Давид Зафир
Исус е влюбен в мен (27)

Глава 26

— Нали вече си предотвратявал едно замеряне с камъни? — попитах Исус, когато той отново се зае с мелбата си. За първи път тази вечер можех отново да дишам спокойно.

— Да, беше една уличница — обясни той.

— Мария Магдалена ли? — попитах.

— Мария Магдалена не е уличница! — заяви сърдито Исус.

Ай-ай-ай-ай, значи чувствата му към бившата бяха още силни. Ако изобщо беше бивша.

— Мария Магдалена си беше съвсем нормална жена — обясни Исус, сега вече малко по-спокойно.

— А ти как се запозна с нея? — попитах.

— Бях приет от нея и сестра й Марта в дома им. Тя намаза краката ми с мехлем.

Да не би Мария Магдалена да е била педикюристка? Глупости, навремето определено не е имало такава професия.

— А после подсуши краката ми с косата си.

Ами… ако човек си пада по това, защо пък не?

— От този ден нататък Мария Магдалена стана мой последовател — усмихна се Исус. При вида на тази усмивка усетих, че ме обзема ревност. Доста откачено чувство, ако го изпитваш спрямо Исус. На всичкото отгоре в главата ми се появи и образът на танцуващата Мария Магдалена от „Исус Христос суперзвезда“.

Въпреки това не можех да се отърся от ревността.

Вероятно чувствата ми не са така възвишени, както ми се искаше. Просто трябваше да разбера дали, следвайки го, Мария Магдалена не е споделяла и леглото му, но как можех възможно най-дискретно да задам този въпрос?

— А случвало ли се е с тези, които те следваха… ааа… да нощувате в тесни пещери… където хората трябва… взаимно да се топлят…?

Май не се получи много.

Исус поклати глава:

— Мария Магдалена и аз никога не сме лежали един до друг.

Както сестра ми обичаше да казва: „Платон е бил абсолютен идиот“.

— Мария ми беше казала… — продължи да разказва Исус, но спря.

— Какво е казала? — попитах.

Той не искаше да отговори.

Очите му отново се изпълниха с тъга. В името на своята мисия той се беше отказал не само от семейството си. Но и от любовта си. Постъпил е тъпо, ако ме питат мен.

Исус беше доял мелбата си и ръката му лежеше на масата. Отново ми идеше да положа своята върху нея, за да го утеша. Този път не се въздържах. Беше ми все едно дали това е Божият син, в този момент за мен той бе само един тъжен мъж, когото силно желаех. Може би дори твърде силно. Ръката ми се приближаваше до неговата. Той забеляза това и със спокойно движение отдръпна ръката си. Не желаеше да го утешават. Не и аз.

Но той и сам не можеше да се утеши, в погледа му все още се четеше меланхолия. Тъй като не исках да го гледам такъв, започнах да обмислям как да го отклоня от мислите му. Нали искаше да види как живеем ние, днешните хора. Така че може би трябваше да отидем на това място в Маленте, където е най-оживено.

— Сетих се какво ще ти покажа — усмихнах се аз.

— Какво? — полюбопитства Исус.

— Салса!