Клей Харви
Черен шепот (9)

7.

Излегнат в широкия люлеещ се стол от кленово дърво, разположен в ъгъла, аз следях с поглед как Хедър неспокойно пристъпва от едната до другата стена на стаята. От камината до дивана, като винаги заобикаляше внимателно масичката за кафе, отрупана с детски списания и комикси. Щом стигнеше до дивана, Хедър се обръщаше кръгом, точно на едно и също място, като гвардеец от кралската стража, за да продължи към дългата маса за хранене, столовете около която бяха с шарки, наподобяващи пролетни цветя, в тон с десена на дивана.

Ето че започна поредният тур до отсрещната стена.

Върху масивната дъбова маса беше поставила нощна лампа — драгоценен антикварен екземпляр от миналия век, както и фотография в рамка на моя милост. По този фотопортрет не се виждаха драскотини — следи от обстрелване със стрелички. Или поне засега портретът не беше използван като мишена на нейния гняв. Широкият екран на телевизора на Хедър пръскаше синкаво сияние в просторната всекидневна. На екрана течеше поредното интервю с популярна кинозвезда.

От цигарата в ръката й се виеше тъничка струя синкав дим към тавана, макар Хедър прекрасно да знаеше колко силно ненавиждам този неин навик. По принцип тя не си позволяваше да пуши във всекидневната, и то не само за да предпазва все още незасегнатите от глобалното замърсяване бели дробове на Уеб. Издиша една тънка струйка дим и закрачи нервно към отсрещната стена. Щом стигна до непреодолимото препятствие, Хедър пусна следващата струя, обърна се и пое в обратната посока. Виждах едва ли не нагледно как дробовете й почерняват при всеки кръгом.

— Дали да си тръгна? — гласно се запитах аз. — Не искам да ме обвиняват после, че съм съпричастен със самоубийството ти с диагноза рак на белите дробове.

С гневен жест тя смачка угарката в пепелника, след което кръстоса ръце пред гърдите си, за да ги спре да не посегнат към следващата цигара. И отново закрачи напред-назад, но този път с още по-припряна и вбесяваща нервност.

— Вече е прекалено късно да се опитваш да промениш нещо. Защото ти си причината да не съм на себе си.

— Не съм те принуждавал да пушиш цигара след цигара.

— Не, не си, но след преживяното вчера следобед още не мога да се окопитя. И всичко това, благодарение на теб!

— Готов съм да ти се извиня, ако от това ще ти олекне. Длъжен бях да открия баща си, преди да му се е случило нещо ужасно… нещо, пред което лекарите от болницата да вдигнат безпомощно рамене. Нима не разбираш, че ако се бях забавил още малко, последиците може би щяха да бъдат необратими. Вярваш ли, че ако бях помолил онези хлапаци да го оставят на мира, щяха да ме послушат? Та те просто не ми дадоха друг шанс. Какво друго ми оставаше, освен да ги понатупам здравата?

Тя се закова на място, вперила поглед в лицето ми.

— Да, понатупа ги, но точно заради това сега съм така разстроена. Защото го направи, без да ти мигне окото.

Хедър се отпусна на дивана, с явното намерение да остане в най-отдалечения от мен ъгъл на всекидневната.

Продължавах да се клатушкам на стола, докато отпивах от изстиналия чай.

Прехапала устни, Хедър продължи да предъвква мислите си:

— Никога не съм виждала нещо подобно. Дори и в най-кървавите, най-жестоките екшъни на Чък Норис. Когато пристигнахме там, първо си помислих, че се опитваш да ги сплашиш, да ги склониш да освободят баща ти, та затова се държиш толкова наперено. И в същото време някак си… не ти пукаше. Никак не изглеждаше изплашен, но тогава си казах, че това е хитър номер, за да спечелиш ценно психологическо предимство. Кой не би се изплашил, когато насреща му се изправят четирима яки мъжаги, двама от които размахват нож… или парче стоманена тръба пред лицето му? А ти точно тогава се впусна във вихъра на боя… — Тя замлъкна. Раменете й потръпнаха. — Искам най-после да разбереш, Тайлър, че след всичките ужасии от миналото лято вече не мога да понасям сцени с размяна на удари в зъбите и други подобни жестокости! Но не, този път ме ужаси не толкова размяната на удари под и над пояса, колкото нещо друго. Знаеш ли кое ме сепна най-силно? Ужаси ме начинът, по който ти си проправи път сред онези типове. Като топка за боулинг, която поваля кеглите отляво и отдясно. Не само че не ти трепна дори окото — поне от страх, че ще те осакатят в следващата секунда. Не, ти въобще не показа никакъв признак на емоции. Напълно безчувствен, като някакъв всяващ смъртен ужас робот. Дори гняв не бе изписан на лицето ти. Та даже Джеймс Бонд изглежда по-симпатичен и някак си по-човечен на екрана, когато пребива от бой поредния негодяй. Но не и ти, Тайлър.

Тя млъкна и се вторачи в мен. Очевидно беше мой ред да внеса оживление в разговора, затова заговорих, макар и с нежелание:

— Джеймс Бонд е герой от филмите. Но в живота не става така, Хедър. В реалния живот не ти е позволен луксът да изпитваш каквито и да било емоции, дори да става дума за задължението да победиш на всяка цена. Не желанието, а задължението да победиш. Да победиш на всяка цена! Защото ако си позволя да изгубя контрол върху тялото, сетивата и мозъка си дори и само за частица от секундата, още в следващия миг може би ще съм мъртъв. Или… или пък ще изгубя битката, в която залогът сме ние тримата — ти, баща ми и аз…

— Но откъде си усвоил тези похвати? В колко битки си участвал, за да овладееш това смъртоносно… изкуство? Как можа да повалиш четирима яки млади мъже за три-четири секунди?

— Те не бяха толкова яки, колкото изглеждаха на пръв поглед, Хедър. Бяха най-обикновени главорези. Плиткоумни улични биячи, нищо повече. Това, естествено, не означава, че ако ме бяха победили, щеше да ни очаква нещо друго, освен да лежим сега и тримата в операционната в спешното отделение. Нима онези негодници ти изглеждаха яки и опасни? Не. Опасен е Дейв. Макелрой също. Дори и баща ми навремето беше доста добър в схватките, макар че никога не е бил професионалист.

— Някой от тези мъже би ли могъл да се справи с онези биячи?

— Дейв със сигурност щеше да им види сметката. Може би и Макелрой… Е, за него не съм съвсем сигурен. Но опитът сам по себе си не е достатъчен. Необходимо е също да си мотивиран да ги победиш на всяка цена, да си настървен да се биеш… до смърт.

— Като теб? Нима изгаряше от желание да ги победиш, Тайлър?

Предпочетох да замълча.

— Как стана така, че си такъв — як, жилав и настървен за битки до смърт?

Още по-безмълвно мълчание от моя страна.

— Тайлър, трябва да знам какво става с теб!

— Защо?

— Как така защо? Защо ли? Защото вчера ти беше неузнаваем, напълно чужд и различен от мъжа, който се надявах един ден да бъде за моя син образец за подражание. От мъжа, от който дъхът ми секна още в първия миг, когато се появи пред погледа ми. Този нов, непознат Тайлър Ванс ме плаши. Всява ужас у мен. Може би ще се успокоя, ако ми обясниш защо се превърна за броени секунди в машина за изтребване на себеподобните.

Замислих се, като трескаво изброявах всички „за“ и „против“. От една страна, Хедър заслужаваше да узнае истината, но от друга… никак не ми допадаше алтернативата да се озова в затвора в Левънуърт.

Господи, в каква каша се забърках!

— Ако ти разкажа всичко, не е изключено да пострадам, и то сериозно…

— С властта?

Аз само кимнах, замислен за нерадостната перспектива.

— Нима се опасяваш, че ще го издрънкам пред някого? И защо ще го правя? А може ли някой да докаже, че съм го научила именно от теб? Преди колко време си се занимавал с операции, определени от правителствените служби като строго секретни?

— Приблизително преди двадесет години.

— В Корея?

Още едно кимване от моя страна.

— Сигурен ли си, че нещо, станало преди толкова години, все още е засекретено?

— Можеш да бъдеш сигурна, че е точно така! — отсякох аз. — Защото това, което съм вършил, не е съвсем законно, поне според принципите на международното право. Беше неизбежно, но въпреки това, ако се разчуе, ще предизвика най-малкото единодушното неодобрение сред представителите на цивилизованите нации. Ако стигне до медиите, ще се вдигне страхотна шумотевица. Незабавно ще се намесят защитниците на гражданските права и всякакви други свободолюбиви организации.

— Да не би да си въобразяваш, че в моя клозет се укрива репортер от новинарската емисия на втори канал?

— Не. Но какво ще стане, ако ние с теб си…

— Какво? — Хедър ядосано тръсна глава. — Ако скъсаме отношенията си? Нима допускаш, че притежавам толкова низък нрав, че да се втурна да те тикна зад решетките, ако в един прекрасен ден ми заявиш, че повече не желаеш да се срещаш с мен?

— Когато човек охладнее към някого, често е способен на постъпки, които никога не би си позволил при нормални отношения.

— О, не! Ти май наистина си мислиш, че имам низък нрав.

Почувствах се крайно неудобно. Нещо повече.

— Тайлър! — Тя се размърда върху дивана. — Забрави ли, че спасих живота на Кълън? Нима си въобразяваш, че съм способна да изпратя баща му в затвора? Е, щом е така, повече не се познаваме с теб!

Нямаше как. Неизбежно беше да поема риска.

— Длъжен съм обаче да те предупредя, че ако споменеш на когото и да било, независимо от причината да постъпиш така…

Тя ми се усмихна мило, за да ме увери, че мога да й имам пълно доверие.

Не ми оставаше нищо друго, освен да си поема дълбоко дъх, преди да започна дългия си разказ.

За избиването на нашия взвод. По-точно за клането. За ужасяващата гледка на измъчените американски пленници. За суровото възмездие ние ликвидирахме десетки вражески войници от армията на Северна Корея…

За срещата ми С Макелрой през онези мрачни и жестоки дни, за парализиращото разсъдъка озлобление, което тогава ме бе обзело…

За това как ме изпратиха в Тайланд, за свръхинтензивните тренировки в изкуството да убиваш с един замах. Най-много с два…

За самотното патрулиране, за дебненето в гъсталаците…

За убийствата от засада…

За всички убийства…

О, господи!

Не, невъзможно ми бе да й обясня колко се срамувах заради тогавашните ми „подвизи“.

Докато й разказвах всичките тези ужасии, Хедър се свлече от дивана и седна на пода до мен, в краката ми, после се премести в скута ми, за да погали косата и лицето ми. В прекрасните й очи видях сълзи, страх, гняв, обида, мъка. И съчувствие. Защото не успях да прикрия болката си, макар че й говорех за отдавна минали събития. Отдалечени на светлинни години от нея, от тази стая, от този живот. От Кълън. Тя ме бе принудила да се потопя отново в онзи ад, в най-мрачния период от моето минало, където никога не исках да се завръщам, за нищо на света…

Когато най-после млъкнах, изчерпан и омаломощен от връхлетелите ме кошмари, Хедър ме целуна нежно по бузата, после по ухото, по врата… Притисна ме към облегалката, пое ръката ми в своята… Погали я… Отново ме целуна, този път по устните, с което окончателно ме върна в настоящето.

— Съжалявам, Тайлър. Така ми е жал за теб… — промълви тя.

— Ти си заслужи правото да узнаеш истината.

— Но това е нечовешко! Да живееш с такива ужасни спомени! Как си могъл да издържиш?

— Понякога и аз не мога да си го обясня. Ако нямах Кълън, може би нямаше да издържа. Е, и Тес ми помогна.

— Тя някога интересувала ли се е от миналото ти?

— Не. Никога.

— Безкрайно съжалявам, Тайлър…

— Няма за какво.

— … че си бил принуден да изживееш всичко това.

— По-добре ще е да го забравим. Да го погребем.

Тя ме прегърна страстно и ме притегни към себе си, за да ме задържи за дълго така. Не усетих как се озовах на пода, в прегръдките й.

За да ме върне отново такъв в състоянието, в което бях преди началото на този кошмарен разказ.