Клей Харви
Черен шепот (44)

42.

Болките бяха ужасни, но много по-опасен се оказа кръвоизливът. Така и не успях да го спра напълно. От раната на крака ми продължи да се процежда кървава струйка — като сок от презрял плод — гъста, наситеночервена. Някак си успях да наглася турникета — макар че много ми пречеше другата ми рана, онази на лявата китка. Дори успях да стегна здраво бинта. Или поне на мен така ми се стори. Но кръвта продължи да се процежда. Клинът ми прогизна. Кракът ме болеше все по-силно. Усещах трескавото пулсиране на артерията. Нищо не помагаше. По едно време престанах да усещам болката от раната в китката и от одраскването по лявото рамо. Тези две рани само допринасяха за общото ми неразположение. Не бях сигурен колко частиците от горската пръст бяха замърсили раните ми, преди да припадна от болка. Свестих се сгърчен на кълбо в тревата, със свити ръце и крака. Първо загребах с ръце опадалите листа, за да оформя нещо като постеля от меки листа, върху която се тръшнах, прехапал устни, със стиснати зъби. Не беше никак лесно да струпам листака на едно място, но слава богу, не ми беше нужна площ колкото за футболно игрище. Когато дойдох малко на себе си, веднага се заех с огледа на раните по тялото ми, но запасите ми от адреналин явно бяха на изчерпване, защото отново ме връхлетяха пристъпи на отпадналост, редуващи се с разкъсващо болезнени спазми.

Но въпреки че бях порядъчно надупчен, с радост установих, че моят противник в дуела бе стрелял по мен с нормални патрони, а не с много по-опасните патрони с куха бойна глава каквито, между другото, бях използвал аз срещу него. Раната в бедрото ми беше отвор с гладки краища, което ми даваше надежда, че разкъсванията на тъканите ще се окажат минимални.

Все пак имаше и по-добра новина — не бях улучен в торса, макар нещо смътно да ми подсказваше, че и там някъде имам поне още една рана. Страхотният удар в корема, от който бях отскочил назад, се оказа причинен от вражеския куршум, попаднал за щастие в дебелата катарама на кожения колан около кръста ми. После куршумът се е плъзнал наляво, одраскал е края на колана и е пронизал долния край на кобура, закачен под лявата ми мишница. Опипах с пръсти резките по кожения колан. Ако този куршум ме бе улучил само два сантиметра по-нагоре, танците вече щяха да бъдат приключени за мен.

Заех се да затъквам с марля всеки от кървящите отвори по тялото си, който се изпречваше пред замъгления ми поглед. Но не забравях преди това щедро да го наквася с йод. После стегнах превръзката около ранената си китка, макар че това ми струваше доста мъки. Може би ще имам късмет и ще оцелея. Или ще изгубя съзнание. Или пък просто ще лежа тук, неспособен да помръдна, докато кръвта ми изтича в тревата. За да издъхна тук…

Не биваше да се случи нито второто, нито третото. След като приключих с огледа на пораженията, притеглих броунинга в скута си, за да го презаредя, и зачаках, умиращ от глад в храсталака. Защо продавачите на хотдог никога не идват точно когато човек най-много има нужда от тях? Въпреки че се съпротивлявах отчаяно на дрямката, умората ме надви и изпаднах в унес, с глава, клюмнала на гърдите, докато не ме събуди остра болка. Или може би съм чул някъде как наблизо е изпращял настъпен сух клон? Трепнах, надигнах глава и се огледах с разширени от ужас очи.

Нима се започва отново?

Имах нужда някой да ме нашиба с камшик, за да се свестя окончателно, та да бъда напълно боеспособен.

В хладната привечер откъм северната посока се показа силуетът на четвъртия от моите незнайни противници. За щастие, успях да го зърна доста преди да чуя стъпките му. Той напредваше много бавно, много предпазливо, като се оглеждаше на всяка стъпка. Когато неясната фигура попадна в полезрението ми, той беше доста далече, за да разчитам на точно, на смъртоносно точно попадение още с първия изстрел. След секунда той отново се стопи в полумрака или просто поредният храст го закриваше от погледа ми. След което изникваше все по-наблизо, но след дълга, мъчителна пауза, през която аз тръпнех в неизвестност. Ето, вече бе толкова близо, че може би си струваше да рискувам. Беше на петдесет, най-много на петдесет и пет метра. Или може би малко повече. Но при сегашните условия нямаше гаранции, че ще го улуча право в сърцето. Или в главата, което бе още по-трудно.

Реших да го изчакам, за да съм по-сигурен в успешния изход. Но тогава ми хрумна, че така улеснявам и него, като му разкривам позицията си. Ако ме зърне, преди да съм го изненадал с първия изстрел, надали ще мога за в бъдеще да се възползвам от щедростта на службите за социални помощи. Вдигнах броунинга и изпънах ръката си. Оказа се неочаквано натежал. Опитах се да фокусирам погледа си върху прокрадващата се подвижна мишена. Сепнах се от зацапаната картина, която се мержелееше пред зениците ми. Понечих да свия пръста си върху спусъка. Изненадах се от треперенето на китката си. Куршумът излетя с писък, дулото подскочи така силно в ръцете ми, че едва удържах оръжието. Почти в същия момент четвъртият от моите преследвачи се завъртя като пумпал и се просна в храстите.

Или може би само бе залегнал и сега ме дебнеше там, в най-непрогледния гъсталак.

Чаках, с пулсираща рана в бедрото, с разкъсваща болка в китката, с изгарящо рамо, със свит на топка стомах, с клатушкаща се глава. Може би са изтекли само пет минути. Или десет. И ето че той се появи, стъпвайки тромаво, чупейки сухите вейки, без да спазва елементарна предпазливост. Но защо се появи от дясната ми страна? Не го очаквах оттам. Не трябваше да бъде там! Нима бе пропълзял незабелязано толкова много надясно? Изплашен, аз отново започнах да стрелям. Той веднага последва примера ми. Стрелбата е заразителна страст. Никой от нас двамата не улучи, след което аз се претърколих два пъти, изправих се на коляно и отново стрелях. Видях как още първият изстрел го улучи, после и вторият, както и третият. Онзи падна по гръб, без да престава да натиска спусъка, после изрева от болка и в суматохата успя да пусне още един куршум към мен, който изсвистя като стършел край ухото ми, когато за пети път натиснах спусъка и сега той наистина замлъкна, сгърчен в треволяка, облян целия в кръв.

И остана там, напълно неподвижен.

Същото сторих и аз.

— Хей, приятел, тук ли си решил да се излежаваш цял ден? — извика сподавено Дейв.

С мъка надигнах левия си клепач.

— Ако ми харесва, ще си лежа където ми скимне. А ти къде беше, по дяволите?

Той приседна до мен.

— Ами… търсих те.

— И намери ли ме?

— По-голямата част от теб. — Той понечи да огледа раните ми, но аз му избутах ръката.

— Остави ме!

— Добре. Щом така желаеш…

За миг помълча, преди да добави:

— Онези мъртви ли са?

Кимнах, после още веднъж, но спрях, защото клатенето на главата ми причиняваше болка.

— Всичките кучи синове. До един.

— Можеш ли да се изправиш?

— Да се изправя? Дявол да го вземе, мога дори да те бия на тенис.

— Ами да видим тогава — скептично промърмори той.

— Какво да видим?

— Как ще се изправиш на краката си.

— Махай се. Искам да си отдъхна малко.

— После ще имаш много време за отдих. Колко рани получи?

Не му отговорих. Пак започна да ме наляга дрямка. Той ме върна към реалността, като изкрещя под носа ми:

— Питам те колко пъти те улучиха?

— Откъде да знам, по дяволите? — изпелтечих аз. Говоренето ми костваше много усилия. Предпочитах съня.

— Отвори си очите!

— Майната ти… — Но го изрекох много вяло. Всъщност, бе по-скоро шепот.

— Е, сега е по-добре. — Огледа ме внимателно, после поднесе някаква бутилка към устните ми и ме принуди да изпия една-две глътки. Отпих. Голяма грешка. После Дейв притисна нещо към раната на бедрото ми. Аз съм продължил да крещя и да ругая, след което съм изгубил съзнание.

За нещастие, той отново ме свести с помощта на класическия метод — смръкване на амоняк.

— Можеш ли да си фокусираш погледа върху лицето ми?

— Че кой ще иска да се фокусира върху такава грозна мутра?

— Учудващо добре си успял сам да се бинтоваш. Аз само попритурих тук-там по някоя превръзка. Преместих турникета на бедрото ти малко по-нагоре, за да спре кръвоизливът. Засега това ще свърши работа. Но веднага трябва да те завлека в болницата, преди отново да е шурнала кръвта ти. Ако не можеш да ходиш, ще бъда принуден да те нося на ръце.

— Я си гледай работата!

— Правилно — рече Дейв и ме грабна ловко, както го правят единствено пожарникарите.

Закрещях с пълно гърло, дори се опитах да го изритам, но той ме заплаши, че ще ми даде да разбера, ако не кротувам.

Нямах друг изход, освен да последвам съвета му.