Давид Зафир
Исус е влюбен в мен (52)

Глава 51

Скочих от масата, обясних на татко, че тръгвам не защото не оценявам готварското му изкуство — макар и в него да дремеше потенциал за отключване на масово недоволство — изстрелях се от къщи и хукнах по брега на езерото в посока към пасторския дом. Тичах като Хари в „Когато Хари срещна Сали“. Но за жалост физическата ми подготовка стигна точно за четиристотин метра, после започнах да се задъхвам, след около седемстотин метра съвсем изгубих дъх и получих първите бодежи встрани — как по дяволите успяват хората в романтичните комедии да прекосят с тичане половината Ню Йорк? Е, те си имат режисьор, който монтира кадрите, а те тичат — колко да тичат — не повече от трийсет секунди. Да не говорим, че по правило не носят обувки с токчета, с каквито бях обута в момента. И ако все пак някоя жена носи такива, то тя докато тича ги събува, без междувременно да си изкълчи крака, и хуква боса през големия град, без да настъпи нито едно стъкълце или да налети на кучешко лайно.

Но аз не бях във филм, брегът беше пълен с кучешки лайна, стъкла, както и употребявани презервативи (малентските гимназисти наричаха този път „път към живота“), ето защо нямаше как да събуя обувките си. Понякога реалността може наистина да е много тъпа.

Измъчвана от бодежа встрани, се затирих нагоре по стълбата към дома на пастора. Когато стъпих на чакълестия път, видях как Йешуа излезе с багажа си от пасторския дом. Въпреки божата хукнах към него, задушавах се, задъхвах се, цялата плувах в пот, като се надявах, че потните петна под митниците ми няма да се забележат.

— Мари, изглеждаш така, сякаш си прекосила Синайската пустиня на бегом — каза учудено той.

Аз нищо не отговорих, просто бях ужасно щастлива, че Йешуа не беше заминал. Но той ни най-малко не изглеждаше зарадван, че сега стоях пред него. Тъкмо обратното.

— Моля те, махни се от пътя ми — заповяда ми той.

— Аз…

— Ти не вярваш в Бог — прекъсна ме той насред думата.

— Никога не съм казвала това — възразих и се опитах да лавирам. — Казах, че не вярвам достатъчно в Бог.

— Недостатъчното не е достатъчно — сряза ме той и мина покрай мен. Остави ме. Просто така.

Никой не можеше да ме оставя просто така! Дори и той!

Извиках горчиво след него:

— Я не ми се прави на настъпена наденица, ами ела да се разберем като двама възрастни!

Йешуа се обърна към мен и отвърна:

— Не разбирам как мога да бъда настъпена наденица.

— Това беше метафора — обясних нервно.

— По-скоро ирония — контрира ме Йешуа.

Хубава работа, помислих си, точно сега започна да разбира какво е ирония!

Ние се гледахме гневно в очите. Както могат да го правят само двама души, които имат чувства един към друг. На мен обаче ми се струваше, че бяхме твърде далеч от всякакво помирение, да не говорим пък за създаване на семейство. Значи, време беше за златното правило. Какво бих искала на мястото на Йешуа? Практично обяснение!

— Аз вярвам в теб — започнах, вече с по-мек тон — и най-вече в това, което си казал в Проповедта от планината, мисля, че и това не е малко…

Това го настрои по-благосклонно, челото му вече не се бърчеше гневно.

— … макар че това, с перлите и свинете, не го разбрах на сто процента…

— Ами, има се предвид, че… — зае се с обяснението Йешуа.

— Майната му на това сега! — рязко го прекъснах.

Той млъкна, усетих, че точно сега и на него свинете не му бяха първа грижа.

— Благодарение на теб — продължих да обяснявам малко по-спокойно — се помирих с майка ми, с баща ми, дори с жената, която нарекох уличница…

— Уличница?

— Това също е без значение — рекох. — И почти съм убедена, че станах и по-зряла, пораснах. Само допреди три дни никой не би повярвал в това, дори и аз… Но има нещо, с което просто не мога да се съглася: цялата тази работа с божественото наказание и ада… Знаеш ли, че аз съм повече за антиавторитарното възпитание.

— Антиавторитарно възпитание? — попита объркано Йешуа. — Мари, говориш неразбираемо като лудия от Гадара.

Не знаех кой е този луд от Гадара и никак не държах да разбера. Но Йешуа имаше право, трябваше да бъда по-ясна и най-вече да говоря така, че той да ме разбере.

— Какво е писано в Библията? — попитах тогава. — Не таете страх в сърцето си. Живейте без страх от наказание или от огньовете на ада. Правете добро на ближните си, защото това е вашето свободно желание и нека това бъде и според вашата свободна воля, защото така вашият собствен живот ще бъде по-богат и по-хубав.

Йешуа мълчеше. После рече:

— Това… това… не го пише в Библията.

— Но би трябвало! — казах, с което най-после изясних гледната си точка.

Това видимо го накара да се замисли. Ето защо допълних:

— Сега, когато вече те познавам, не ми изглеждаш като човек, който може да наказва другите!

Той кимна едва забележимо.

— Ти си толкова различен — настоявах — човек, който може да обучава… човек, който може да лекува… човек, който може да внушава… човек…

„… който дяволски добре умее да целува“, исках да кажа, но при спомена за това гласът ми секна.

— Имаш право — отговори той. — Не страх трябва да ръководи хората, а любов.

Когато изрече думата „любов“, в изказването му настъпи преливащ преход в значението, което той придаваше на думата — на „лю“ той все още говореше за любовта към ближния, на „бов“ вече имаше предвид и в мислите си, и в чувствата си нас.

Той ме погледна така, сякаш се канеше да ме целуне. Тази прекрасна целувка. Не можех да устоя… устните ми отново се приближаваха към неговите… И този път неговите също се приближаваха…

Идваха по-близо… И по-близо… Все по-близо…

Докато не чухме цвилене на кон.

Цвиленето звучеше зловещо, сякаш не е от този свят, като невероятно зло. Идваше отгоре, от небето. Главите ни се отдалечиха една от друга, лицата ни се обърнаха нагоре и видяхме четири коня, които се появиха от облаците над Маленте и горяха като факли. Препускащите към земята огнени коне бяха яздени от фигури, които не можех да разпозная в далечината, но за които инстинктивно подозирах, че бяха ужасяващи.

— Апокалиптичните ездачи — каза Йешуа, криейки изненадата си зад своя ясен, твърд глас.

От силната уплаха сърцето ми щеше да се пръсне на парчета.

— Трябва да отида там — каза Йешуа.

„А аз от страх трябва да отида до тоалетната.“