Давид Зафир
Исус е влюбен в мен (48)

Глава 47

Стоях бясна пред напълно безобидно изглеждащия трънлив храст и го ругаех:

— Не беше никак красиво от твоя страна!

— С този храст ли си говориш, Мари? — попита Йешуа смаяно зад мен, а аз замръзнах на мястото си. Тъй като не се обърнах към него, Йешуа мина пред мен, погледна вкамененото ми лице и ме попита: — Мислех, че отдавна си се прибрала?

Какво да правя? Да му разкажа как двамата с Бог сме пили чай? Реших да спестя време, като му отговоря нещо, което не носеше никаква информация:

— Не, не съм се прибрала.

Йешуа кимна, това и сам го виждаше.

Помълчахме известно време и на мен внезапно ми хрумна мисълта, че Бог може би е поканил и сина си на чай, за да обсъди с него проблемите, свързани с възпитанието. Тя/Той/То/Каквото и да е там, сигурно беше в състояние да води два паралелни разговора. Ето защо, попитах предпазливо:

— А… ти говори ли с Бог?

— Да, говорих — отвърна Йешуа, а моето сърце щеше да се пръсне от вълнение при мисълта, че той вече знае за решението, което трябваше да взема и че евентуално би могъл да го вземе вместо мен. Макар че, по-скоро не бих го предпочела, едва ли щях да понеса Йешуа да скъса с мен.

— Какво… какво ти каза той? — попитах развълнувано.

— Нищо — отговори Йешуа малко разочаровано. Вероятно и той се бе надявал на повече.

— Нищо??? — не можех да повярвам аз.

— Бог много рядко разговаря с хората — обясни Йешуа.

— Жалък страхливец! — избухнах.

— Какво? — Йешуа беше леко изненадан от моето избухване към Бог, който изглежда наистина беше предоставил изцяло на мен и моята свободна воля да разбия сърцето на Йешуа.

— А-аа… аз… нямах предвид теб — побързах да обясня.

Йешуа се огледа наоколо, но не видя никого нито на пътя, нито в храстите, нито по дърветата.

— Тогава кого имаш предвид? — попита объркано той.

— А-аа… амии… амии… дървото! — запелтечих, понеже не исках да кажа, че ругая Бог, а още по-малко защо го правя.

— Дървото? — сега вече Йешуа нищо не разбираше.

Беше един от онези разговори, при които на човек му се иска да може да върне лентата назад.

— Дървото… е… ааа… страхливец, защото не предлага своите плодове на Бог — рекох пооблекчена, измъквайки се с една колкото правдоподобна, толкова и библейски звучаща причина.

— Но това е ела… — каза учудено Йешуа — тя никога не дава плодове.

— Въпреки това! — настоявах поради липса на по-добър аргумент.

Може би още щях да съм обзета от мъчителното идиотско мънкане, ако гневът към Бог не беше взел надмощие, все пак нали той ми докара тази ситуация на главата. Едно беше ясно, следващият път ще откажа да пия чай с тази жена!

— Защо помръкна изведнъж лицето ти? — попита Йешуа.

Ако сега му кажа истината, мислех си, може би той самият щеше да се разсърди на своя Бог, за първи път в живота си. Но ако Йешуа се скара с Бог, той би страдал и… и… и… Самата мисъл, че Йешуа ще страда, пропъждаше гнева ми и ме натъжаваше.

— Мари, какво има…? — Йешуа беше объркан, и нищо чудно, менях настроенията си по-често от жена в критическата.

Въпросът беше в това, кое повече щеше да нарани Йешуа? Конфликт с Бог? Или това, да се откаже от мен? Наистина, не беше трудно да се отговори на този въпрос. Йешуа никога не би могъл да се откаже от Бог, това, да бъде негов син, бе смисълът на живота му, предназначението му. Докато от мен, разбира се, можеше лесно да се откаже — подобно на всички мъже преди него.

Колкото и да беше мъчително за мен — а може би и за него, — в този миг моята свободна воля беше взела единственото възможно решение. По всяка вероятност щях да съм първата жена, скъсала с Исус.

— Аз… аз мисля, че не е добра идея да остана с теб — казах неуверено, търсейки точните думи.

Йешуа замига на парцали.

— Ти трябва да следваш своя път, а аз — моя — продължих.

— Ти… ти не искаш да останеш с мен? — попита недоверчиво Исус.

— Не…

Йешуа просто не разбираше накъде бия. Нищо чудно, нали нямаше моя опит да бъдеш зарязан от някого.

— Ние… не си подхождаме — казах истината, като така изтърсих една от най-изтърканите фрази за скъсване.

— Но защо? — попита Йешуа. Той май доста трудно зацепваше.

Това го правеше още по-сладък. Но пък цялата тази ситуация — още по-трудна за мен.

Дали да не пробутам разликата във възрастта? Аз бях в средата на трийсетте, видимо той също беше на малко над трийсет, но де факто беше на повече от 2000 години. Или да пробутам това, че не съм достойна да бъда с него, все пак той можеше да превръща водата във вино, докато моята изключителна способност беше тази, да нямам изключителна способност.

— При… причината не е в теб… а в мен — спестих подробностите аз, при което забелязах, че отново си служа с изтъркана фраза. Ако продължавах така, като нищо щях да стигна и до култовото: „Все пак, можем да си останем приятели.“

— Аз… аз… не разбирам — отговори Йешуа.

— Виж сега — опитах се да се аргументирам, без да намесвам Бог, понеже не желаех да насочвам яда му към него — дори и да отмениш Страшния съд и да тръгнеш по света, за да поучаваш хората, ние двамата ще продължаваме да живеем платонично, както някога вие с Мария Магдалена, а, честно казано, това не ме устройва.

Предпочетох да не цитирам любимото изказване на Ката „Платон е абсолютен идиот.“.

— Няма да е както с Мария Магдалена — възрази Йешуа.

— Така ли? — сега вече аз се втрещих.

— Искам най-после да изживея една любов.

Трябваше ми време, за да смеля поне донякъде това изречение. Йешуа говореше сериозно. Това… беше… невероятно… Стана ми горещо. Стана ми студено. Отново ми стана горещо. Получавах топли и студени вълни отново като жена в критическа възраст.

— Мисля — обясни Йешуа — че заслужавам да усетя човешка близост като всички нормални хора.

Моята целувка беше отключила потисканите от десетилетия желания, които биваха натрупани заради претърпените от него лишения. Всички прегради, които някога в качеството си на месия той беше изградил, бяха разкъсани и сега неговите чувства излязоха на бял свят. Сега той беше изцяло човек.

И ако някой човек заслужаваше любов, то това беше той, след всичко, което беше преживял.

Е, добре, може би не непременно любов с мен…

— Аз не съм достойна за любовта ти… — рекох.

— Всеки човек…

— Моля те, не ме сравнявай отново с папата — прекъснах го.

— Всеки човек, който носи любовта в себе си, като теб, е нещо специално.

След това изказване започнаха да ме обливат още по-силни вълни, като всяка жена в менопауза.

Ръката му докосна бузата ми и усещането беше почти толкова райско, колкото и при целувката ни.

— Имам едно желание, което имах и когато бях с Мария Магдалена…

— И то е? — попитах малко студено — все някога трябваше да му се каже да спре да говори постоянно за бившата си.

— Желанието ми е… — притесни се той — някога понечих да го споделя с Мария Магдалена, но тогава тя ми каза онези думи, които ме възпряха…

Той млъкна, явно споменът беше мъчителен за него.

Но моето любопитство беше огромно, исках да знам какво му е казала Мария Магдалена, но много повече ме интересуваше:

— Какво е желанието ти?

— Един ден… — струваше му невероятно усилие да произнесе това желание, съвсем ясно се долавяше и страхът му да не получи отказ и от мен.

— Един ден? — попитах глухо, опитвайки се да не показвам вълнението си, усещах, че ще последва нещо необикновено.

— … да създадем семейство.

За миг сърцето ми спря да бие. Това беше нещо извънредно необикновено. Семейство… Може би две малки дъщери… Както винаги съм си мечтала.

За части от секундата си представих как ние с Йешуа, седнали в разкошно преустроена туристическа каравана, каквито ги имаше само в американските филми, обикаляме света, от Австралия до Големия каньон. Йешуа проповядва Божието слово, аз разказвам на двете ни дъщери — Марайке и Мая — за забележителностите, които виждаме и все им забранявам да навиват баща си да превръща водата в кока-кола.

Докато траеше този миг на блажено мечтаене, бях толкова щастлива, колкото никога не съм била в реалния живот. Но, разбира се, никога нямаше да превърна тази фантазия в реалност. Очите ми се напълниха със сълзи.

— Мари? Нещо лошо ли казах? — попита Йешуа тъжно, почти отчаяно.

— Не… не… нищо лошо не си казал…

Точно обратното.

Той въздъхна облекчено. А аз, напротив, малко оставаше да ревна. Той понечи да ме утеши като ме прегърне. Но не биваше да допускам това. Защото това би означавало, че оставам с него. Завинаги. Въпреки волята Божия.

Ето защо отблъснах Йешуа от себе си му дадох знак е ръка да не се приближава.

— Мари? — той вече съвсем нищо не разбираше. Причинявах му болка, но той не желаеше да ме остави. Отново улови ръката ми, трябваше да кажа нещо, нещо, което окончателно да го отблъсне от мен, нещо — и тогава ми хрумнаха думите, които щяха да свършат работа и които на всичкото отгоре си бяха самата истина:

— Йешуа… аз… аз не вярвам достатъчно в Бог.

Сякаш го бях ударила и той леко отстъпи крачка назад. За миг ми хрумна да обясня, че всъщност вярвам в съществуването на Бог — нали все пак пихме заедно чай — но че не съм сто процента убедена, че той е обичащ Бог. Обаче се отказах от това, стори ми се безсмислено… същественото беше изречено: Аз не вярвах достатъчно в Бог.

Йешуа беше изпаднал в шок. Жената, с която искаше да изгради семейство, се бе оказала твърде неподходяща кандидатка.

Не можех да облекча болката му, тъй като в този момент моята собствена беше също толкова голяма. Затова само прошепнах тихо:

— Все пак, можем да си останем приятели.

После отчаяно побягнах. Погледнах през рамо как той продължава да гледа след мен, объркан и тъжен. Но той не хукна подире ми. Жена, която не вярва достатъчно в Бог, той не би преследвал повече.