Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jesus Liebt Mich, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63 (2015)
Разпознаване и корекция
aisle (2015)

Издание:

Давид Зафир. Исус е влюбен в мен

Немска. Първо издание

Редактор: Любка Йосифова

Коректор: Ива Михайлова

Технически редактор: Симеон Айтов

ИК „Ибис“, София, 2011

ISBN: 978–954–9321–19–7

История

  1. — Добавяне

Глава 24

„Как се облича човек за среща с Исус?“ Зададох си този въпрос, след като си взех душ и си измих зъбите (в продължение на дванайсет минути, за по-сигурно). Стоях пред гардероба си и избирах възможно най-скромните и неразголени дрехи, които успях да намеря. Риза с якичка, пуловер, който можеше да се облече върху нея и широк черен панталон. Така целомъдрено за последен път бях изглеждала по време на моята конфирмация. Така че първият проблем беше решен, но вторият все още не беше. Къде следва да се разходи човек с някой като Исус?

Бих обсъдила това със сестра ми, но тя ми беше оставила бележка, че ще рисува на езерото. И да не се притеснявам, резултатите от прегледа били добри.

Кой знае какво би ме посъветвала Ката? Може би нещо от сорта: „Ей, я покажи на Исус няколко болни от рак и го попитай за Божията любов към хората.“

Запитах се дали наистина е редно да се направи това и дали с един такъв въпрос към Бог човек няма да си навлече един куп неприятности? И дали щом има Исус, има и ад? И дали изобщо трябва да се мисли за това, ако човек държи на спокойния си сън нощем?

Тогава в стаята влезе татко и каза:

— Може ли да поговорим?

— Ами, тъкмо излизам — отговорих, надявайки се да избегна разговор от типа „Светлана изобщо не е такава, каквато си мислиш.“

— Светлана изобщо не е такава, каквато си мислиш — каза татко.

Въздъхнах и попитах:

— Ах, по-лоша ли е?

Очите на татко се натъжиха. Направо е впечатляващо колко тъжни могат да бъдат едни очи, когато притежателят им е възрастен мъж.

— Тя много обича дъщеря си.

— Колко хубаво — отговорих хапливо. Като че ли това променяше нещо.

— Наистина ли е толкова трудно човек да си представи, че някой може да ме обича? — осведоми се той.

— Не, трудно е за вярване, че такава като нея те обича — отвърнах малко по-откровено, отколкото трябваше.

Той мълчеше. Вероятно си даваше ясна сметка, че имах право. Ала после каза:

— Но ако тя ме прави щастлив, не е ли все едно дали ме обича?

Съществуват и по-отчаяни въпроси на влюбени. Но не са много.

Идеше ми да хвана татко и да го разтърсвам докато онази част от мозъка му, в която се беше врязала Светлана, не изхвръкне от ухото му. Но вместо това само го погалих по старческата, сбръчкана буза. Той обаче бутна ръката ми встрани и каза решително:

— Ако не успееш да се спогодиш със Светлана, ще трябва да напуснеш дома ми.

Той излезе от стаята, а аз бях съсипана. Собственият ми баща ме заплашваше, че ще ме изхвърли от вкъщи.

На излизане минах покрай кухнята, в която Светлана и чудовищната й дъщеря играеха на „Не се сърди, човече“. Светлана изглеждаше щастлива, някак си не толкова свита, колкото я бях виждала досега. Сякаш камък й беше паднал от сърцето. Дали защото сега, вече е с детето си в Германия, можеше да опустошава банковата сметка на баща ми, или защото малката се беше излекувала от епилепсията. Най-вероятно и заради двете. Усетих, че прекалявам, все пак вчера ние всички станахме свидетели на чудо. Изпълни ме дълбоко страхопочитание. Може би трябваше да обясня на Светлана, че дъщеря й е излекувана завинаги. Може би това щеше да ни свърже чисто човешки. Може би щяхме да заровим завинаги томахавките. Чудото на Исус щеше завинаги да скрепи дружбата ни…

В този момент малката ме видя и ми се изплези. Аз й показах среден пръст и излязох от вкъщи.

 

 

С Исус имахме уговорка да се срещнем на мостчето, на което бяхме седели тази сутрин. За мнозина среща като тази би била фантастично преживяване — добре де, може би Осама бин Ладен правеше изключение. Защото си бе дал сметка, че за нищо и никакво се е мотал през последните десетилетия по афганистанските пещери без всякакви санитарни удобства. Но аз си бях само Мари от Маленте. За какво можеше да си говори с него такава като мен? Чувствах, че няма да е по силите ми.

Стъпих на мостчето, на което стоеше Исус, огрян от вечерното слънце. Гледката беше толкова великолепна, че Микеланджело сигурно би преосмислил още веднъж концепцията си за Сикстинската капела. Исус си беше с все същите дрехи, които все така не изглеждаха износени — в това отношение чисто практически си беше удобно да си месия. Когато тази сутрин го видях, чувствата ми към него бяха все още тотално объркани, но сега бе останала само уплахата.

— Здравей, Мари… — поздрави ме Исус.

— Здравей…

Беше ми трудно да кажа „Исус“, така че се задоволих само със „здравей“ и закопчах най-горното копче на ризата си. Чувствата ми към него продължаваха да бъдат неприемливи.

— Какво ще правим сега? — попита той.

— Аз… първо да ти покажа набързо Маленте — предложих смутено.

— Добре — усмихна се Исус.

„Не е чак толкова зле“, помислих си.

Заведох Исус във втората църква на нашето градче. Тази, в която някога са се оженили родителите ми. Божият храм, мислех си, ще бъде подходящо място за тази среща. Определено по-добро, отколкото местният клуб по салса.

— Често ли идваш тук? — осведоми се Исус, когато влязохме в малката непретенциозна църква.

Как да отговоря на такъв въпрос? Неподправената истина? Или да излъжа? Но да се лъже Исус съвсем не е добра идея, особено ако наистина има ад.

— Понякога — отговорих. Даването на уклончив отговор ми се стори правилен изход от ситуацията.

— А коя е любимата ти молитва, която произнасяш в тази църква? — полюбопитства Исус.

О, Боже, не бях в състояние да назова нито една. Мисълта ми трескаво заработи и аз отговорих:

— „Ела, Господи Исусе, бъди наш гост и благослови това, което си ни дарил.“

— Храните се в църквата? — учуди се Исус.

Боже, колко неловко! Реших да си затворя устата, преди да съм се оплела съвсем. Запътихме се мълчаливо към олтара. Не беше възможно Исус да се радва при вида на всички тези кръстове — сигурно му навяваха неприятни спомени — но той изглеждаше съвсем доволен, че в този дом Бог биваше почитан.

Само… аз не бях точно образец на почитанието. Тук се чувствах някак си некомфортно. Как ли щях да преживея цялата вечер?

Исус разглеждаше картините по стените, докато аз трескаво се взирах в пода и мислено си отбелязах, че няма да е зле църквата да се поизмете.

Изведнъж Исус сякаш се разсмя.

— Какво има? — полюбопитствах и вдигнах поглед от мръсния под към него.

— Майка ми изобщо не изглеждаше така. — Той посочи една картина с Мария, която имаше на главата си ореол и приличаше на изсечена от абанос. Мария в обора с младенеца на ръце.

— Имаше много повече бръчки — усмихна се Исус.

„Не е чудно, при такова семейство“, помислих си.

— И кожата й беше по-тъмна.

Да, църквата не си пада по южняшките типове.

— Били са трудни времена за нея — продължи Исус.

Много трудни. На всичкото отгоре всички са я смятали за луда.

Погледнах към Йосиф, който стоеше до Мария и си помислих, че най-вероятно той е оглавявал списъка на тези, които „са смятали Мария за луда“. Значи, идва жената и му казва, на него, мъжа, с когото никога не е правила секс: „Хей, Йосифе… ааа… няма да повярваш какво ми се случи…“

Исус забеляза, че съм се втренчила в Йосиф и обясни:

— Първоначално Йосиф е искал да разтрогне годежа тихомълком, за да не бъде обезчестена Мария. Но после на сън му се явява ангел и му обяснява кой расте в утробата на Мария. И тогава той приема Мария за съпруга.

Мъж, който се жени за бременна жена. Похвално. Това и днес не всеки го прави.

— Оттогава той ме е обичал и ме е отгледал като свое дете — продължи да разказва Исус.

— Но как се отглежда Исус? — учудих се.

— Със строгост. Веднъж Йосиф ми забрани да си показвам носа навън.

— А ти в какво се беше провинил?

— Когато бях на пет години направих дванайсет врабчета от глина по време на шабат.

— И какво лошо има в това…?

— На шабат не бива да се прави нищо. А аз на всичкото отгоре дадох и живот на врабчетата.

Да, явно им е било тежко на Мария и Йосиф да обясняват тези неща на съседите.

— Освен това, изсуших сина на Ханаан като върбова клонка.

— Какво!?! — извиках смаяно.

— Играехме си край един ручей. Със силата на волята си преместих водата в малко езерце, а той ми развали локвата с една върбова клонка. Тогава го проклех и той изсъхна.

Пууу… за такова нещо домашният арест на Йосиф е бил твърде меко наказание! Едва ли не антиавторитарно. Сигурно майките от Лазарет често са казвали на децата си: „На този Исус кракът му да не е стъпил в колибата ми.“

— Но когато бях на шест години, спасих и живота на едно дете. Моят приятел Зенон падна от покрива и умря, тогава аз мигом го съживих. — После Исус добави дяволито. — Страхувах се да не ме обвинят за неговата смърт.

Изглежда, че Исус е развил своята самоотверженост едва в по-късен етап от живота си.

— Скарах се и с един учител. — Явно беше в настроение да разказва. — Този човек не умееше да преподава както трябва. Казах му това и той ме нахока…

— И него ли изсуши? — попитах боязливо.

— Не, разбира се, че не.

Въздъхнах облекчено.

— Направих така, че да изпадне в безсъзнание.

Защо не ни разказваха тези истории в часовете по конфирмация? С тях тийнейджърите щяха да почувстват Исус по-близо до себе си.

Исус отново гледаше към картината с родителите си и размишляваше:

— Лицето на Йосиф беше много по-набраздено, от слънцето… и грижите…

Погледнах и аз по-отблизо Мария и Йосиф. Всъщност, за първи път разглеждах картина в църквата така подробно. Сигурно е било трудно на двамата родители да отгледат Исус. Но колко ли трудно е било за самото малко момче? Още на пет години то е забелязало, че е различно от другите деца. А в един момент сигурно е разбрало и това, че таткото с набразденото лице не му е истински татко.

Стана ми мъчно за малкия Исус.

Което пък големият Исус не пропусна да забележи и объркано попита:

— Има ли нещо, Мари?

— Не… не… само дето, сигурно ти е било трудно като дете. Така самотен. Без приятели.

Исус бе видимо изненадан, че на някого му е станало мъчно за него. Обикновено той беше този, който показваше състрадание, дори към хора, които нападат каси на мобилни оператори. Ето защо в първия момент моята забележка го обърка. После се окопити и каза:

— Е, имах си братя и сестри.

— Братя и сестри ли… мислех, че Мария е била девица? — изплъзна ми се неволно.

— Коментирането на интимния живот на възрастните приема ли се за нормално във вашето общество? — сгълча ме Исус.

Понечих да кажа, че самите възрастни в нашето общество — и конкретно майка ми — не спират да говорят за интимния си живот, но предпочетох да запазя това за себе си.

— Извинявай — вместо това казах тихо.

— Моите братя и сестри са се родили след мен.

— Значи Мария след това е… — успях да се спра навреме, преди от устата ми да се изплъзнат думите „правила секс“.

— Има логика в разсъжденията ти — каза Исус, а на мен ми се стори, че долових подигравка в гласа му. После той разказа, че имал както сестри, така и братя. На единия от тях, Яков, също бил спасил живота. Бил ухапан от отровна змия. Малкият Исус притичал и духнал върху раната. Яков отново се изправил здрав, а отровната змия се спукала.

Змията се спукала! Сигурно навремето Исус се е славил надлъж и нашир като най-готиния батко.

— Защо в Библията не пише нищо за твоите братя и сестри? — попитах.

— Малко ги споменават, но… — запъна се Исус.

— Но…?

— Те не ме последваха по моя път — заяви горчиво той.

Значи Исус е загубил своите братя и сестри, за да изпълни мисията си. Очевидно това все още го натъжаваше. Искаше ми се да го утеша, като хвана ръката му. Но разбира се това щеше да е смешно. Той беше Божи син, който нямаше нужда от утеха. Още по-малко пък от моята.