Давид Зафир
Исус е влюбен в мен (31)

Глава 30

Докато седяхме на мостчето, хванати за ръце и ни галеха първите слънчеви лъчи, почувствах Йешуа по-близък. Йешуа. Не Исус.

Така близък, както отдавна не бях чувствала някой мъж. А така както Йешуа държеше ръката ми, здраво и в същото време нежно, и той чувстваше същото като мен — поне така се осмелявах да се надявам.

Тук и сега, по време на изгрева при Малентското езеро, ние бяхме просто Мари и Йешуа. Не ж и в от н о. И месия.

Но за съжаление аз притежавах завидния талант да развалям всеки хубав момент. Защото ако нещо беше хубаво, исках то да трае вечно. Но тъй като това не беше възможно (понякога на човек му се налага да отиде до тоалетната), исках поне това прекрасно нещо да се случва и за в бъдеще.

— Мислиш ли, че можем да прекараме още една чудесна вечер заедно? — попитах възторжено.

Йешуа ме погледна печално. Какво се беше случило? Да не би да не можеше Божият син да бъде с една смъртна? Нещо забранено ли направихме? Не можех ли просто да си държа устата затворена? Защо нямаше вградена в устата ми автоматична тапа, която да я запушва всеки път, когато се канех да попитам нещо глупаво?

— Наистина вечерта беше прекрасна.

Значи и той намираше, че вечерта е била хубава! Не, дори прекрасна!!!

— Но за съжаление не можем да я повторим пак.

Това дълбоко ме засегна. Попитах тъжно:

— За… защо не?

— Защото имам да изпълня една мисия.

Не звучеше никак весело, казвайки това. Бях объркана. Мисия? Не можеше ли просто да си вземе отпуск от рая?

— Каква мисия? — осведомих се.

— Не си ли чела Библията? — попита учудено той.

— Да, да, чела съм я, разбира се… — запелтечих. Просто не посмях да му кажа, че си нямам и понятие от Библията и че според мен езикът й трябва малко да се осъвремени.

— Значи знаеш защо бродя по земята.

Той отдръпна ръката си. Това заби стрела в сърцето ми. После си взе обувките и се изправи.

— Сбогом, Мари.

— Сбогом? Никога ли… няма да се видим отново? — попитах. Ставаше все по-мъчително.

Вместо да ми отговори ясно на този въпрос, Йешуа каза нещо невероятно:

— Ти ми даде много.

Дала съм му много? Нещо не схващах.

Тогава той нежно ме погали по бузата.

Малко ми оставаше да изпадна в кома от огромното удоволствие, което изпитах.

После отмести ръката си от лицето ми.

Стана ми ужасно студено.

А Йешуа се запъти по мостчето към брега.

Исках да извикам след него „Остани!“, но не бях в състояние да произнеса нито звук. Просто сърцето ми беше смазано, задето вървейки по на брега на Малентското езеро, той си отиваше от живота ми.

Съзнавах колко е била абсурдна надеждата ми да прекарам още една вечер с Йешуа. Или хиляди. Но знанието не можеше да предпази от болката.

Мъката бе направила почти невъзможна способността ми да се овладея, когато през главата ми се стрелна мисълта: „Мисия? Каква мисия?“

 

 

Малко по-късно бясно звънях на вратата на видеотеката на Михи. Той отвори, този път още по-сънен от миналия ден. Носеше тениска с надпис: „Тук няма нищо за гледане!“

— Каква е мисията на Исус? — изтърсих.

— А?

— Каква Е Мисията На Исус?!?

— Не ми викай.

— Не Ти Викам!

— Тогава не искам и да знам какво е когато крещиш.

— ТАКАААААА!!!!!

— Можеш да направиш кариера като сешоар — отговори Михи.

Изгледах го нервно.

— Влизай, ще ти обясня — предложи ми той.

Михи седна зад щанда и отпивайки от силното си кафе, започна да ми разказва за многото пророчества в Библията за свършека на света. Имаше такива в книгата на Даниил, а също и самият Исус бе пророкувал в Евангелията края на света, но най-подробно това беше описано в края на Библията, на последните страници, в откровението на Йоан. Със затаен дъх слушах как Михи ми разказва за финалната битка между доброто и злото. За апокалиптичните ездачи, сатаната и за това, как Исус ги е победил всичките в една битка и е превърнал нашата земя в небесно царство, в което той заедно с вярващите в Бог живее във вечен мир. Без нищета, без мъка и преди всичко: без смърт. Сега разбрах защо Йешуа бе дошъл на този свят.

— Бледа си като Майкъл Джексън — установи Михи. — Какво има?

Дали да му кажа? Щеше ли да ми повярва? Едва ли. Но какво от това, аз просто трябваше да разкажа на някого какво съм преживяла.

Разказах всичко на Михи. За спасяването ми от удавяне, за чудодейното изцерение на момиченцето, за следите от рани по ходилата на Йешуа и за неговата мисия. Само не му разказах за чувствата си към Йешуа.

Когато най-накрая свърших, Михи изпъшка:

— Мааалее.

— Ти… ти вярваш ли ми? — попитах, изпълнена с надежда.

— Разбира се, че ти вярвам — отговори Михи с такъв тон, с какъвто обикновено се казва на децата, че картината, която са нарисували, е страхотна, дори и конят на нея да прилича на монголоиден жираф.

— Не ми вярваш — заключих тъжно.

— Виж, преживяваш труден период заради провалената сватба и сега… вероятно потискаш чувствата си към този дърводелец, за да не бъдеш отново наранена и затова си въобразяваш, че той е Исус…

— Не съм луда! — прекъснах го.

— Луда е силно казано…

— Май си просиш един силен ритник!

Бях огорчена и разочарована. Толкова се нуждаех от някого, с когото да споделя безумията от последните дни. Михи помълча известно време, после каза кротко:

— Аз и не искам да вярвам на всичко това.

— Но защо?

— Защото превръщането на света в небесно царство може да донесе и негативи за някои хора.

— Как така? Нали тогава на земята вече няма да има смърт, бедност. Звучи така, сякаш няма да има и любовни терзания. Или акне.

— Така е, но не всички хора ще получат билет за небесното царство.

Втренчих се изумено в него.

— Всички хора — обясни Михи — ще се изправят пред Бог. Дори и тези, които вече са мъртви. Те отново ще се съживят. Бог ще разтвори така наречената книга на живота, в която пише какво е извършил всеки един.

— Сигурно ще е доста дебела книга — казах измъчено.

Представата, че всичко за мен е записано, не ми се нравеше особено. Всяка моя стъпка ли се следеше от Божиите ангели? Дори и под душа? Или по време на секс? Дори и това, което правех сама? Ако е така, бих искала да им кажа на тези доносници направо какво мисля по въпроса!

— Хората ще бъдат съдени за всички техни действия. Който е бил добър, ще отиде в небесното царство.

— А останалите? Какво ще правят те, когато нашият свят вече няма да го има?

— Според откровението на Йоан, останалите ще отидат завинаги в огненото езеро.

— Звучи сякаш няма да им е много комфортно там — казах, усещайки, че ме побиват тръпки.

— Така и би трябвало да бъде.

— Всичко това наистина ли го има в Библията?

Михи кимна.

— Но нали Бог е добър? — попитах.

— Това е същият този Бог, който по времето на Ной е сътворил потопа, направил е на пух и прах Содом и Гомор, а с бедствията е докарал на египтяните чудесна икономическа криза.

— Не съм сигурна дали обичам този Бог — казах тъжно.

— Ако наистина има книга на живота, в този момент там се записва и изречението, което ти току-що каза.

— О, не! — извиках.

— Мисля, че е по-добър онзи Бог, който е помогнал на Давид срещу Голиат — каза Михи.

— Не е ли един и същ?

— Този въпрос е докарал мигрена на хиляди теолози.

— А ти как мислиш? Кой е истинският Бог?

— Надявам се това да е милостивият, но ако човек се огледа наоколо…

Той не продължи мисълта си. Не желаеше да произнесе на глас съмненията си в собствената си вяра, за да не им придаде образ.

Все пак така изложени, фактите ми дадоха с прискърбие да разбера: Исус беше на земята и считаше, че за мисията, за която му предстоеше да се подготви, може да бъде прочетено в Библията. Това, със Страшния съд, май беше мисията му. Светът, такъв, какъвто го познавах, щеше да рухне. А в тази тъпа книга на живота със сигурност имаше много лоши неща за мен. Това значи ли, че съм обречена на вечен живот в огненото езеро?