Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jesus Liebt Mich, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63 (2015)
Разпознаване и корекция
aisle (2015)

Издание:

Давид Зафир. Исус е влюбен в мен

Немска. Първо издание

Редактор: Любка Йосифова

Коректор: Ива Михайлова

Технически редактор: Симеон Айтов

ИК „Ибис“, София, 2011

ISBN: 978–954–9321–19–7

История

  1. — Добавяне

Глава 45

Скоти вика моста.

Какво има? — попита Кърк.

Напускам!

 

 

— Ти Пречиш На Сина Ми Да Си Свърши Работата.

Не знаех какво да отговоря, как изобщо се говори с Бог. Инстинктивно понечих смирено да се извиня, но гласът ми…

— Х… р…

… отказа да ми служи.

— ОТГОВОРИ!

— Х… р…

— Не Бива Да Се Боиш От Мен.

„Да не се боя.“ — Лесно е да го каже!

— Желаеш Ли Да Проведем Нашия Разговор В Друга Обстановка?

— Х… р… — отговорих и се опитах да направя нещо като кимване.

— Държиш Се Като Мойсей Навремето… — каза трънливият храст и гласът му прозвуча весело. Настроение, което все пак не личеше по самия трънлив храст.

 

 

Миг по-късно брегът около мен изчезна и се озовах в една английска вила, позната от екранизацията на „Разум и чувства“ от Джейн Остин. Мебелите бяха от деветнайсети век, във въздуха се носеше ароматът на черен чай и редки орхидеи и дори аз бях облечена в красива бежова староанглийска рокля с корсет, който обаче в интерес на истината изобщо не ме пристягаше, а се увиваше като полъх от коприна около отпуснатия ми корем. През прозореца се виждаше морава, която никой на света, освен английските градинари, не умееше да коси с такава точност до милиметър. Разбира се, знаех, че вече не се намирам в нашия свят, Бог просто търсеше обстановка, която винаги ми е харесвала, когато съм я гледала по филмите и в която понякога мислено съм се пренасяла. Може би Бог е сътворил всичко това само за мен, а може и това място да съществуваше само във въображението ми. Всъщност, ми беше все тая, стига само той да не се появи отново в образа на горящ трънлив храст.

Почуках на една дървена маса, която изглеждаше дяволски истинска. Излязох през стъклената врата на терасата, седнах там в един старомоден, но изключително удобен шезлонг, започнах да се наслаждавам на топлината на слънчевите лъчи върху лицето ми и да се любувам на песента на птиците. Прекрасната вечер на късното лято във вилата беше балсам за изтерзаната ми душа. Единственото, което все още недоумявах, бе как така Господ е разбрал, че винаги съм искала да се размотавам из някоя английска вила от деветнайсети век. На теория ми беше пределно ясно, че Господ знае всички тайни на всеки, иначе не биха го наричали Всевишния, а най-много да го нарекат полувсевишния, но когато той доказа на практика, че е забелязал такава дреболия, каквато е предпочитанието ми към екранизациите на Джейн Остин, направо се засрамих, не на последно място и задето си спомних как в отчаяните времена, когато бях сингъл, рисувах във фантазията си как прекарвам еротична вечер с господин Дарси точно в такава вила.

Но в тази прекрасна градина човек не можеше нито да се срамува, нито да се тревожи. Когато най-после седнах напълно отпусната на вечерното слънце, един глас зад мен попита:

— Добре ли си?

Една жена на моята възраст излезе от вилата на терасата. Приличаше на чаровно интелигентната британска актриса Ема Томпсън, бе облечена в омагьосващо блестяща бяла рокля, която се стелеше до земята, и се усмихваше така дружелюбно, както не съм виждала да се усмихва никой досега.

— Чувствам се много по-добре — отговорих й.

— Тук е прекрасно — отвърна Ема.

— Да, така е — потвърдих.

— Искаш ли чай?

Всъщност, предпочитах кафе, и по-точно кафе с мляко, но понеже то някак си не пасваше на атмосферата на вилата, отговорих:

— Да, с удоволствие.

Ема Томпсън взе кана с чай от една трикрака масичка за сервиране, която не бях забелязала по-рано — сигурно току-що се беше появила? — и ми поднесе чая в бяла, изящна порцеланова чаша с червени цветни мотиви. Отпих една глътка и с почуда усетих вкуса на кафе с мляко, и за да съм по-точна, на най-доброто кафе с мляко, което някога съм пила.

— Мисля, че така предпочиташ чая си — усмихна се Ема Томпсън. Беше толкова хубава, дружелюбна и мила усмивка, че нищо друго не ми оставаше, освен и аз да се усмихна.

— Това раят ли е? — осведомих се.

— Не, всичко тук е сътворено само за теб.

— Не е лошо да си Бог — отбелязах при вида на прекрасната градина.

— Да, така е — усмихна се Ема/Бог.

— Винаги ли си жена? — благодарение на отпускащата обстановка не се страхувах да задавам въпроси.

— Мога да ти се покажа в истинския си образ, но по-добре да не го правя.

— Защо?

— Защото като ме видиш, ще загубиш разсъдъка си.

— Това е добър аргумент — отвърнах, но вече почувствах и малко страх. Затова се отказах да задавам други въпроси, чиито отговори винаги са ме интересували: Какво е имало преди Господ да създаде Вселената? Наистина ли има рай? За какво, мътните го взели, си е мислел Бог, когато е измислял месечния цикъл?

Или когато е измислял туморите?

Вместо това отпих още една глътка от чая-кафе с мляко и погледнах към заобикалящата ни наистина старателно подстригана трева.

— От повече от две хиляди години не съм говорил толкова дълго с човек, колкото говоря с теб сега — заяви Ема/Бог.

Независимо дали исках или не, това ласкаеше егото ми. Отново вдигнах поглед и попитах:

— Ти и Мойсей ли покани навремето на чай?

— Не, след всички години, прекарани в пустинята, той не искаше нищо друго, освен да хапне пресен хляб — отговори Ема/Бог и сръбна чай от своята чаша. След което най-после се върна на темата, поради която ме беше довел тук:

— Ти пречиш на сина ми да изпълни мисията си.

— Да… — съгласих се. Можех ли изобщо да отричам?

— Обичаш ли го?

— Да. — И това нямаше как да отрека.

— По начин, по който всъщност не би трябвало?

— Хмм… — смънках неясно. Естествено, знаех, че чувствата ми към Йешуа не отговарят на нормата, но те си бяха истински. Как тогава биха могли да бъдат нередни?

— Моля те да го оставиш на мира — помоли меко Ема/ Бог и отпи още една глътка чай.

— Не, няма — изтърсих.

Ема/Бог остави чашата чай и смаяно ме погледна. Но по-голямо беше моето смайване, когато си дадох сметка, че противореча на Бог. Такава дързост не е била прощавана на никого.

— Не искаш да се откажеш от него? — попита тя.

— Не — вече беше твърде късно да се отричам от казаното.

— Ти се съмняваш в моя божествен план? — Ема/Бог вече не се усмихваше.

— Да… — отвърнах с треперещ глас, така и така бях загазила, защо да не продължа бодро напред. Просто не разбирах защо трябваше да има огнено езеро или защо навремето е имало потоп (когато бях малка, си бях представяла как трима приятели пингвини — бях ги кръстила Пинги, Понго и Манфред — се отправят към ковчега и там научават от Ной, че могат да влязат само двама. Пинги и Понго успяват да се изкачат по-бързо по дъската към вътрешността на кораба, а Манфред трябва да остане, разочарован до края на живота си от своите приятели. Макар животът на малкия пингвин да не е продължил особено дълго, предвид вече започналия дъжд.)

— Ти се съмняваш в моята доброта? — искаше да узнае Ема/Бог.

— Трудно е да се каже дали ти си обичащ или наказващ Бог — отвърнах смело.

— Аз съм обичащ Бог — беше ясният отговор.

Това не беше убедително за мен и си рекох: „Това го обясни на пингвина Манфред.“

— Но — продължи мисълта си Ема/Бог — аз съм и наказващ Бог.

Тази божествена логика не я разбирах, подобно на много други божествени логики, което очевидно ми и личеше.

— Вие, хората, сте мои деца и като такива, растете и непрекъснато се променяте — обясни тя. — Никога няма да бъдете същите като тези, които сте били в рая. Или по време на потопа. Но като деца трябва да бъдете възпитавани, а докато растете, се променя и начинът на възпитание.

— Аахаа… — проточих аз. В рая по времето на Адам и Ева човечеството е било невинно бебе, после при Содом и Гомор — тийнейджър, който го тресе пубертетът. Ала Господ винаги е бил обичащ родител, понякога нежен, но понякога и строг, като е следвал мотото: „Ако не слушаш, ще ти забраня да гледаш телевизия.“

И както каза Исус, точните правила на поведение в дома на Бога ги има подробно описани в Библията, тоест Бог е последователна в действията си майка (или баща, или какъвто и да е там) с ясни послания.

Ако трябва да сме справедливи, тя дори е прекалено търпелив родител. В крайна сметка за две хиляди години само веднъж е ударила гневно по масата, иначе е оставила на децата си всякакви свободи, за да се развиват, да правят грешки, да ги коригират, само за да направят още грешки. Тоест, ако се придържаме към схващанията на специалистите по въпросите на възпитанието, тя е идеалният тип майка.

Но въпреки че така нещата вече придобиваха смисъл, питах се: трябва ли непременно възпитанието да включва заплаха от наказание? Вярно, има хора, които не следват много от своите егоистични подбуди, само защото се страхуват да не бъдат наказани на оня свят. Но трябва ли да има чак вечен ад, не стига ли само всеобща забрана за гледане на телевизия?

Пък и имаше още нещо, което не разбирах:

— Имаше ли нужда от кръста?

— Моля? — попита Ема/Бог изненадано.

— Разпъването на кръст е много мъчителен начин да умреш, не можеше ли да стане с приспивателно?

Сега, когато познавах Йешуа, преживявах страданията му много по-силно, отколкото няколко дни преди това в църквата.

— Така ли прави един обичащ баща… една обичаща майка? — попитах с изпълнен с укор глас.

— Не аз, а хората го разпънаха на кръста — поправи ме меко Ема/Бог.

— Но ти защо го допусна? — не се отказвах аз.

— Защото съм дал на вас, хората, свободна воля.

С това отново се върнахме на въпроса на всички въпроси, който си зададох, още когато като четиринайсетгодишна имах любовни терзания: Защо Бог е дал свободна воля на хората, ако те вършат с нея толкова безумно глупави неща?

— Защото… — поде Ема/Бог, — вероятно бе прочела мислите ми или поне се беше досетила за тях — защото ви обичам.

Погледнах я в очите, стори ми се, че говори истината.

— Нима ти искаш да живееш без свободна воля, Мари?

При този въпрос в съзнанието ми изникнаха образите на хората от Северна Корея, на привържениците на сциентологията като Том Круз и други безволеви зомбита.

— Не… — отговорих.

— Виждаш ли — усмихна се Ема/Бог приятелски. Очевидно тя наистина ни обичаше нас, хората. Може би беше създала човечеството, защото й липсваше някой, когото да обича. Да, може би Бог се е чувствал самотен преди, в перфектно устроения, все още ненаселен с хора и затова още неразбъркан универсум. Също като някоя двойка, която живее сама в огромната си къща, чиито детски стаи са още празни и която толкова копнее за деца, които да изпълнят къщата със смях, викове и с дъвки, залепени на пода. За миг усетих съчувствие към Бог, който първоначално е бил съвсем сам в универсума и сигурно се е чувствал ужасно самотен.

— Ти си първият човек, който изпитва съчувствие към мен — каза тя с нежна усмивка, взе ръката ми в своята — която бе толкова топла и човешка — и допълни: Както съчувстваш и на моя син.

Изглежда това беше първата потенциална свекърва, която ме харесваше. Майката на Свен все ме наричаше „хипопотамът, на чиято сватба кракът ми няма да стъпи“.

— Но… — отново поде Ема/Бог — ако останеш с него, синът ми ще е нещастен.

— З… защо? — попитах, боейки се от отговора.

— Защото тогава той трябва да се отрече от мен — обясни Ема/Бог, при което замислено заразбърква чая си. Изглежда мислеше за тъжни неща. Имаше само един човек, когото обичаше повече от другите и когото по никакъв начин не желаеше да загуби.

— А ако той се отрече от мен… — поде отново печално Ема/Бог.

— … Йешуа ще бъде безкрайно нещастен и сърцето му ще се пръсне — завърших тази тъжна мисъл аз.

— Ти си умно човешко дете — каза тя със сериозен глас.

— Значи, ще ми заповядаш да стоя далеч от него?

— Не, няма да го направя.

— Няма ли? — попитах.

— Ти имаш свободна воля, решението е твое.

В този миг изчезнаха градината около мен, вилата, порцелановият сервиз, просто всичко, но най-вече изчезна Ема Томпсън, а аз отново се озовах в собствените си дрехи на брега на Малентското езеро, пред трънливия храст, който вече не гореше и изглеждаше напълно невредим.

Замислих се за решението, което ми предстоеше да взема. Ако останех при Йешуа, това, че се е опълчил срещу Бог щеше да го съсипе. Ако се разделях с него, моята глупава детска мечта за любов с Йешуа щеше да приключи.

Излиза, че изборът ми се свеждаше само между две злини! Егати свободната воля.