Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайлър Ванс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Whisper of Black, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Клей Харви. Черен шепот

Американска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София, 1999

Редактор: Саша Попова

Художествено оформление на корицата: Петър Христов

ISBN: 954-585-053-1

История

  1. — Добавяне

41.

Дебнех вече почти час, наострил слух, зад един масивен дънер, скрит от околните храсти, но чувах единствено недоволното куркане на собствения си стомах. Какво не бих дал сега за един-два резена от кейка на Етъл със сладко от боровинки! Или за великолепните сладкиши с шоколадова глазура, които купувах от Бостън Маркет… Или пък за топлата зеленчукова супа, която баща ми приготвяше почти всяка вечер.

Една катеричка пробяга пред мен, после внезапно се спря на двадесетина метра по-нататък и се зае да рови пръстта, за да намери нещо за ядене. Дребното животинче неволно ми напомни колко хубаво би било да имам сега в някой от многобройните си джобове поне шепа лешници…

По едно време ме сепна плясъкът от крилете на някаква самотна врана, за да ми напомни, че сега от мен не се иска да се унасям в гастрономически мечтания и да преглъщам в захлас. А да си отварям очите на четири.

Трябваше да мисля единствено за евентуалните ходове на противниците, да ги предугадя — преди да е станало безнадеждно късно. Позицията ми, в сянката на боровете, беше на около шестдесет метра югоизточно от насипа, където бях открил огън от засада. Не забравях да поглеждам към поляните на юг и на запад сред боровата гора, защото именно оттам можеше да дойде опасността. Очаквах да ме атакуват от едната от тези две посоки.

Естествено, лошите момчета нямаше как да узнаят дали още не се спотайвам зад насипа, или съм пропълзял — по-незабележим и от пустинна лисица — до спасителните борове. Необходимо беше да претърсят горичката, за да ме открият. Но ако изберат този вариант, щяха да се изложат на напълно реалната опасност сами да намерят смъртта си — откъм север имаше гола поляна, която те не можеха да прекосят незабелязано. Освен ако някой от тях не умееше да пълзи като гущер сред ниската трева. Всеки, който би поел този безумен риск, щеше да попадне под мерника ми още преди да се е доближил на двеста метра от мен. Така че ми оставаше само да се оглеждам зорко. Надявах се, че и противникът се задоволява в момента със същото.

Защото не само аз ги дебнех.

Според плана, Дейв би трябвало да е залегнал някъде на север от мен.

Може би заради това никой от тримата преследвачи не смееше да прекоси откритата зона пред дългия насип — ако изобщо си мислеха, че съм залегнал зад него. Смелчагата, който би дръзнал да атакува насипа, трябваше да прекоси зоната за паркиране и после да пробяга още петдесетина метра до основата на насипа.

Което обаче можеше да му излезе прекалено скъпо. Следователно, ако онези юначаги притежаваха поне капка разум, нямаше да рискуват с толкова необмислен ход.

Но за да ме атакуват откъм северната страна на моето укритие, трябваше да изминат повече от километър и половина, за да заобиколят откритите площи и съседното пасище, покриващо целия терен чак до металната порта. Само откъм южната посока имаше по-високи дървета, с по-дебели стволове, осигуряващи прикритие. Оставаше и боровата горичка на запад. Това бяха основанията, поради които преценявах сегашната си позиция като много добре защитена. Само че трябваше да дебна, за да не ме изненадат откъм южната посока. Или откъм западната. С което именно си запълвах времето.

Оставаше последното, най-вероятното направление, от което онези можеха да се прокраднат към моята позиция — обход откъм тила, в дълбочина от юг-югоизток, последван от евентуални прибежки към храсталака на запад от горичката, а после — прекосяване на стометровата зона до насипа, залягане в западния му край, завой на изток към камарите нарязани дърва и обръщане на североизток, за да ме изненадат в гръб. Но при едно условие — ако аз още лежа там, глупаво взиращ се само напред, без да ми хрумне поне веднъж да се озърна назад. За да се застраховам срещу неприятни изненади откъм тила, аз на всеки две минути завъртах глава и проверявах пустия участък зад мен. Мощният бинокъл нямаше да пропусне, ако някой пълзеше в този миг там, в тревата на тридесет метра зад мен. Но засега там нямаше никакви признаци на живот.

С изключение на катеричката. Само от мисълта за нея и за орехите и лешниците, които тя криеше в хралупата си, стомахът ми болезнено се сви от глад.

Предпазливо размърдах крака, за да събудя кръвообращението в изтръпналите си глезени, след което отново се заех с оглеждането на боровата гора през бинокъла. Търсех признаци на някакво движение. Една едра тъмносиня сойка прелетя над зоната за оглед и се приземи върху поваления кедър. После долових неясно шумолене и моментално завъртях бинокъла надясно… Оказа се безобидна полска мишка, също търсеща нещо за препитание.

Макар че в никакъв случай денят не беше от горещите, аз вече бях потен. При припряното спускане по склона на насипа по ризата ми се бяха забили десетки борови иглички — някои дори се бяха изхитрили да се вмъкнат под яката, въпреки кърпата, пристегната около врата ми — и сега ме сърбеше кожата от врата до кръста. Стиснах зъби, за да устоя на все по-силното желание да се съблека и да започна да се чеша с настървение. Но не можех да рискувам да помръдна дори за секунда — това веднага би ме превърнало в мишена за убийците, които се криеха някъде наблизо.

Отново чух шумоленето на мишката и насочих бинокъла към нея. Но тя сякаш бе потънала вдън земя. Нима нещо я бе подплашило? Веднага обърнах окулярите към падналия кедър. Слава богу, сойката още беше там. Успокоих дишането си и внимателно обходих с бинокъла очертанията на дърветата, за да открия нещо, което да ме усъмни. Нещо неестествено или нещо, което преди малко не е било там. За миг вниманието ми привлече един скосен дънер, прекалено обрасъл със саморасляци. Нервите ми отново се опънаха като струни.

Дънерът леко потръпна и предпазливо направи крачка напред. Коригирах фокуса и зърнах част от човешки крак, стърчащ под основата на дънера. Напрегнах зрението си и улових останалата част от него. Беше облечен в риза в цвят каки, с дълги ръкави, но с разтворена яка. Панталоните му бяха памучни, някога тъмнокафяви, а сега просто мръсни. През лявото му рамо висеше патрондаш. Обектът се притаи в сянката на един бял дъб и предпазливо се заозърта наоколо. На кръста му имаше кобур от черен синтетик. В ръката си държеше револвер „Кешил“, четиридесет и пети калибър. Май не се чувстваше много комфортно с него. Но не бих го упреквал за това. Този пищов е твърде тежичък дори за мъжаги, пред които Жан Клод ван Дам би изглеждал като невръстен хлапак. Поне едно засега беше сигурно: ако не ме просне в тревата още с първия изстрел, нямаше да може да се добере до спусъка за втори път.

Много бавно смъкнах бинокъла, за да вдигна колта от скута си и да го насоча към обекта, без да изпускам нито за миг от погледа си онази риза в цвят каки. Преследвачът ми се престраши да направи още една крачка, завъртайки глава наляво-надясно като бухал. Прецених, че разстоянието е между четиридесет и петдесет метра. Той напредваше изключително бавно, прекалено предпазливо. С което започваше да ми лази по нервите. Щом този градски хитрец е успял да се промъкне толкова наблизо, какво ми гарантираше, че някой от съучастниците му не е някъде още по-наблизо, например зад гърба ми, и сега ме държи на прицел, като очаква само да помръдна, за да ми пръсне черепа? Доста усилия ми костваше да сподавя спонтанния подтик да зарежа обект номер едно и трескаво да се озърна наоколо.

Не по-малко усилия ми бяха нужни, за да си припомня първоначалния замисъл на играта — да ги избивам един по един, без да се интересувам какво, по дяволите, става в това време с останалите. Защото рискувах да се озова в смъртоносен капан, ако те успеят да отвлекат вниманието ми. Предпазливо си поех дъх и прецизно нагласих кръстатия мерник върху ризата му. Винаги съм харесвал дрехите в цвят каки[1]. Но сега моментът не бе подходящ да изразявам шумно одобрението си от десена на тоалета му. Нито пък да цъкам с език от радост, че той сам се насади на мушката ми. От мен сега се искаше само да стабилизирам дишането си, да отпусна напрежението в крайниците си — особено в горните два, да се концентрирам максимално и плавно, но без излишно разтакаване и треперене, и накрая да притисна трикратно пръста си към спусъка. Което и сторих.

Първият куршум го принуди да се олюлее, но не заплашително. Вторият обаче го разлюля яко, а третият го накара завинаги да се раздели с горната си челюст. Свлече се до ствола на дъба и повече не помръдна.

Цели десет минути не помръднах, при това, без да откъсвам поглед от трупа. Не регистрирах нито една конвулсия. Нито пък шум, като изключим далечния рев на моторна резачка за дърва. Вдигнах бинокъла и посветих още пет минути на изследване на последната ми жертва. Не дишаше. Въобще никакви признаци на живот. Най-после мислено го обявих за мъртъв, следователно заплахата откъм него можеше да се смята за ликвидирана, и реших да преместя позицията си.

Но се оказа, че това решение едва не ми коства живота.

 

 

Надигнах се бавно и предпазливо, за да огледам гората. На пръв поглед нищо подозрително. Смъкнах качулката, заредих нов пълнител в колта и прибрах в раницата предишния пълнител, тъй като беше останал само със седемнадесет патрона. Тревожната ситуация налагаше да съм напълно готов, при това във всеки момент, за ожесточена стрелба, затова предпочитах да разполагам с напълно зареден пълнител.

Отново се огледах, но и сега не забелязах раздвижване. Онзи момък все така си лежеше в подножието на дъба и дори би изглеждал що-годе симпатичен, ако челюстта му си беше на мястото. Стомахът ми обаче си оставаше свит на кълбо. Усещах как някакъв нерв пулсира напрегнато под лявата ми плешка, като проводник, зареден с електричество. Нещо не беше наред в тази притихнала, идилична горичка.

Завъртях се бавно до пълен кръг и още по-старателно проверих местността. Пред мен се редяха само смълчани стволове и безлюдна поляна. Къде бяха останалите? Ами Дейвид? Ако по погрешка стрелям по него, той няма да се поколебае да ме просне на тревата, защото мерникът му бе не по-лош от моя.

Длъжен бях да сменя позицията си, защото онези три изстрела навярно бяха издали укритието ми. Знаех го, но краката ми явно не го съзнаваха и отказваха да помръднат. Някакъв първичен инстинкт ми подсказваше да се спотайвам тук и да не издавам скривалището си. Трябваше да се подчиня на предчувствието си и да остана там.

Но не го сторих.

Напреднах с няколко стъпки наляво, много тихо и предпазливо, след което веднага залегнах зад храста. Нищо не се виждаше. Преместих се с още десетина стъпки до един едър кедров дънер. Трупът на убития от мен преследвач остана вдясно от мен, на около тридесет метра, но въпреки това усещах грозния ням укор в изцъклените му очи. Отново запълзях напред, много бавно. Очите ми се движеха по-енергично от краката. Спрях до следващото повалено дърво, коленичих, подпрях лакти и се заех да огледам гората пред мен с бинокъла.

Тъкмо завъртах за втори път бинокъла от ляво надясно, когато тежкият клон, на който бях подпрял лактите си, се отцепи и наоколо се разхвърчаха трески и късчета от кората на дървото. Моментално плонжирах наляво и тупнах така силно на земята, че дъхът ми секна. Грабнах колта и се преобърнах на дясната си страна. После още веднъж. Отсреща автоматът продължаваше да сее куршуми. Въздухът около дънера свистеше от ожесточения откос.

Внезапно стрелбата секна. „Свършил е пълнителя“, помислих си аз. Надигнах се зад ствола и за броени секунди изпратих един бърз откос наляво, после още един надясно, без въобще да се прицелвам — нямах никаква мишена пред себе си. Стрелях с единствената цел да прочистя терена пред мен. Доколкото успях да забележа, от изстрелите ми нямаше никаква полза, освен че не позволявах на противника да се прицели и да ме повали с точен изстрел. Продължих да натискам спусъка. Куршумите вдигаха купчинките торф във въздуха. Поех си дъх и на прибежки се преместих на тридесет метра сред изпочупени клони и храсти, прекършени от изстрелите. В този миг усети как колтът ми замлъква. Трябваше да сменя пълнителя. Залегнах по корем, завъртях се настрани, изхвърлих празния пълнител, поставих следващия, заредих и се огледах за евентуална мишена.

Може би бях изминал половината от разстоянието до мястото, където той бе залегнал. Всъщност, не видях нищо подозрително, нито силует, нито дуло на автомат, но интуицията ми подсказваше, че е някъде наблизо. „Дали ще смени позицията си?“ Съмнявах се, че ще рискува да се разкрие, особено след като бе разбрал, че се опитвам да скъся дистанцията между него и мен. Ала в следващата секунда той като че ли прочете мислите ми. Един едър, мускулест мъж с червени тиранти се показа иззад близкия чинар — само на двадесет метра от мен — и веднага насочи дулото към лицето ми. Залегнах. Той стреля. Порази тревата там, където бях само преди секунда. Пуснах по него откос от пет изстрела, без да отлепям показалец от спусъка. Той се сви зад дървото. С лявата си китка обърсах праха от очите си — трябваше да дебна неотстъпно дали той нямаше да се покаже от другата страна на ствола. Мерникът на моя колт не помръдваше от очертанията на дървото. „Хайде, драги, само се покажи и ще те надупча на решето!“

Но той не се показа. Няколко минути лежах зад дънера, без да отмествам поглед от онзи чинар. И докато чаках, трескаво обмислях възможните ходове. Неговите и моите.

Може би този смелчага се е прокрадвал на безопасна дистанция след първия от моите преследвачи, да кажем на един изстрел разстояние. Нима първият е бил пожертван като примамка, за да разкрия местоположението си? Засадата, която бях подготвил за стрелец номер едно, несъмнено е позволила на номер две да разбере къде се крия. А задачата на стрелец номер две е била много проста — да напълни черепа ми с повечко олово, без да пести мунициите. Освен това, нали е съществувал шансът още първият от тях да извади късмет и да ме гръмне от упор. Както и да е, но сега и вторият от глутницата ще последва участта на другите двама — да не забравяме шофьора им, който така и не можа да слезе от беемвето.

Но къде, по дяволите, се крие четвъртият? И той ли се промъква някъде наблизо, като змия сред камъните и бурените? Или е решил да ме нападне в гръб — доста мрачна перспектива, която отново ме принуди да изпадна в онова отвратително състояние — да се озъртам на всички посоки като лалугер, загубил пътеката към дупката си.

Къде ли се спотайваше Дейвид в този момент?

Нещо пошавна недалеч от дървото, зад което беше изчезнал мускулестият. Отначало ми се стори, че отгоре падна изсъхнал клон. Зачудих се дали онова копеле не е вампирясало посред бял ден. Не, не беше клон. Беше дулото на пушка, издадено наполовина зад дървото. Внимателно се прицелих и му изпратих един куршум. От удара дулото отскочи назад и на няколко метра зад чинара се чуха бързи стъпки. Отново открих огън, но този път превключих на автоматична стрелба. В суматохата пушката му вероятно беше изхвръкнала от ръцете, защото за моя изненада тупна сред тревата на три метра встрани. Веднага се прицелих натам и пуснах няколко изстрела. Видях, че бях улучил пушката, защото тя подскочи поне два пъти и падна още по-настрани. Така. Онзи мускулест тип сега не можеше да разчита на пушката.

„Но дали нямаше револвер в колана си?“, зачудих се аз. Длъжен бях да проверя. Предпазливо се надигнах над падналото дърво. Измъкнах следващия пълнител от страничния джоб и го поставих на мястото на предишния, макар че в него имаше още патрони. Прибрах го в джоба под кожения си колан, но си отбелязах мислено, че в него може би имаше поне десет патрона. Заобиколих дънера и се завтекох към чинара, с оръжието пред гърдите ми, с дуло насочено към дървото. Съзнателно вдигнах повече шум, отколкото бе нужно, за да го накарам да се разкрие и да попадне на прицела ми. Тактиката ми се оказа успешна — мускулестият тип се появи иззад ствола, но не откъм тази страна, от която го очаквах. Но пък и аз не бях толкова отдалечен, колкото той бе очаквал. Сепнат от пренеприятната изненада — да ме види да търча право към него с насочено в лицето му дуло — той се опита да натисне спусъка и да стреля в мен от упор, но аз го изпреварих, може би за част от секундата, която обаче се оказа достатъчна, за да ми спаси живота. Всъщност, натиснахме спусъците почти едновременно. Неговият куршум прониза храсталака вдясно от мен. Така и не разбрах накъде отлетя моят куршум.

Светкавично се проснах в тревата край най-близката купчина пръст. Сега ни деляха само дванадесет метра. Той имаше предимство, защото беше засякъл моето напредване. Принуден бях да се спотайвам в тревата и да чакам какво ще предприеме.

По дяволите! За мен нямаше по-неизгодна позиция от тази. Стомахът ми отново стана на възел.

Няколко варианта за обход веднага се завъртяха в пламналия ми мозък. Но резултатът беше само още по-обилна студена пот по гърба ми. Трескаво отхвърлих най-рискованите варианти за изход от тази неочаквана ситуация. Тогава ме осени една спасителна мисъл. Стори ми се разумна. Така и така бях длъжен да направя нещо, а щом не ми хрумна нищо по-добро… Нали само за секунди противникът ми можеше да ме издебне и да ми отнесе главата с един откос.

Планът ми бе съвсем прост. Да се постарая да вдигна повечко шум — като имитирам преместване наляво… Дори за секунда да открия част от тялото си — след това рязко да скоча и да се втурна към дървото, зад което се криеше той, но от лявата, а не от дясната му страна, гледано откъм мен. Ако всичко сработи добре, ще го спипам точно когато се измества зад ствола и когато няма да е в състояние да насочи дулото към гърдите ми. Стомахът ми едва не се обърна, но аз стиснах зъби и рипнах. Изскочих иззад купчината, за миг се извих надясно, после рязко политнах наляво и се втурнах мълниеносно към дървото. Всичките тези пируети извърших без нито едно излишно движение, без да губя нито секунда в устрема си напред. За мое нещастие, оказа се, че онзи здравеняк с червените тиранти не бил чак толкова лековерен, за какъвто го бях взел.

Тъкмо заобиколих завоя около дървото, когато той се изправи пред мен с вдигнато дуло. Държеше оръжието си с две ръце, напълно готов да ме прониже.

Ами сега какво…

И двамата бяхме безнадеждно оголени, когато той откри огън. Първият му куршум ме парна по лявото рамо, вторият изсвистя покрай ухото ми, но в същия миг аз го хванах на прицел и яростно натиснах спусъка. Улучих го с втория или може би с третия изстрел — видях как ризата му се разкъса, но по лицето му не трепна нито едно мускулче. Отново стрелях, ала сега нещо ме блъсна в корема така силно, че политнах назад, без обаче да отпускам пръста си от спусъка. Следващите ми изстрели не го засегнаха. Поне да го бях принудил да отклони мерника си от мен, да потърси укритие. Напразни надежди. Един от куршумите му одраска лявата ми китка, плъзна се покрай пълнителя и изби автомата от ръцете ми. Китката ми увисна, обездвижена и напълно безполезна. Опрях приклада на дясното си рамо и продължих да стрелям само с дясната ръка. Но точно тогава, още след първия изстрел, автоматът ми засече.

Здравенякът прекрати стрелбата. Видях как изхвърли празния пълнител с дясната си ръка, как бръкна в джоба на якето си с лявата, за да зареди отново, дори ме погледна за миг. Неговите движения ми изглеждаха странно забавени, като във филм на ужасите. Повдигна ми се. Озърнах се глупаво към безполезния колт — в пълнителя вече нямаше нито един патрон — после отново вдигнах очи към непознатия с червените тиранти. От гърдите му бликна кръв, когато се наведе, за да постави поредния пълнител. Всички мисли моментално излетяха от главата ми. Само си повтарях като в транс: „Това не бива да става, не бива да му позволявам да зареди!“

Изревах отчаяно, запокитих автомата и посегнах към пистолета в джоба отстрани на бедрото ми. Пръстите ми се вкопчиха в дръжката точно когато онзи насреща вече бе поставил пълнителя и понечи да вдигне дулото. Рязко дръпнах, до скъсване, каишката на кобура в секундата, в която той протегна ръка, за да издърпа затвора и да вкара първия патрон. Изстреля първия куршум тъкмо в мига, в който аз вече надигах броунинга пред гърдите си. „Не улучи! Не, няма да ми видиш сметката така лесно!“ Той стреля отново, пак не ме уцели. Моят пистолет изгърмя, подскачайки в треперещата ми ръка, после още веднъж, втори път, трети, четвърти. Вече не мислех за нищо. Само напредвах право към него с пръст, натиснал плътно спусъка. „Ще стрелям още, и още, и още, кучи сине!“ Макар че видях как още първият ми изстрел го порази, а след втория и третия той се прегъна надве. Опита се да отстъпи назад, разкри лицето си и моят четвърти куршум го отпрати назад, като обрулен лист, докато аз неистово крещях: „Не ме изоставяй точно сега! Имам още един цял пълнител за теб!“.

Главата му политна, но с нечовешко усилие той се наклони напред, в отчаян опит да оцелее. И въпреки страхотните болки, въпреки страха и ужаса, пръстите му — може би вече пред вкочанясване — не изпуснаха оръжието. Дори успя да пусне един последен куршум, който за зла участ ме улучи в бедрото. Паднах на коляно. Бяхме толкова близо един до друг, че едва не се прегърнахме. Опита се да изкрещи нещо, не знам на какъв език, може би както аз му крещях на английски, но вместо уста, насред лицето му зееше само морава дупка, затова ме захрачи с кървава слюнка, преди да го гръмна за последно и той да се килне настрани, за да издъхне в тревата.

Свлякох се на една страна, напълно изтощен, за да дойда малко на себе си и да се заема с раните си.

Бележки

[1] Каки е особен цвят със зелено-кафяво-жълтеникав оттенък, изнамерен по случайност от английските войници в Индия. От жегата било много трудно да се опазят белите униформи от петната пот, затова войниците киснели ризите си в казани, пълни с един сорт индийски чай, наричан каки, и така ги боядисвали. — Б.пр.