Давид Зафир
Исус е влюбен в мен (20)

Глава 19

Йешуа ме носеше, ходейки по езерото.

Да, той ходеше по езерото.

И аз си мислех, без да се учудвам особено: „Той ме носи, ходейки по езерото.“

Разбира се, ситуацията предлагаше широк спектър за размисъл, като например: „Йешуа ме измъкна от дъното на езерото.“ „Той спаси живота ми.“ И най-вече: „Дявол да го вземе, той наистина е Исус!“

Но мозъкът ми не отиваше по-далеч от: „Той ме носи, ходейки по езерото.“ Беше зациклил над този факт подобно на компютър, който не успява да стартира някоя програма. Изобщо не беше в състояние да обработи мисълта „Дявол да го вземе, той наистина е Исус!“

Когато най-накрая мозъкът ми направи мъничка крачка напред, за по-сигурно предпочете да мисли за нещо по-маловажно, като: „Досега на никой мъж не се е удавало да ме носи.“ Веднъж, когато Свен, в изблик на романтичност, се опита да ме пренесе през прага, едва не си докара дискова херния.

Дъждът и вятърът продължаваха да шибат лицето ми, докато Йешуа командваше небето и викаше на езерото:

— Млъкни, укроти се!

Вятърът утихна и настъпи пълна тишина. Да, на такъв човек не му трябваше нито дъждобран, нито чадър.

Когато пет минути по-късно Йешуа стъпи с мен на брега, всички тъмни облаци бяха отстъпили място на вечерния здрач. Той ме положи на една от пейките в парка. За разлика от Йешуа, аз бях вир-вода и зъзнех така, както през живота си не съм мръзнала. Дробовете ми все още горяха. Йешуа преспокойно ми заяви:

— Мога да отнема болката ти.

Той понечи да ме докосне така, както бе докоснал дъщерята на Светлана, но аз само извиках:

— Неееееееее!!!!

Просто не исках да ме пипа. Всичко това беше твърде много за мен. Повече от твърде много!

Йешуа спря. Дори и да беше объркан от моя истеричен вик, това не му пролича.

— Но — каза Йешуа — ти си съвсем премръзнала. — Отново понечи да ме докосне.

— Не ме пипай! — изкрещях му. Толкова се страхувах от него, че дори една съвсем нормална реакция възприемах като свръхестествена.

— Страхуваш се от мен?

Какъв нюх само.

— Не се бой от мен — каза той с благ глас. Но паниката ми заглушаваше думите му.

— Не Ме Пипай!

Той кимна:

— Както кажеш.

— Изчезвай! — изкрещях му с последни сили, от което си докарах пристъп на кашлица.

Йешуа продължаваше да ме гледа загрижено. Дали означавах нещо за него или той би проявил такава загриженост за всеки, когото е спасил от удавяне?

— Като казвам „изчезвай“, имам предвид „да се омиташ“ — задъхах се панически и продължих да кашлям.

— Както кажеш — повтори той със съвсем спокоен, почтителен тон и си тръгна. Той ме остави мокра вир-вода и кашляща на пейката, защото аз така пожелах.

Йешуа се изгуби от погледа ми. Благодарение на неговото заклинание дъждът съвсем беше престанал, но въпреки това треперех по-силно и отпреди, а кашлицата ми не се търпеше. Трябваше някак си да се добера до вкъщи, в противен случай щях да си умра от пневмония тук, на пейката. Изправих се, хм, смело. Току-виж и до вкъщи съм се добрала. Колко му е, лесна работа. Станах от пейката, понечих да направя една крачка и се строполих в безсъзнание.