Клей Харви
Черен шепот (5)

3.

На следващата сутрин изминахме петстотинте километра до Грийнсбъро. На задната седалка Дейв и Кълън, увлечени в играта на бандити и ченгета, надаваха диви викове, демонстрирайки уменията си по айкидо, поне доколкото им позволяваше тясното пространство. Дейв и аз се бяхме заели с обучението на сина ми в бойните изкуства още когато момчето навърши четири години. Щом пристигнахме, баща ми остана с Кълън у дома, а аз веднага се отправих към местното полицейско управление. Дейв, разбира се, пое към своя магазин за електроника.

Настаних се на неудобния стол пред познатото ми одраскано и очукано бюро на лейтенант Джон Т. Фанър, шеф на отдел „Убийства“ към полицията в Грийнсбъро, за да споделя с него тревогите си, причинени от повторната намеса на босненците в живота на моето семейство. През цялото време не откъсвах поглед от очите на Фанър, с надеждата да открия в тях искрица надежда, че ще получа помощ от него и от неговите хора. Но той ме гледаше апатично — очевидно чакаше с нетърпение да свърша с встъпителната част.

Както повечето ченгета, Фанър беше надарен с внушителна фигура — висок метър и осемдесет и седем, тежък около сто и пет-шест килограма, издокаран в костюм на „Кенъли“ за хиляда и двеста долара, с елегантна вратовръзка от „Пенкълди“ и с лъснати до блясък тъмночервени обувки от „Джонстън & Мърфи“. На всичкото отгоре на ръката му проблясваше скъп златен часовник. Но това не му пречеше да се държи грубо и безцеремонно както с колегите си, така и с външните хора, макар че специално към мен се отнасяше с малко повече респект. След като свърших с излагането на тревожните си опасения, Фанър сухо процеди:

— И какво искаш от мен в крайна сметка?

— Какво искам ли? Искам да направиш нещо, Фанър, за да се измъкна от тази идиотска ситуация.

— Как?

— Не може ли този мюсюлманин да бъде арестуван с обвинение, че се е опитвал да ме заплашва, при това с риск за живота ми?

Той поклати глава и вдигна три от пръстите на лявата си ръка. Започна да брои и да ги свива един по един.

— Първо, не го е направил в присъствие на свидетели, освен пред синчето ти вероятно, така че при разпитите неговите думи ще натежат точно толкова, колкото и твоите. Второ, само по себе си отправянето на заплахи към граждани не е престъпление. Съвсем друго е, ако се заканиш на някой полицай. Трето и последно, фермата на Гудал не е в моя район.

— Нима искаш да ми кажеш, че няма да… — започнах аз, възмутен и огорчен, но веднага млъкнах, защото в кабинета влезе един от подчинените на Фанър, понесъл солидна купчина документи.

— Благодаря, Бен — кимна лейтенантът и тръсна папките в едно от чекмеджетата на бюрото си, без дори да ги удостои с поглед.

— Очевидно и този път искаш да ме зарадваш с изявлението, че нищо не можеш да направиш, за да ме предпазиш от онези убийци.

Фанър се почеса по ухото, завъртя стола си, за да може да се любува на гледката през прозореца и глухо промърмори, така както си беше с гръб към мен:

— Предполагам, че ще ми остане време и за твоя случай. Но след като парите не бяха намерени в Резович — поне според доклада на колегите от ФБР, които навремето претършуваха фермата на Гудал — не виждам с какво мога да ти бъда полезен. Ако босненските мюсюлмани продължават със заплахите да те очистят… теб или някой от членовете на семейство ти, веднага ще се намеся, за да те защитя. Но само ако успееш да ме убедиш, че именно те са хората, които ти създават проблеми.

Фанър завъртя стола, за да улови израза на лицето ми, и повтори, този път още по-натъртено:

— Нужно ли е още да ти обяснявам, че няма да допусна да се повтори кървавата сцена от миналото лято?

— Не е нужно — съгласих се аз.

— Не е трудно да се досети човек какъв ще бъде следващият ти ход — продължи да разсъждава Фанър на глас. — Първо ще се завтечеш при приятелите си във Форт Браг^[1], а после и при онези във Вирджиния^[2], за да изкопчиш от тях сведения за изчезналите милиони на мюсюлманите. В интерес на истината, би било напълно разумно, защото, както ти самият вероятно се досещаш, аз нямам никаква информация за изчезналите пари. Но никак няма да се учудя, ако се окаже, че парите вече са присвоени от някой друг.

— Ако това твое предположение се окаже истина, нищо хубаво не мога да очаквам. Защото е абсурд този, който е задигнал двата милиона, да си признае греха.

Той сви вежди и се замисли.

— Лоша работа, Джон — промърморих аз.

— Наистина лоша — съгласи се Фанър.

След кратко колебание лейтенантът отново заговори:

— Всъщност, случи се така, че дойде при мен в много неподходящ момент. Колебаех се дали да ти го съобщя, Тайлър… Защото… за съжаление, има една доста неприятна изненада. Особено неприятна за теб!

— Щом е така, не държа да ми я съобщаваш.

— Става дума за Хектор Диас.

— Предал богу дух без заупокойна молитва.

— Изглежда, че не съвсем, макар че и ние доскоро не го вярвахме.

— Какво искаш да кажеш? — озадачих се аз и неспокойно се размърдах на стола.

— В един от последните бюлетини на ФБР се споменаваше нещо за този дебеловрат мексиканец. За същия, който бе идентифициран от теб и от твоите приятели от ЦРУ като Хектор Диас. Същият, за когото вестниците писаха на първите страници, че е бил убит от теб.

— Но аз наистина го убих, лейтенант Фанър!

— Да, и аз така знам. И рапортите изчетох. Но после чух нещо съвсем друго… — Той вдигна ръка, когато се опитах да го прекъсна. Последва порой от възражения: — Да, в първия миг и аз не повярвах на слуховете. Макар че какво ме засяга това? Нали онази пукотевица не беше в моя район. Хич не ме интересува кой кого е гръмнал. Но малко след като приключи онази афера ми се обади един стар познат от правителствената агенция… Не е нужно да ти споменавам името й. Той ми подшушна, че имало сериозна засечка в разследването на смъртта на Валентин Резович и на неговия мексикански бодигард. Повече подробности за тази интригуваща новина имаше в бюлетина, който преди два дни моите хора ми тропнаха тук, на ей това бюро.

Напрегнат до крайност, аз чаках продължението, уверен, че Фанър няма да ме измъчва прекалено дълго. Лейтенантът млъкна само колкото му бе нужно, за да си оправи ръкавите, при което на дясната му китка проблесна златен браслет, обсипан с дребни диаманти — много по-скъп от часовника на лявата му ръка. Още веднъж се почеса по ухото и продължи:

— Най-лошото е това, че отпечатъците, взети от трупа, идентифициран като този на Хектор Диас, не съвпадат с пръстовите отпечатъци на лицето с това име, съхранявани в дактилоскопичната картотека на Интерпол.

Продължих да чакам развръзката, но търпението ми бе на изчерпване.

— Оказало се, че отпечатъците принадлежат на Емилио Диас.

— Емилио?!

— Да, очевидно е бил Емилио, братовчедът на Хектор. Бил е по-млад, по-дребен и малко по-симпатичен от Хектор — уточни Фанър.

— По-дребен ли? — изумих се аз, като си припомних внушителната фигура на съперника ми от онази незабравима схватка на живот и смърт. Онзи тип беше по-висок от мен поне с две педи — аз съм метър и седемдесет и две. В килограмите ме превъзхождаше поне с петдесет и пет-шест, защото аз тежа само седемдесет и четири. Въпреки всичките ми тренировки по бойни изкуства той ме тръшна на пода с такава лекота, сякаш се шегуваше.

— Е, може да е бил по-нисък от Хектор само с пет-шест сантиметра и по-лек с някъде около десетина килограма.

— Но това означава, че истинският Хектор Диас тежи повече от сто тридесет и пет килограма — замислено промърморих аз. — На баща ми ще му трябва пушка по-голям калибър.

— Извинявай, какво си мърмориш под нос?

— Нищо. Нищо съществено. Но какво се е случило с Хектор Диас, след като не е бил тогава във фермата на Лорънс Гудал? След като не е бил този, който се сгърчи на пода миг след като натиснах спусъка?

— Не зная какво да ти отговоря — кимна лейтенантът. — Но съм озадачен от разкритието, че онзи касапин Хектор Диас не е мъртъв. Но не искам да те тревожа излишно. Доколкото ми е известно, сеньор Диас още се укрива някъде из Мексико.

— Нима е избягал зад граница?

— Според моите източници, Хектор Диас е напуснал Съединените щати два дни преди ти да ликвидираш братовчед му и Валентин Резович.

— Два дни преди престрелката във фермата на Лорънс Гудал?

— Поне ако може да се вярва на Хуарец.

— А той къде е сега?

— По последни сведения, Диас не е напускал Мексико.

— И какво от това?

— Ами след като твоите босненски приятели изскочиха от гората, логично е да се очаква, че ти няма да се зарадваш кой знае колко, когато научиш, че Хектор Диас не е мъртъв, че преживява дните си доста добре, макар и отвъд южната граница.

Замислих се върху думите на лейтенанта.

— Може би засега няма причини за тревога. Не е изключено именно Хектор да е отнесъл парите на босненските мюсюлмани. Ако това предположение се потвърди, ще бъде достатъчно само да насъскам босненците по следите на нашия стар приятел Хектор Диас. Така с един удар ще ударим два заека.

— Но това ще бъде възможно само ако мюсюлманите могат да се придвижват свободно от Щатите до Мексико и обратно.

— Точно така — кимнах аз и се надигнах от стола. Хрумна ми нещо. — Вярваш ли, че сега той е озлобен и крои планове за отмъщение?

— Кой? — попита Фанър.

— Диас. Според теб, какви са били отношенията му с Валентин Резович? Дали са били приятели, или само бизнес партньори?

— За мексиканците лоялността е нещо свято. Не забравяй, че Емилио е негов братовчед.

— Но това само може да ни помогне, лейтенант Фанър.

— Чудесно. Мюсюлманите ще ти се махнат от главата, а пък ти — от моята.

— Ще се свържа с полковника.

— Няма да е зле да ме уведомиш за неговата реакция — обади се Фанър и аз се спрях на прага. — А пък аз ще слухтя за нови сведения относно търсенето на изчезналите пари. Но най-важното е да разберем дали сеньор Диас няма да се появи отново. — Той се усмихна любезно, като сит, охранен тигър, и се облегна във въртящия се стол, скръстил ръце зад тила си.

— Разбира се, че ще поддържаме връзка.

— Казваш го така, сякаш разполагаш с неограничени източници на информация.

— Такъв съм си аз. Не мога да си държа езика зад зъбите.

Преди да затворя вратата зад гърба си, от кабинета на Фанър долетя развеселеното му хихикане.

 

 

Хедър Патерсън подреждаше лампичките по коледната елха във всекидневната. Елхата, висока над два метра и половина, навярно изглеждаше гигантска в очите на нейния малък син Уеб. Клекнал на пода, той си играеше с коледните украшения, струпани под елхата. Хедър е доста висока и красива — шик. Цветът на косата й напомня цвета на пчелен мед. Освен това е доста умна, а когато поиска, може да бъде влудяващо очарователна и мила. На всичкото отгоре притежава великолепно „Порше 911 Турбо“. Ако съм послушно момче, понякога ми позволява да се настаня зад волана, макар и само за кратко.

Най-много се тревожа за Уеб. След ужасните събития през миналото лято, когато заедно с моя Кълън и с тъща ми Етъл, Уеб също беше взет като заложник от онези убийци, момчето преживява тежка психическа травма. Водиха го по лекари, но и досега лечението напредва бавно. Хедър, която е редактор в едно детско списание, бе принудена да напусне редакцията и да работи вкъщи, за да бъде неотлъчно до сина си. Резултатите обаче не са насърчителни — Уеб остава някак вглъбен в себе си, сякаш не може да излезе от стреса. Отваря си устата само за най-проста размяна на реплики с майка си. Понякога се отпуска и пред баща си, Джейсън, както и пред още няколко души — баща ми, тъща ми Етъл Кълоуи и сина ми Кълън. Често се опитвам да погаля Уеб по главата, дори да го прегърна. За моя радост, детето не се отдръпва от мен като опарено. Дори ме изслушва, докато му говоря — също както му шепне и Дейв — тихо, утешително и ласкаво, но самият Уеб не отронва и дума. Но ако в стаята се появи някой извън крайно стеснения кръг от хора, които Уеб допуска до себе си, той веднага отива в съседното помещение.

Хедър прави всичко, на което е способна, за да подобри състоянието на сина си, но още не може да се похвали със сериозен напредък. Бившият й съпруг Джейсън, който се оказал хомосексуалист — точно поради тази причина те се разделили преди две години — вече поддържа с Хедър приятелски отношения, което се отразява много добре на сина им. За детето е много важно да усеща опора и стабилност у тях, което му вдъхва сигурност. Защото именно от това невръстното момче беше лишено в онези ужасяващи дни през последното лято.

Протегнах ръка и отметнах кичура, паднал върху челцето му, докато Уеб предпазливо наместваше миниатюрната фигурка на младенеца Исус в яслата. Детето вдигна глава. В ъгълчетата на устните му потрепна плаха усмивка.

— Не спирай — прошепнах му аз. — Справяш се много добре.

Уеб не откъсваше поглед от лицето ми. Чакаше да чуе още такива насърчителни думи от мен. Усмивката му бавно, съвсем бавно разцъфтя като напъпило цвете. Хедър ни наблюдаваше, застинала до елхата с гирлянд от коледни лампички в ръка. Както бях клекнал до Уеб, аз се пресегнах към него, погалих го по главата и разроших с лявата си ръка нежните детски косици.

— Добра работа свърши днес, малкия — рекох аз и погледнах майка му.

Тя само сви рамене и се усмихна тъжно. Сякаш искаше да ми каже: „Заслужаваш отличен за усилията! Жалко, и това няма да му помогне…“. Успокоено, момчето отново се зае с подреждането на коледните фигурки, а аз станах от пода, за да надникна при баща ми оттатък, където той пък подреждаше стръкове зеленика, тананикайки си „Ела с мен на покрива“.

— Е, поне тази Коледа зелениката е както трябва.

— А ти какво си мислеше? Че няма да се справя със задачата? — сопна ми се той и запука пръсти, сковавани от артрита.

— Отивам в кухнята да сваря кафе. Имаш ли някакви предпочитания?

— Пак ли ще е от онова, африканското, от което ни поднесе за Деня на благодарността?

— От кенийското ли? Да, от същото. Да не би да искаш от кафето без кофеин?

— Иначе няма да мога да заспя до сутринта.

— Добре, печелиш. Ще бъде от онова, което е без кофеин. — Обърнах се и го оставих да си подсвирква мелодията на „Ела с мен на покрива“.

— Синко?

— Да, татко?

— Какво реши за онази работа с арабите?

— Не са араби, а мюсюлмани.

— Добре де, какво значение има?

— Ами обмислям няколко варианта.

— Докога ще ме държиш в неведение?

— Оставих съобщение на Макелрой да ми позвъни. След като говоря с него, ще те осведомя какво съм решил да предприема.

— Знаеш ли, все ми се струва, че няма да се окаже чак толкова мъчно да се надушат следите на онези пари. Какво ще кажеш да се включа в разследването?

— Нали вече ти казах да стоиш настрана! Босненските мюсюлмани не обичат натрапниците. Нито пък са склонни да делят парите си с някого. И най-важното — много са опасни. И непредвидими. Стой по-далеч от тях.

Той се накокошини като гълъб с издута от семенца гуша, но си замълча.

— Да, знам, че лесно се засягаш — кимнах му аз и тръгнах към кухнята, за да се заема с кафето.

„Как може баща ми да се справи с подобна главоблъсканица?“, мислено се запитах аз. Какъв глупак съм бил тогава…

 

 

Пред вратата ме чакаше Дейв, с гирлянд от сини лампички в ръце. Зад гърба му се полюшваха оголените клони на кленовете в предния двор.

— Ама че студ! — изпръхтя той и веднага се втурна към печката в кухнята, захвърляйки гирлянда във всекидневната. Щом се добра до кухнята, той започна да пристъпва от крак на крак и да се тупа по раменете. За миг ми заприлича на пингвин.

— Ей сега ще се стоплиш — успокоих го аз.

— Лесно ти е на теб! Нали си стоеше на топло, докато аз зъзнех в онзи кучешки студ навън. Сълзите замръзваха по бузите ми и страдах мълчаливо, само и само да зарадвам съседите си навръх Коледа…

— Кафе ще пиеш ли?

— Иска ли питане? — Той смъкна от главата си старата вълнена шапка, съблече дебелия анорак и го метна на кухненската маса.

Аз налях солидна доза кафе в любимата му чаша, която винаги го чакаше на лавицата над мивката. Подадох му я и надникнах във всекидневната, за да попитам Хедър дали ще пие кафе с нас. Тя, разбира се, ми отказа с усмивка, чаровна както винаги. Върнах се в кухнята, за да си сипя и моята доза в любимата ми чаша.

— Много е горещо — констатира Дейв.

— Нали видя, че преди малко го сварих.

— Нагласил си регулатора на много висока температура.

— Ами духай тогава!

Хедър се появи на прага, придружена от Уеб, и се зае да приготви чай за себе си и за момчето. По-късно щяха да се присъединят към нас. Уеб бе обещал да помага на баща ми да довършат украсата на елхата.

Кухнята ухаеше на прясно сварено кафе и на сладкишите, които бях приготвил, преди да пристигнат Уеб и майка му. С наслада вдишвах миризмите, когато ме сепна гласът на Дейв:

— И така, какво се оказа? Че нашият стар приятел Хектор Диас не само че бил жив и здрав, но дори го раздава баровски в родината си.

— Какво?! — изуми се Хедър.

— Ами това е най-новият сюрприз, който ни поднесе Тайлър. Не, не Тайлър, а лейтенант Джон Т. Фанър.

— Тогава… тогава кой е бил онзи здравеняк, който беше прострелян във фермата през миналия юни заедно с Резович? — попита Хедър, широко разтворила очи.

— Според Фанър — обясних аз, — става дума за по-малкия, по-симпатичния и по-млад братовчед на Хектор. Казвал се Емилио.

— По-симпатичен ли? — ахна Хедър. Много изненади й се събраха. — Как може да бъде симпатичен един убиец, който застреля Лорънс Гудал, който удари с пистолета си баща ти и ти насини лицето до неузнаваемост? Хубав братовчед, няма що!

— Е, така ми казаха в полицията.

— Но сигурен ли си, че онзи Хектор сега е в Мексико? — усъмни се Хедър.

— Поне така твърди Фанър.

— Да се надяваме, че не се заблуждава — скептично промълви тя и унило сви рамене.

Но аз не свих унило рамене — нали бях истински мъж и така нататък, макар че не ми се размина неприятната хладна тръпка.

Хедър допи чашата си и се присъедини към Уеб и баща ми във всекидневната. Оттам долитаха звуците на „Ангелите, които чуваме от небесата“. Няма друг състав, който може да създаде такова приятно коледно настроение както „Манхайм Стиймроулър“. Ако вече не сте го сторили, непременно трябва да си купите техния знаменит компактдиск „Коледа витае във въздуха“! Джордж Возбърг, от брас-секцията, ще ви побърка със своя саунд, а Чип Дейвис е щур на барабаните. Поддържа такъв бесен ритъм, че с думи не може да се опише. За мен поне Коледа без „Манхайм Стиймроулър“ не е никаква Коледа.

— Какво ще правиш с онези мюсюлмани? — заинтересува се Дейв.

— Ще се опитам да ги насоча по дирите на Хектор Диас — обясних му аз. — Но в същото време ще внимавам да не пострада баща ми, по-точно, ще го възпирам от необмислени стъпки. Защото е решил, че може да им бъде от полза при търсенето на злополучните им два милиона.

— С всичкия си ли е? Къде си вре носа?! — ядоса се Дейв.

Какъв наивник…