се носеше във въздуха, всичко това предизвикваше ужасно зловоние. Свен и новият свещеник видимо се радваха на предстоящата сеч, те не бяха на себе си от опиянение. За разлика от тях тази, която приличаше на мен, имаше празни студени очи и понеже знаех имената на четиримата апокалиптични ездачи и бях в състояние логично да ги комбинирам, установих: това е Смъртта. Това, че толкова приличаше на мен, по всяка вероятност не беше добра поличба.

Но страхът от моята собствена смърт беше напълно заменен от друго чувство, състраданието към Ката. Тя седеше на пламтящия си жребец, без дори да си опърли задника. Погледна ме с тъжни очи и ми прошепна със съкрушен глас:

— Той ме заплаши, че ще се мъча с този тумор за вечни времена… не съм достатъчно силна, за да се противопоставя… или да го изчистя… прости… ми…

Нямаше нищо за прощаване, аз я разбирах. Няма нищо по-лесно от това, да живееш според Проповедта от планината, ако си здрав, но ако си болен и туморът разяжда собственото ти тяло, с удоволствие ще продадеш душата си на дявола.

— И аз не бих била толкова силна — отговорих на Ката, при което на устните й заигра лека, едва забележима тъжна усмивка. Тя беше благодарна, че не я упрекнах.

Сатаната застана между нас:

— Надявам се, че няма да попреча особено на сестринската ви раздумка, ако сега заповядам да погубите Исус.

— Ще го направим с огромно удоволствие — каза Свен на Йешуа.

— Ти сам си си виновен — усмихна се садистично свещеникът с маратонките на Йешуа — ако ми беше дал толкова сила, колкото сатаната, никога нямаше да мина на негова страна, но ти винаги си ме изоставял. Дори тогава, когато в осми клас треньора по плуване ми каза пред момичета, че визуално осквернявам околната среда.

Йешуа не отговори, цялата му стойка и решителен поглед говореха, че у него няма и помен от страх. Сигурно по същия начин е стоял навремето пред Пипат Понтийски.

Смъртта беше единственият ездач, който се беше съсредоточил не върху него, а върху мен — любезност, от която никой не би бил поласкан.

Денис и Свен пуснаха на воля своите нови свръхестествени сили. Не разбирах съвсем какво точно правеха, но когато ръцете им се протегнаха към Йешуа, той извика и цялото му тяло се напрегна. За момент в очите му проблясваше ту гняв, ту дори омраза, която се сменяше с настървение, но той все успяваше да озапти тези си чувства. Обстоятелство, което очевидно не се нравеше на сатаната. Той се обърна, вече не толкова арогантно ухилен към Ката и й заповяда:

— Помогни им!

Сестра ми предпочиташе да не се намесва, но както тя самата каза, беше твърде слаба, ужасът от вечния тумор я накара да се приближи с коня си към Йешуа. Внезапно старите му рани по ръцете и краката започнаха отново да кървят. Не знаех кое беше по-ужасно: да гледам как страда Йешуа или да гледам как страда сестра ми от това, че като ездач на име „Болест“ причинява на друг човек болките, от които преди страдаше тя, и от чието вечно мъчение тя самата толкова се страхуваше. Трябваше да я спра заради Йешуа, но също и заради самата нея. Застанах между ездачите и Йешуа, който едва се държеше изправен и само с последни усилия на волята успяваше да потисне виковете от болка.

— Ако искате Исус — казах им, — трябва първо мен да убиете.

Имах малка надежда, че Свен и Ката още изпитват чувства към мен дотолкова, че да се отдръпнат от нас. Йешуа направи слабо движение с ръка — той вече не можеше да говори, вътрешната му борба беше зловеща — но жестът беше ясен: трябваше да се спасявам. Той не искаше да се жертвам за него. Но аз останах на мястото си.

Ката дръпна коня си няколко крачки назад, тя не искаше да ме наказва с ужасни болести, в този миг нейната обич към мен беше по-силна от страха й.

— Нападай! — каза й сатаната.

Тя само поклати глава. Чак такава власт той нямаше над нея. Защото нейната обич към мен беше по-силна от страха. Тя все пак успя да надхитри сатаната.

Това изобщо не му хареса. Той посочи с навитата си опашка към Свен. Онзи не можеше да се противопостави на сатаната, а и ни най-малко не искаше, неговата омраза дълго го беше разяждала.

— Окей — каза ми той — с радост ще те убия.

Като чу това, Ката започна да трепери цялата. Йешуа също страдаше, но беше безсилен, благодарение на ездачите той се бореше с вътрешните си демони, които живеят у всеки човек. А ездачът, който приличаше на мен, само се усмихваше студено. Знаех, че сега ще умра. Не изпитвах страх. Само гняв. Към Бог. Защото Ката страдаше. Също Йешуа. И двамата щяха да страдат още повече, ако ей сега умра.

Ето защо извиках гневно към небето:

— Eloi, Eloi frika sabati!

И получих отговор:

— Това Означава: Боже Мой, Боже Мой, Кюфтетата Ми Не Струват.