Давид Зафир
Исус е влюбен в мен (14)

Глава 13

С Йешуа си тръгнахме от ресторанта и известно време се разхождахме мълчаливо край езерото в посока към центъра на града. Сега мълчанието не ме притесняваше. С Йешуа наблюдавахме залеза. Над Малентското езеро той не беше така впечатляващ, както над Форментера, но все пак достатъчно красив, за да му се наслади човек за няколко мига.

Не знаех какво да мисля за Йешуа. Ту исках да избягам от него, ту просто да слушам гласа му, ту да му схрускам задника. А кой знае дали и той случайно не искаше да схруска моя задник. Обективно погледнато, с нищо не ми намекваше, че му минава такава мисъл. Така и не сканира тялото ми отгоре до долу, нито поде нещо като флирт. Защо така? Толкова ли съм непривлекателна? Или не съм достатъчно добра за него? Какво си въобразяваше този тип? Като дърводелец едва ли беше топобект на желанията сред жените!

— Защо ме гледаш така лошо? — попита Йешуа, а аз му отвърнах смутено:

— Ааа, нищо, просто понякога ходя малко намусена.

— Не, не е така — отвърна той — имаш дружелюбен вид.

Той каза това без нотка на ирония. Изобщо у него се наблюдаваше така нехарактерната за времето ни липса на всякаква ирония. Дори за миг не усетих в някое от неговите действия или жестове изкуственост, заученост или помпозност. Той наистина считаше, че имам дружелюбен вид. Това комплимент ли беше? Поне беше по-добро от лицемерието на Свен: „Обичам всяко грамче от теб.“

Усмихнах се. Йешуа отвърна на усмивката ми. И аз благосклонно приех това за флирт.

Ние се шляехме из центъра, а от един бар се чуваше как вътре посетителите реват с пълно гърло песента на Волфганг Петри „Безумие — защо ме пращаш в ада?“.

Когато чу това, Йешуа се притесни.

— Какво има? — попитах го.

— Това е сатанинска песен.

Преди да успея да кажа нещо, той се втурна в бара на име Поко-Локо. Хукнах след него. В бара около двайсет млади мъже и жени, приличащи на банкови служители, стояха пред една караоке уредба. Мъжете бяха разхлабили вратовръзките си, а жените бяха захвърлили саката на костюмите си. Настроението беше весело, всички пееха и се поклащаха в такт. Беше някакво караоке парти, каквото можеха да измислят само хора, които по цял ден се занимават с документи за безкасови преводи.

Но Йешуа беше объркан. Хора, които пееха такива „дяволски“ неща и на всичкото отгоре и танцуваха, никак не му харесваха.

— Сякаш танцуват около Златния телец.

— Силно казано — казах. — Това е само една караоке уредба. Какъв ти Златен телец. Вярно, че да слушаш Волфганг Петри е все едно да си в ада, но не е болка за умиране.

После отидох до банковия служител, който държеше в ръката си микрофона и го попитах:

— Може ли да ми го дадете за малко?

Мъжът, който приличаше на продавач на домашни потреби, се позамисли какво да отговори, тогава му издърпах микрофона и го тикнах в ръката на Йешуа.

— Какво искаш да пееш? — попитах го.

Той се намръщи, не знаеше какво да мисли за всичко това.

— Ще бъде забавно! — навивах го. — Кои са любимите ти песни?

Йешуа превъзмогна себе си и отвърна:

— Особено ми харесват псалмите за цар Давид.

Погледнах в програмата на уредбата и отвърнах:

— Окей, пускаме „La Bamba“.

Натиснах копчето, програмата стартира, но Йешуа не се въодушеви, макар че видимо се опита да ми достави удоволствие. Припяваше някак с нежелание „La Bamba“, но на изречението Soy captain, soy captain остави микрофона настрана. Това не беше за него. Не постъпих правилно. И съжалих, че го бях накарала насила.

Гелосаният банков служител дойде при мен и попита:

— Е, приключихте ли със съсипването на настроението?

Огледах се наоколо и видях силно раздразнените лица на служителите, което ми подсказа: „Говори на нас.“

Понечих да му върна микрофона. Но тогава се обади Йешуа:

— С удоволствие бих изпял нещо. В тази машина няма ли нещо по-смислено?

— Ние не искаме смислени неща — извика типът от банката. — Искаме „99 балона“!

Видях, че Йешуа наистина възнамеряваше да пее. Очевидно не искаше да ме разочарова. Това беше някак мило.

Ето защо дръпнах настрани банковия служител и тихо му пошепнах:

— Остави го да пее или ще те сритам в балоните. Така ще ти останат само 97.

На което той изплашено отговори:

— Какво пък, една по-спокойна песен няма да навреди.

Отидох до машината, порових се в каталога с песните и намерих „Пътят“ на Ксавиер Найдо. Йешуа взе микрофона и започна да пее със своя разкошен глас: „Пътят няма да е лесен / пътят ще е каменист, суров / не всичко ще върви като по песен / ала богат ще е такъв един живот.“

Когато той свърши, половината малентска банка плачеше.

И завикаха:

— Още, още, още!

Една млада, много изящна жена се приближи до Йешуа и му предложи:

— А бихте ли опитали с „We will rock you“?

Съвсем объркан, Йешуа попита:

— За убиване с камъни ли се говори в нея?

Но той не беше дори на половина толкова объркан, колкото ние с младата жена.

Отново потърсих в каталога с песните и намерих само заглавия, които считах, че са неподходящи за Йешуа, като: „Смяташ ли, че съм секси“ или на Принс „Моето куче е хомосексуалист“.

— Мисля, че можем да тръгваме — предложих му тогава. Но очарованите от него банда банкови служители просто не го пускаха и тогава Йешуа попита събралите се:

— Може ли да изпея един псалм?

Гелосаният отвърна:

— С удоволствие, каквото и да е това.

Йешуа му показа какво е. Той изпя великолепен псалм, подбран — вероятно инстинктивно — за банкери, с изречението: „Колкото и да расте богатството, не изгубвайте сърцата си по него.“

Когато свърши, банковите служители въодушевено му изръкопляскаха. Като викаха: „Браво“, „Още“ и „Хайде още един, още един.“

Така Йешуа изпя още един псалм. И подтикван от банкерите, още един. И още един. Общо осем, докато барът не затвори. Дълбоко развълнуван, барманът се отказа да включи в сметката ни цялото червено вино — дори банковите служители бяха минали от кайпириня^[1] на червено вино — и всички се разделиха с благодарност с Йешуа. А аз като гледах след въодушевените банкови служители, имах чувството, че на следващия ден ще отпуснат много повече кредити на своите клиенти.

 

 

Йешуа ме придружи до дома на баща ми, а аз бях толкова окрилена, колкото и пияна. Отдавна не бях пила толкова много вино, колкото с този мъж (който изглеждаше учудващо трезвен, което значи, че или носи на пиене, или просто има по-добър метаболизъм). А и със сигурност това беше най-странната вечер, която съм прекарвала с мъж, ако не се брои денят, в който Свен прецени, че за една нощ можем да делим една стая с майка му, защото целият хотел във Форментера беше резервиран.

Йешуа умееше някак си да вълнува хората. Той развълнува и мен. Но силно се съмнявах, че вълнението беше взаимно. Дали ме намира за привлекателна? Все още не беше погледнал гърдите ми. Да не би да беше хомосексуалист? Това би обяснило защо е толкова фин човек.

— Беше прекрасна вечер — усмихна се Йешуа.

О, може би все пак ме намираше за привлекателна?

— Хапнах, попях, но най-вече се смях — обясни Йешуа. — Такава чудесна вечер не съм имал отдавна на земята. И то единствено благодарение на теб, Мари. Благодаря!

Той ме погледна с невероятните си очи, пълни с благодарност. Като нищо можеше да му се вярва, че отдавна не се е забавлявал така.

С повечко въображение това би могло да се изтълкува като интерес към мен. А толкова исках! Ако коленете ми да затрепереха още съвсем мъничко, щяха да затанцуват чарлстон.

— Може би искаш да се качиш горе с мен? — попитах, без много да му мисля и веднага се изплаших от самата себе си. Проклетото ми подсъзнание искаше да вкара този мъж в леглото ми?

— Но какво ще правим горе? — попита Йешуа съвсем простодушно.

Не, не биваше да си лягам с него. Това щеше да е грешка, по много и най-различни причини: заради Свен, заради Свен, заради Свен. Но и заради Ката, от която сигурно после цяла година щях да слушам намеци за инструменти.

— Мари?

— Да?

— Зададох ти въпрос.

— Да, зададе ми — потвърдих аз.

— А ще отговориш ли на въпроса ми?

— Разбира се.

Ние мълчахме.

— Мари?

— Да?

— Щеше да ми даваш отговор.

— А-аа, какъв беше всъщност въпросът?

— Защо трябва да те придружа до горе? — повтори меко Йешуа. Очевидно наистина не подозираше нищо. Откачалка. Той бе така невинен. Това някак си го правеше още по-привлекателен.

Но ако той нямаше представа защо искам да отидем горе, значи все още можех да избегна неловката ситуация и да се предпазя от извършването на поредната грешка. Или още по-лошо: той да ме отблъсне.

Като нищо можех да се измъкна. С моята пияна глава само трябваше да отговоря нещо не толкова банално като „да пийнем по кафе“.

— Какво искаш да правим? — попита още веднъж Йешуа.

— Да рендосваме.

— Да рендосваме?

Тъпото червено вино!

— А-аа… имах предвид да рундосваме.

— Да рундосваме?

— Да — ухилих се аз някак криво.

— Какво е това?

О, Боже, откъде да знам?

— Аз… ааа… тоест, имах предвид рендосване… да поправим покривното скеле — обясних бързо.

— Искаш да работим заедно на покривното скеле?

— Да! — отвърнах, щастлива, че нещата взеха такъв обрат.

— Но по това време ще събудим баща ти и сестра ти — започна да разсъждава Йешуа.

— Именно, и затова по-добре да не го правим! — заявих аз леко откачено.

Йешуа ме погледна учудено. Ухилих се смутено.

После той каза:

— Добре, тогава ще рендосваме заедно утре.

— Чух това! — извика задавено зад нас един агресивен глас. Обърнах се и иззад сливовото дърво в края на голямата градина пред къщата изскочи Свен. През цялото ли време ме е чакал пред дома ми?

Огледах се изплашено. Беше пиян и ужасно разгневен:

— Ти ме измами! — извика той.

— Не съм — отвърнах.

— Да, бе, как ли пък не — каза иронично. — Обзалагам се, че през цялото време си се мъкнела с тази дългокоса маймуна.

— Приятелю — каза Йешуа спокойно и застана между нас. — Не повишавай тон на Мари.

— Изчезвай, хипарче. Или ще ти размажа муцуната! — заплаши го Свен.

— Не го прави — предупреди го меко Йешуа. Но Свен вече го беше зашлевил по лицето.

— О, Боже! — извиках и погледнах към Йешуа. Той държеше бузата си, изглежда Свен го беше ударил силно.

— Ела да се биеш, ако си мъж! — извика Свен на Йешуа.

Но Йешуа просто остана на мястото си, не направи нищо, съвсем нищо. Сигурно нямаше да му е трудно да ступа пияния Свен, изглеждаше доста трениран. Пък и определено не беше толкова пиян, колкото бе Свен. Само че Йешуа ни най-малко не се поддаде на провокацията:

— Няма да се бия с теб, прият…

— Не съм ти приятел! — Свен го удари още веднъж. Този път с юмрук.

— Ааа… — изстена Йешуа. Сигурно много го беше заболяло.

— Защитавай се! — предизвикваше го Свен.

Но Йешуа само си стоеше пред Свен, миролюбиво, без помен от агресия. Приличаше на Ганди за бедните. Но пък Свен го удари още веднъж. Йешуа падна на земята. Свен се нахвърли върху него, продължи да го удря още и още, като крещеше:

— Защитавай се, женчо!

Аз панически си помислих: „Да, Йешуа, защитавай се! Не се оставяй да те бият!“

Но Йешуа не отвръщаше на ударите. Свен продължаваше да го бие. Не можех повече да гледам, хванах Свен за яката и го дръпнах от Йешуа:

— Веднага престани с това!

Свен гневно се втренчи в мен, в лицето ме лъхна дъхът му на алкохол. За един момент се изплаших, че ще удари и мен. Но не го направи. Пусна Йешуа и ми каза:

— Не искам да те виждам повече! — и си тръгна.

Извиках след него колкото ми глас държи:

— Бъди сигурен, че няма!

После погледнах към Йешуа, който се изправяше, а устата му беше разранена от ударите. Чувствах се виновна, та нали моя беше вината, задето Свен беше откачил. Но бях ядосана и на Йешуа. Ако поне малко се беше защитил, сигурно нямаше така да го подредят. И аз нямаше да се чувствам така мъчително виновна!

— Защо не се защити? — попитах гневно и изпълнена с чувство за вина.

— Когато някой те удари по едната буза, подложи му другата — отвърна Йешуа съвсем спокойно.

Сега вече наистина се вбесих:

— А бе ти за кого се мислиш? — заядох се с него аз — за Исус ли?

Тогава Йешуа треперейки изпъна рамене, погледна ме дълбоко в очите и заяви:

— Да, аз съм Исус.