Давид Зафир
Исус е влюбен в мен (3)

Глава 2

— Нали ти казах, че пастор Гавраил е много мил човек — каза Свен, докато масажираше краката ми на дивана в нашата сладка малка мансарда. Той правеше това — за разлика от всички останали мъже — с огромно удоволствие, което аз отдавах на някакъв генетичен дефект. Бившите ми гаджета ме масажираха не повече от десет минути и срещу тази самоотвержена услуга искаха секс. Особено поклонникът на стюардесите Марк, за когото се надявах, че в ада с него ще се заемат изключително изобретателни демони, посветени в древното изкуство на кастрирането.

Преди да се запозная със Свен в средата на трийсетте си години, бях сингъл и нямах сексуален живот. Всеки път, когато видех жени с деца, усещах тиктакането на биологичния си часовник. И всеки път, когато тези капнали от умора майки ми се усмихнеха състрадателно и ми заявяха, че само децата карат една жена да се чувства щастлива, пълноценна и удовлетворена, крехкото ми самочувствие окончателно се сриваше. В такива моменти можех да се успокоя само с една песничка, която бях съчинила специално за ситуации като тази: „Нямам стрии, хахаха, бременна не съм била! Нямам стрии, хахаха, бременна не съм била!“

Вече бях започнала да се примирявам с факта, че ще свърша като някоя от онези старици, които случайно биваха намирани от фирмите за разчистване на вехтории седем дни след смъртта им, започнали вече да се разлагат в своя двустаен апартамент, и тогава срещнах Свен.

Преди това в едно малентско кафене се разминах с една изключително нервна новоизлюпена майка, пеейки малко недискретно своята песен за стриите. Щастливата, реализирала се в живота майка, ми показа колко всъщност е уравновесена: плисна кафето си в лицето ми. Аз се олюлях, паднах и се ударих в ръба на една маса. Разцепих си челото, хукнах с първото срещнато такси към болницата и бях приета от Свен. Той работеше там като болногледач и не блестеше с особена хубост — по тази точка си пасвахме идеално. Когато при зашиването на раната се разплаках, той ми подаде носна кърпичка. Когато се завайках за петното по хубавата ми блуза, той започна да ме утешава. А когато му благодарих за всичко, той ме покани на пица. След петнадесетата пица се преместих да живея при него и бях безумно щастлива, че никога повече няма да ми се налага да гледам своя двустаен апартамент. След още осемдесет и четири вечери Свен официално ми предложи брак: на колене, с великолепен пръстен, който струваше поне една месечна заплата. Като капак на всичко беше накарал детския футболен отбор, с който се занимаваше в свободното си време, да ми поднесе огромно сърце от рози и да пее Твое е цялото ми сърце.

Попита ме:

— Искаш ли да станеш моя жена?

За миг си помислих: „Ако сега кажа Не, ще травмирам децата за цял живот.“

После дълбоко трогната отговорих:

— Разбира се, че искам!

Свен тъкмо втриваше в краката ми масажно масло, което приятно ухаеше на рози, когато погледът ми попадна на „Малентски куриер“. Той беше заградил някаква обява за недвижим имот.

— Ти… да не си отбелязал нещо?

— Това е един новозастрояващ се район, където можем да си позволим да си купим парцел.

— И… защо ни е да се интересуваме от това? — попитах тревожно.

— Ами, няма да е зле да се огледаме за нещо по-голямо… ако ще имаме деца.

Деца? „Деца“ ли каза той? Докато живеех сама, гледах с известна завист на майките, но откакто бях със Свен, ми се струваше, че имам още малко време, докато започна със зомбиран поглед да се мъча да убеждавам другите колко пълноценна се чувствам.

— Аз… мисля, че трябва да се насладим още малко на живота си като двойка — поясних колебливо.

— Аз съм на трийсет и девет, а ти си на трийсет и четири. С всяка година изчакване вероятността да имаме дете с увреждания нараства — обясни Свен.

— Деликатен начин да навиеш една жена да се впусне да прави деца — отвърнах, като се опитах да се усмихна.

— Извинявай — Свен винаги се извиняваше много бързо.

— Няма нищо.

— Но… нали и ти искаш деца? — попита той.

Нямах представа какво да отговоря. Исках ли наистина деца? Мълчанието ми заплашваше да стане непоносимо, при което видимо разтревоженият Свен додаде:

— Нали, Мари?

Понеже не можех да гледам как този добър човек се натъжава, казах шеговито:

— Разбира се, поне петнайсет.

— Един футболен отбор плюс резервите — засмя се щастливо той. После започна да целува шията ми. Така започваше традиционната увертюра. Но този път по изключение му трябваше повече време, за да ме възбуди.