Давид Зафир
Исус е влюбен в мен (11)

Глава 10

— Йешуа, това е дъщеря ми Мари — представи ме баща ми и допълни: — Невинаги се разхожда в този вид.

Тъмнокафявите очи на дърводелеца изглеждаха напълно сериозни, сякаш за него гледки като тази бяха нещо съвсем обичайно. Когато погледнах тези изумително благи очи, съвсем се обърках.

— Добър ден, Мари — каза той с невероятно дълбок глас, който още повече ме смути. С тези думи той пое ръката ми за поздрав. Имаше здраво ръкостискане. И колкото и странно да беше, това ръкостискане ми създаде чувство за защитеност.

— Рдвмсд… — запелтечих. Не бях в състояние да кажа нещо смислено.

— Радвам се да се запозная с теб — каза той сериозно. Но с какъв тембър само!

— Рдцввмс… — отвърнах.

— Само ще погледна покрива ви — обясни той.

А аз изфъфлих някакво съгласие:

— Млзпв.

Той пусна ръката ми и изведнъж се почувствах още по-неуверена. Исках отново да хване ръката ми. Веднага!

Но Йешуа отвори с някакъв прът капандурата, издърпа стълбата и се заизкачва нагоре. Движенията му бяха едновременно пъргави и елегантни, а аз се улових, че съм се втренчила в задника му. Едва когато дърводелецът стъпи на покрива, мисълта ми започна да се избистря. Оставих страхотния задник да си бъде страхотен задник, втурнах се навън от стаята и почуках на вратата на някогашната детска стая на Ката. Сестра ми отвори, тя беше по бельо и се прозяваше като алигатор във фаза „Тъкмо смилам един пигмей.“

— Можеш ли да ми донесеш дрехите? — попитах.

— Да отида при Свен вместо теб?

— Ако аз самата отида, като нищо може да се стигне до убийство поради битов скандал.

— Какъвто беше ядосан вчера, като нищо може да стане… — съгласи се с мен Ката.

Тя се прозя още веднъж, протегна се и изведнъж спря на средата на движението си. Главата й силно я заболя и аз почувствах, как страхът пронизва цялото ми тяло.

Ката видя, че се паникьосвам и започна да ме успокоява:

— Нямам рецидив. Просто вчера попрекалих с някакво лошо червено вино.

От облекчение понечих да я целуна, но тя вдигна протестиращо ръце:

— Иди да се измиеш, преди да целуваш някого.

 

 

След като си взех душ, поседях в кухнята пред чаша кафе. Сама. Татко беше отишъл със Светлана на еднодневна екскурзия. Трескаво се опитвах да прогоня от съзнанието си мисълта, че тази жена може да стане новата ми майка. Когато най-накрая успях, се замислих за собствения си провален живот. Какво се казва винаги в такива случаи? Човек се учи от грешките си. Щеше да бъде смешно, ако не мога да използвам тези грешки, за да насоча съдбата си в ново, щастливо русло. Така де!

Но какво би станало, ако не се справех? Ако завинаги си остана такава нещастница и неудачница, каквато съм сега?

Май беше по-добре да мисля за Светлана.

Но още по-добре би било да мисля за този Йешуа.

Той имаше някакво невероятно излъчване. И тези очи, този глас. Обзалагам се, че само ако поиска, този дърводелец би могъл да вдъхнови много хора за някое добро дело, като например за… топлоизолация.

Какво, какво каза той? Че се радва да се запознае с мен. Прозвуча ми искрено. При това, дори не се втренчи в гърдите ми, както правят повечето други мъже, когато казват нещо такова.

Той ме заговори на „ти“, без да поиска съгласието ми. Но може би това се обяснява с факта, че идва от юг. От Италия или от там някъде. Може да има и къща в Тоскана, която сам си е строил… гол до кръста…

Но защо тогава е тук? Да не би да е имал проблеми в родината си? Може би проблеми с работата?

Опа, учудващо много мислене посветих на човек, чул от мен досега само няколко изръмжавания.

Най-накрая потокът ми от мисли бе прекъснат от Ката, която се връщаше от Свен с два куфара, пълни с дрехи.

— Как е той? — попитах.

— Изглежда като теб.

— Като току-що сдъвкан?

— Именно.

Чувствах се ужасно виновна, досега никога не бях правила някой мъж толкова нещастен. Обикновено мъжете правеха мен нещастна. Въздъхнах и попитах Ката:

— Наистина ли трябва да заминеш днес?

Толкова много исках тя да постои още при мен.

— По-добре да поостана още при теб, докато се пооправиш.

— Цели сто години? — попитах тъжно.

— Колкото е нужно — усмихна се широко тя.

Прегърнах я.

— Ще ме смачкаш — изохка Ката, а аз отвърнах с обич:

— Ами аз това искам!

 

 

Когато след пет минути спрях да я прегръщам, се преоблякох и бях щастлива, че най-после мога отново да нося джинси и пуловер. Двете тръгнахме да се изкачваме към стаята на Ката с намерението просто да си правим нещата, които в този момент ни бяха най-интересни: тя щеше да рисува, а аз щях угнетено да се самосъжалявам.

Но когато минахме покрай моята стая, чух как Йешуа пее на покрива на непознат за мен език. Не беше италиански. С неговия дълбок, наистина вълнуващ глас сигурно щеше да развълнува хората дори ако пееше нещо като: „Отде дойдохте вий, кажете? Моля ви, от къщата на смърфовете!“

Казах на Ката, че трябва само да си взема нещо и после ще я настигна. След което влязох в стаята си и се покатерих по стълбата, водеща към люка на покрива и стъпих на пода на мансардата. Йешуа тъкмо беше извадил един неуплътнен прозорец от рамката му и го слагаше настрана. Той се бе вглъбил в тази дейност по един особено спокоен начин. Явно беше от хората, които по време на работа забравят за всичко друго.

Когато ме забеляза, Йешуа спря да пее. Бях любопитна да узная коя беше песента и попитах:

— Кббтпп?

Така и не можах да продължа. Погледнах трескаво към пода, съвзех се и опитах отново:

— Какво… пеехте… преди малко?

— Един псалм за радостта от работата.

— Ах… окей — отговорих объркано. Що се отнася до мен, изключително рядко употребявах думите „радост“ и „работа“ в едно изречение. За „псалм“ пък да не говорим.

— А на какъв език беше тя? — сега можех да го погледна и дори да съставя горе-долу правилно изречение. Номерът беше да не гледам в дълбоките му, тъмни очи.

— Иврит — отвърна Йешуа.

— Това ли е майчиният ви език?

— Да, произхождам от земите на днешна Палестина.

Палестина. Не е толкова вълнуващо като Тоскана.

Дали Йешуа не беше беглец?

— Защо вече не живеете там? — попитах го.

— Времето ми там изтече — отвърна Йешуа като някой, който е приел напълно и изцяло хода на нещата. Изглеждаше вътрешно спокоен. Но пък невероятно сериозен. Прекалено сериозен! Запитах се колко ли е хубаво да видиш този мъж да се смее от сърце.

— Искате ли тази вечер да излезем заедно да хапнем? — попитах.

Йешуа беше шокиран. Но не и наполовина толкова шокиран, колкото аз от това, което току-що бях казала. Нямаше и двайсет часа, откакто стоях със Свен пред олтара и вече бях готова да си уредя среща с някакъв тип, само и само за да го видя как се смее!

— Какво? — попита Йешуа.

— Нмнннщщ — отвърнах.

Започнах панически да обмислям дали да не се врътна назад и да избягам, но реших да давам напред и направих мизерен опит да бъда остроумна:

— Сигурно има някакъв псалм и за яденето.

Той ме погледна още по-изумено. Господи, колко неловко!

И двамата мълчахме и се опитах да прочета по лицето на дърводелеца дали иска да си уредим среща или ме мисли за досадна крава, която разбира от псалми толкова, колкото и от експериментална ядрена физика.

Но беше невъзможно да се прочете каквото и да е по лицето му, тъй като то бе по-различно от всяко друго. И то не само заради брадата.

Отново забих поглед в земята и тъкмо когато понечих да изтърся едно „Забравете“, той отговори:

— Има много псалми, в които се говори за хляб и храна.

Погледнах го отново и той рече:

— За мен ще бъде удоволствие да се храня заедно с теб, Мари.

При което за първи път ми се усмихна. Беше само лека усмивка. Е, силно казано усмивка. Но както и да я наречем, беше божествена.

С тази усмивка можеше да ме убеди цял един куп други неща, не само за топлоизолация.