Клей Харви
Черен шепот (32)

30.

Дейв и аз приключихме с редовния ни утринен крос — макар днес да се ограничихме само с шестнадесет километра поради недостиг на време — и сега се потяхме в гимнастическата зала. Пет серии по сто лицеви опори, с по една минута почивка между всеки две серии. Бях тъкмо по средата на четвъртата серия, по-точно бях надигнал глава за петдесет и седми път, когато на вратата се появи смръщената физиономия на Етъл. Тя кисело се провикна: „Телефонът!“ с типичната нотка на вечно недоволство.

Оказа се, че ме търси Ралф Гонзалес, за да ме уведоми, че най-после е успял да се свърже с Хектор Диас и да го склони да се включи в сделката с новооткрития наркопласьор. По думите на Гонзалес, Хектор бил бесен заради провала на предишната сделка, да не говорим за недоволството му от провала на последната акция — мъжките представители на трите поколения от рода Ванс не само че били живи и здрави, но дори не били сериозно ранени. Следващите пет минути Хектор и Ралф посветили на допълнителни уговорки, на общи приказки около изтърканата тема, че не може да се има доверие на нито един наемен убиец, на вероятността Хектор Диас да се появи тук и да довърши сам сделките си, на противния климат и скапаните политици на Мексико, като най-накрая Диас попитал Ралф за какво се обажда. Гонзалес удовлетворил законното любопитство на събеседника си. Ставало дума за купища дрога. Защото при престоя си в затвора той, Ралф, се запознал с един момък, който наскоро изгубил главния си доставчик при последното развихряне на агентите от Отдела за борба срещу наркотиците в Шарлот, столицата на Северна Каролина. Горкият младеж тъкмо бил вложил някъде към три милиона долара, за да попълни оределите си запаси от хероин, когато операцията се провалила с гръм и трясък. Така че сега бил готов на всичко, дори на компромиса да приеме сътрудничество с Гонзалес — лично с него или през надежден негов помощник, само и само да компенсира поне отчасти загубите си. Ралф веднага се заклел пред своя съкилийник, че няма да намери по-надежден и сериозен доставчик от Хектор Диас.

Хектор Диас веднага наредил на Гонзалес да му уреди канал за връзка с новия клиент. За целта Хектор щял да отлети от Мексико Сити за Северна Каролина, за да поеме лично операциите по очертаващата се сделка. През свободното си време щял да си разчисти сметките с онзи досадник Тайлър Ванс.

Капанът беше заложен.

Имах всички основания да очаквам, че Диас няма да губи нито ден в размотаване и с изплезен език ще се втурне към очакващата го клопка.

Ралф Гонзалес припряно настояваше на бърза ръка да бъде освободен от затвора, за да се заеме със спешните „аранжименти“.

След един час Ралф отново ми позвъни, за да потвърди, че всичко е задвижено и вече върви според плана.

— Добре — рекох му аз. — Но не се разбрахме какво парче от тортата ще поискаш за себе си?

— Двайсет процента — отговори Гонзалес.

— Estas muy loco!^[1]

— Ами тогава да го убедя да се откаже от пътуването! — незабавно ме контрира Ралф.

— Хм… Нека да си помисля още малко… Да кажем, че двадесет процента не изглежда чак толкова неприемлива стойност — промърморих аз.

— Si! — охотно се съгласи с мен Гонзалес. — Напълно разумна сума.

— Но се налага да се срещнем — продължих аз.

— Ами ела ми на свиждане — още повече се оживи Ралф. — И то по-скоро. — След което прекъсна връзката.

Обадих се на Макелрой, който още не беше изписан от болницата. Разказах му за разговора си с Ралф Гонзалес. Той ми обеща да ми позвъни, след като се консултира с неколцина от своите приятели, членуващи в задружното братство на професионалните шпиони. Макелрой отлично съзнаваше, че ако той успее да помогне за залавянето на Диас, това още повече ще увеличи славата му на първокласен специалист по разкриване и залавяне на терористи, наркотрафиканти и контрабандисти на оръжие в промишлени мащаби. Освен това, той имаше лични причини да е така ревностен за получаването на роля в подготвяната пиеса, защото беше изгубил двама от хората си в сраженията с Хектор и неговите сънародници при горещите схватки миналата пролет.

— Какво предвиждаш да използваш в плана за примамване на Диас в клопката? Истински наркотик или някаква имитация? — заинтересува се полковникът.

— Откъде, по дяволите, да докопам три милиона долара, за да си набавя хероин? — възмутих се аз.

— Не е чак толкова голям проблем, колкото ти се струва на пръв поглед. Нали имам приятели навсякъде. Дори и в Отдела за борба с наркотиците…

— По-добре ще е още сега да забравиш за тях. Като знам какъв съм късметлия, няма да се учудя, ако само час след като ми предадеш наркотика, трима нахакани младежи с мощни мотоциклети и автомати „Узи“ ще ме настигнат на шосето и за пет минути играта ще приключи с едно на нула за тях. Не, благодаря за предложението, предпочитам да си остана беден, но жив.

След тези думи си казахме „Дочуване“ и аз приготвих редовната си порция от овесена каша, след което се заех с вафлите. За миг се поколебах колко смес да си забъркам — дали за две или за три. Нямаше да ми дойдат много три вафли? Вероятно да. Затова реших да оставя едната за Кълън. Ако погълна не две, а три, после ще се наложи да компенсирам допълнителните калории с още поне шест километра към обичайната дължина на утрешния ми крос — ако се допусне, че всяка вафла прибавя по двеста калории към…

Телефонът отново прекъсна мисловния ми поток.

— Твоят мексикански познат се оказа прав. Диас е решил да си размърда задника. Взел си е билет за Пан Ам до Чикаго.

— А оттам накъде?

— Към Пънкър Сити. Дявол знае къде е това! Ванс, чуваш ли ме? Ще го причакаме в Чайнатаун, за да му лепнем опашка. Такъв едър мъжага като него трудно ще се скрие от погледа на нашите хора дори и в най-гъстата тълпа.

— Чудесно. Ще чакам потвърждение.

— О, от цялото население на Съединените щати ти ще бъдеш първият, който ще узнае, че горещо очакваният сеньор Диас е отново сред нас. По-късно ще предупредя и колегите от ФБР.

— А сега мога ли да продължа със закуската си?

— Да не би пак да си забъркал някой от твоите убийствено люти омлети?

— Не. Този път реших да бъда по-скромен и се задоволявам само с овесена каша и вафли.

— Да не се подиграваш с мен? Каква смес забърка в купата?

— Ами… смесих три чаши брашно с лъжичка и половина сода бикарбонат, добавих две трети лъжичка сол, счупих отгоре яйца и разбих сместа, докато…

— Почакай! Трябва да взема молив, за да запиша рецептата…

Докато го чаках, успях да излапам двете вафли.

В този момент обаче в кухнята влезе Етъл и се възползва от това, че бях зает с разговора с полковник Макелрой, за да изяде третата вафла, преди да се усетя.