Давид Зафир
Исус е влюбен в мен (18)

Глава 17

— Исус?!? — запревива се Ката в пристъп на неудържим смях на масата по време на закуска, а аз се ядосах, че изобщо и разказах за вчерашната среща. След почти цяла минута най-после спря да се смее и внезапно ме погледна напълно сериозно:

— Направи ли си вече тест за бременност?

— Но аз дори не съм спала с него — отговорих възмутено.

— Ами непорочното зачатие? — каза Ката и отново избухна в смях.

Замерих я с хлебче. И с лъжица. И с чашка за яйце. Тя спря да се смее, едва когато хванах в ръка буркана с мармалада.

— Не е смешно — казах кисело.

— Не, от къде на къде — прихна Ката отново.

Когато пак се успокои, взе едно хлебче, за да го намаже, а лицето й се разкриви. Отново я беше пронизала болката в главата.

— Сега обаче не е от червеното вино — установих загрижено.

— Напротив — утеши ме Ката малко по-бурно.

— Кога си пак на контролен преглед? — попитах.

— След три седмици.

— Не може ли да го изтеглиш малко по-рано?

— Няма нужда.

— Ами ако има? — наистина се страхувах за нея.

— Тогава — усмихна се дяволито Ката, — твоят Исус може чудодейно да ме излекува.

Замерих Ката по главата с още едно хлебче.

Някой позвъни. Надникнахме през кухненския прозорец: пред вратата стоеше Йешуа със своето куфарче с инструменти.

— За месията говорим, а той… — пошегува се Ката и отпи от кафето си.

— До края на живота си ли ще слушам шеги за Исус — осведомих се.

— Някои ще можеш да прочетеш и в следващите комикси — отвърна Ката.

Позвъни се още веднъж.

— Няма ли да отвориш вратата на Божия син? — попита ме тя.

— Не, ще набия дъщерята на уролога — усмихнах се аз повече горчиво, отколкото сладко.

— Но толкова много гняв едва ли ще се хареса на Исус — смъмри ме Ката. Тя хвана „Малентски куриер“, където имах само още пет дни отпуска, и ме остави аз да отида да отворя. Нямаше как татко да отвори на дърводелеца. Точно сега заедно със Светлана бяха на летището в Хамбург, за да вземат нейното копеле. Станах пъшкайки, отидох до външната врата, отворих я и бях смаяна от гледката, която ми се разкри. Йешуа беше напълно невредим: окото му не беше насинено, нямаше драскотини, нито устата му беше подпухнала.

— Добро утро, Мари — поздрави ме той. Изглежда се радваше, че ме вижда отново. А неговата усмивка отново накара коленете ми да омекнат.

— Готов съм да рендосваме — каза тържествено.

От кухнята се чу как Ката избухна в смях.

Затворих вратата на кухнята и казах на Йешуа:

— Не знам дали това е добра идея.

— Ти не ми вярваш, че съм Исус — отсече той.

Защо просто не кажеше: „Да знаеш, целият номер с Исус си беше само една глупава шега. Позволих си я само защото съм един дърт пушач на трева.“?

Така животът ми можеше да вземе щастлив обрат. Би могло да се помисли за изграждането на общо бъдеще.

— На теб ти липсва вяра — забеляза той делово.

„А на теб усмирителна риза“, помислих си.

— Слушай, ако наистина си Исус — казах язвително — тогава скочи от гараж.

— Моля? — Йешуа беше леко озадачен.

— Или превърни водата във вино, или ходи по езеро, или превърни езерото във вино и така ще ощастливиш хората. Или направи така, че захарта да не е калорична — предизвиках го.

— Мисля, че не разбираш защо се случват чудесата — отвърна сериозно той. После, потискайки гнева си, мина покрай мен и се изкачи по стълбата на първия етаж.

Да не си мисли тоя, че може ей така да ме нахока? Идеше ми да запратя в главата му буркана с мармалад. А после да оближа мармалада от тялото му.

О не, май само като го видех и хормоните ми наистина се разбесняваха.

Дали да го последвам? Или по-добре да не се занимавам повече с него? И да правя някакви скучни неща, които отново да направят живота ми нормален? Или да помисля за възможността да си сменя професията, само за да стигна до извода, че с моята квалификация няма как да си намеря по-добра работа?

Реших да направя най-доброто, което ми хрумна: да отида при един приятел.

 

 

Михи имаше видеотека, интимният му живот беше почти толкова плачевен, колкото и моят, и преди да се запозная със Свен почти всяка вечер се отбивах при него. Когато той затваряше видеотеката си в девет вечерта (наистина късно за нощния живот на Маленте), обичахме да се храним „здравословно“ с пици, чипс и диетична кола, да гледаме филми и да си подхвърляме от време на време лигави коментари като:

— Сега Леонардо е замръзнал.

— Защо ли му трябваше билет за „Титаник“.

— Ето… сега Кейт го освободи…

— … и той потъва в леденото море.

— Мисля, че посланието на филма е: „Човек трябва да се научи да оставя хората около него да си тръгват, когато пожелаят“.

Докато си сърбах кафето на щанда на видеотеката, разказах на вещия по библейските въпроси Михи всичко за Йешуа. Премълчах само една такава незначителна подробност, каквато беше фактът, че изпитвам чувства към дърводелеца.

От Михи научих, че хубавите думи, които Йешуа каза край езерото по темата „Живей си живота и не се тревожи“, са посочени и в Библията като думи на Исус. Научих също, че Йешуа е еврейското име на Исус.

— Твоят дърводелец е доста начетен за един луд — призна Михи. — Нищо чудно да е някой превъртял професор — заключи той.

— Именно. А професорите винаги са достойни за уважение.

Въздъхнах, а Михи, учуден от тази въздишка, попита:

— Я ми кажи, да не би да имаш чувства към него?

— Не, не — отвърнах и трескаво се втренчих в обложката на едно DVD.

— Откога се интересуваш от порно? — попита Михи.

Веднага захвърлих кутията. И се опитах да не мисля за това, какви мъже след какви дейности са я държали в ръка.

— Ти наистина си падаш по дърводелеца — заключи Михи.

— Толкова ли ми личи?

— Какво искаш да чуеш?

— Излъжи ме.

— Изобщо не ти личи — поде Михи. — Напротив, ти си една потайна жена, чиито мисли е толкова трудно да се отгатнат, колкото и тези на Мата Хари. О, какво говоря, в сравнение с теб, Мата Хари е Сиси!

— Лъжец — отговорих и изхленчих: — Искам да не бъда толкова прозрачна.

— Има и по-лоши неща — опита се да ме утеши Михи. — Например, да бъдеш сам на този свят.

— Но аз съм и това! — изскимтях.

— Не, не си — заяви Михи и ме прегърна.

Край него винаги се чувствах така, сякаш съм до брат, а аз бях за Михи като сестра (колкото и Ката да твърдеше, че като сестра, с която би искал да има кръвосмесителна връзка.)

— Ако чувстваш нещо към този Йешуа — каза Михи, — трябва да разбереш дали е психичноболен или го прави по някаква друга причина.

— И как да стане това? Да вляза с взлом в здравноосигурителната каса и да отмъкна картона му?

— Или по този начин — усмихна се лукаво Михи — или да попиташ пастор Гавраил. Нали той го познава.

— Имаш право. Но май ще е по-добре да вляза с взлом в здравноосигурителната каса — отвърнах с въздишка.

 

 

Пред дома на пастора срещнах майка ми, която с радостно свирукане излизаше от вратата. Задоволството, изписано на лицето й, ми даде основание да заключа: в момента и майка ми, и баща ми, имат по-добър сексуален живот от мен. Факт, който беше в състояние да докара депресия на жена в средата на трийсетте с дори доста по-здрави нерви от моите. Мама ме попита усмихната:

— Как си, Мари?

— Била съм и по-добре — отвърнах и се зачудих дали да не я попитам за връзката й с Гавраил. Но това отново щеше да доведе до кавга. Както всеки път, когато съм я питала за нейния интимен живот. Боже мой, защо родителите ми не можеха да правят това, което правят съпрузите на тяхната възраст: да скучаят заедно на дивана?

— Сигурно искаш да знаеш защо бях при Гавраил. И имаш право да научиш.

Не бях убедена, че искам да се възползвам от това си право. Но представата, след Светлана като мащеха, да се сдобия и с Гавраил като пастрок, ме накара да попитам:

— Е, добре, защо беше при пастор Гавраил?

В отговор майка ми запя „Girls just wanna havefun“^[1].

— За последно си била момиче миналия век — отвърнах заядливо.

— Ти също — контрира ме тя.

— Сега вече наистина ми е тъпо — вкиснах се аз и понечих да мина покрай нея. Но мама ми препречи пътя.

— Ако имаш нужда от помощ… — започна тя.

— Определено няма да дойда на терапия при теб — прекъснах я.

— Естествено, нали аз съм виновна за всичките ти проблеми, задето се разведох — отвърна лаконично тя, а аз закимах прекалено утвърдително.

— Знаеш ли, Мари, когато стане на определена възраст, човек трябва да спре да обвинява за всичко родителите си. И да поеме живота си в свои ръце.

— И кога точно е тази възраст? — попитах язвително.

— В началото на двайсетте — усмихна се подигравателно тя. И добави в движение: — Но ако все пак се нуждаеш от професионална помощ, с удоволствие ще ти намеря добър терапевт.

Погледнах след нея, арогантният й вид винаги така ме ядосваше, че ми идеше да си намеря добър професионален убиец.

 

 

Когато влязох в офиса на Гавраил, отново погледнах картината на причастието и установих, че Исус наистина има нещо общо с Йешуа, макар и не в по-голяма степен, отколкото с единия от „Би Джийс“. Това беше вече малко страшно. По някакви причини Гавраил тъкмо задраскваше всичките си срещи за следващата седмица. Без да вдига поглед от календара, той ме попита:

— А, пак ли ще се омъжваш?

След трийсет години без нито един засмял се на неговите проповеди, Гавраил така и не разбра, че чувството му за хумор не е негова силна черта.

— Аз… аз искам да ви попитам нещо. За Йешуа.

Сега вече Гавраил ме погледна и се намръщи, но аз не се изплаших и храбро продължих:

— Той… каза, че е Исус. Той… той луд ли е?

Гавраил ми отвърна, като строго ми зададе насрещен въпрос:

— Какво искаш от него?

Слава на Бога, че бях трезва и не споменах нищо за „рендосване“.

— Той луд ли е? — повторих вместо това въпроса си.

— Не, не е луд.

— Тогава защо лъже? — осведомих се, Гавраил не обърна внимание на въпроса ми, а само каза:

— Мари, Йешуа никога няма да отговори на чувствата ти.

— Защо? — попитах, без да съобразя, че така признавам, че изпитвам нещо към Йешуа.

— Повярвай ми, този мъж никога няма да се влюби в някоя жена — заяви категорично Гавраил.

А аз си помислих: „Боже мой, значи Йешуа е гей!“

 

 

Когато се прибрах вкъщи, започнах да си блъскам главата над това. Нали Йешуа ми разказа за някаква друга жена, как тогава може да е гей? Но, от друга страна може би на хората от Палестина им е трудно да имат нормални връзки, едва ли не толкова трудно, колкото и на професионалните футболисти. Вероятно там предпочитат да кажат на жена, която искат да разкарат „Аз съм Исус“ вместо „Обичам да нося розово бельо.“

Ката беше излязла, значи не можех да говоря с нея за тези си размишления. Ето защо направо се покатерих при Йешуа на покрива. Той тъкмо режеше поредната нова дървена подпора, като пак си пееше един от своите псалми. Щом ме видя, спря да пее и ме погледна по-меко от преди. Изглежда, че ядът му се беше изпарил. Моментално пристъпих към акцията „дискретно подшиване“:

— Я ми кажи, Йешуа… и в твоята родина ли си си пеел псалмите винаги сам?

Йешуа ме погледна учудено и после отвърна:

— Не, невинаги.

— Ами, с кого тогава ги пееше?

— Имах приятели.

— Мъже?

— Да, мъже.

„Тоест, гейове?“ — запитах се.

— А имаше ли сред тях някой, когото да обичаш? — попитах директно.

— Всичките ги обичах.

„Всичките?“ — помислих си ужасено.

— Но колко бяха тези мъже?

— Дванайсет — отвърна Йешуа.

О, Боже Господи!

— Но… разбира се, не всички едновременно — изкисках се смутено.

— О, напротив, как иначе.

О, Боже!!!

— Те бяха съвсем обикновени хора, рибари, един събирач на данъци…

Имал е дори данъчен инспектор за любовник? Да, да, светът е шарен. Преглътнах и нанесох последния си удар:

— Но… тогава коя е била Мария?

Йешуа видя объркването ми и попита:

— Мислиш, че с тези мъже ме е свързвала любов във физическия смисъл на думата?

— Не, не, не, не… — отрекох енергично, ала този човек не можеше дълго да бъде залъгван: — Не, не, не… да — додадох тихо.

Йешуа гръмко се засмя. Целият покрив се разтресе. Но този път не намерих смеха му за чак толкова прекрасен.

Тогава внезапно чухме отдолу силен вик на дете. Йешуа спря да се смее и се ослушахме.

— Трябва да сложим малката да легне на земята — чухме Светлана да казва откъм стълбището. В гласа й се долавяше тревога. Двамата с Йешуа бързо се спуснахме надолу и в антрето видяхме как Светлана е хванала своята мятаща се на пода осемгодишна дъщеря и как баща ми й помага. Малкото русо, изящно момиченце имаше епилептичен пристъп. То ужасно се гърчеше, а на устата му имаше пяна.

— Лиляна боли ли я? — попита загрижено баща ми.

— Викът не беше от болка, а от трескаво вдишване на въздух — обясни Светлана, като се опитваше да запази спокойствие, което само донякъде й се удаваше.

— Един такъв пристъп по принцип трае около две минути — допълни тя.

Баща ми кимаше и държеше с нея детето така, че да се сведе до минимум възможността то да се удари някъде и така да се нарани. Йешуа пристъпи напред и се наведе над гърчещото се дете.

— Какво искате? — попита агресивно Светлана. Тази майка изглеждаше така, сякаш за детето си е готова да участва дори в турнир по кунгфу. А като нищо щеше и да го спечели.

Йешуа не отговори нищо. Вместо това докосна момичето. Малката моментално престана да се гърчи. Отвори очи и радостно се усмихна, сякаш нищо не се беше случило.

Йешуа произнесе:

— От този миг нататък момичето е излекувано.

Светлана и баща ми гледаха изумено детето. А аз още по-изумено гледах Йешуа.