Клей Харви
Черен шепот (8)

6.

От половин час висях в коридора пред спешното отделение на болницата. Крачех нетърпеливо, пет крачки напред и още толкова назад. Спирах само за да отпия от кафето, вече изстинало и блудкаво, каквото може да получиш само в някоя от държавните болници. Но въпреки че бях изпил шест чаши, още не можех да се съживя. Хедър седеше на пейката до отсрещната стена на коридора и старателно избягваше погледа ми. Е, добре, щом така е решила…

От превързочната се показа едно момиче с гипсиран крак. Поддържаше я доста по-възрастен мъж, вероятно баща й. Двамата бавно се отдалечиха към дъното на коридора и там завиха надясно, към рентгена.

Отсреща Хедър запали втората си цигара откакто се бях появил в коридора. Лош навик, който бе придобила напоследък, макар и да твърдеше, че се съпротивлява упорито. Засега съпротивата й срещу цигарите нямаше успех. Замислена за нещо свое, тя вдигна глава и изпусна дим към тавана.

— Господин Тайлър Ванс? — промърмори зад мен една от болничните сестри, с вид на погребален агент.

— Да не би да е умрял? — сепнах се аз.

Тя се нацупи демонстративно. Очевидно не оцени шегата ми. Може би този път бях попрекалил.

— Раните му изискваха петнадесет шева. Но след малко ще го изкарат навън.

Не си позволих повече коментари, само кимнах признателно.

Сестрата се обърна, но преди да се отправи обратно към залата, се поколеба, спря се, сви устни и добави засегнато:

— Вашият баща се оказа много несдържан. Ругаеше като хамалин.

— Наследил го е от майка си — пророних аз с още по-засегнат тон. — Заченала го е на палубата на кораба „Мейн“.

Сестрата ме дари с унищожителен поглед, който би изпепелил всеки мъж, по-дребен на ръст от мен.

Най-после се разтвориха двете крила на вратата към операционната и оттам се показа моят родител, натоварен на инвалидна количка, тласкана от най-миловидната сестра в целия щат. Предишния път, когато бе посетил болницата — това за съжаление не беше много отдавна — също беше извадил късмет. На някои винаги им върви и им се падат най-очарователните болногледачки. Младичката сестра дотътри количката до пейката, удостои ме с усмивка, от която ми изтръпнаха крайниците, след което се обърна и бавно се отдалечи.

Татко се опита да се усмихне, но пресните шевове не му позволиха. Махна ми с ръка да се доближа до него. Аз се наведох и той прошепна на ухото ми:

— Откри ли нещо около онзи тип Ферон? — поинтересува се баща ми.

— Да.

— Е, и какво?

— Сега бил зает с кампанията си. Натискал се да го изберат за кмет на Стъмпи Пойнт.

— Винаги е бил хитрец.

— Така е. Добре, ако ти кажа какво успях да надуша, ще ми обещаеш ли да не се впускаш в прибързани разследвания?

— Никога не съм предприемал прибързани разследвания. Исках само да узная нещо за Ферон, но не очаквах, че ще имам такива неприятности. И ти ли имаше проблеми с онези побойници?

— Не. Не мога да се оплача от момчетата. Държаха се много кротко. Но ти допусна сериозна грешка, като не сподели с мен намеренията си сам да разнищиш загадката.

— Добре, добре — заклати глава баща ми. На лицето му, пребледняло след болезнените манипулации, внезапно се появи израз на разкаяние. — И така, какво успя да откриеш?

— Моят осведомител ми подшушна доверително, че Ферон сега бил тъпкан с пари. Затова напоследък решил да се прави на велик ловец и обикалял неуморно ловните полета на щата. Научих, че след два дни ще бъде на лов за глигани в имението около Рокитоп.

— Но това ще се изясни окончателно само ако посетиш Тейлърсвил, така ли? Ще отидеш ли там?

— Налага се да прескоча.

— Тогава и аз идвам с теб.

Поклатих глава укорително.

— Не. Ти ще си останеш до печката, у дома.

— Ще видим. — Той погледна към пейката на отсрещната стена, където госпожица Патерсън внасяше своя скромен принос към замърсяването на околната среда. — Между другото, синко, крайно време е да предприемеш нещо, защото Хедър е много разстроена.

— Да не се шегуваш?

— Много е зле. Нали я виждам. Нервите й са опънати до крайност. Какви са твоите намерения спрямо нея? Сериозни ли са? Или си решил да се позабавляваш с горкото момиче за кратко, а после…

— Нищо чудно точно така да стане.

— Тогава трябва да събереш кураж и да й го кажеш в очите.

— Какво да й кажа?

— Че понякога си бил принуден да постъпваш по-грубо.

— За Корея ли намекваш?

— Аха.

— Татко, нима си забравил, че всичко около онази операция все още е засекретено? Ще бъде нарушение на всички…

— Засекретено? — сърдито изпуфтя той, но лицето му веднага се сгърчи в болезнена гримаса. — Това беше преди толкова много години. Нима се опасяваш, че тя ще се раздрънка пред някого? Това момиче те обича, но днес следобед й се наложи да те види в съвсем друга светлина. Нищо чудно, ако го запомни за дълго. Ако искрено си привързан към нея, длъжен си да й помогнеш да преодолее този шок. Е, ако не си, това вече е съвсем друга работа. Но като твой баща съм длъжен да те предупредя — ако не й обясниш какво става, може да я изгубиш и после да съжаляваш горчиво.

Почти беше прав.

— Решението ще вземеш ти — обяви накрая баща ми и с това прехвърли проблема в скута ми, където, без съмнение, му беше мястото.

— Изпрати я до дома й с нейната кола. Аз мога и сам да се прибера — обади се баща ми.

— Сигурен ли си, че ще се справиш? Да не си омаломощен от упойките?

Той изпръхтя недоволно.

— Никакви упойки не ми сложиха! А сега, да се измитаме по-скоро оттук.

Моят старец е костелив орех. Преживял е толкова много.

— О, по дяволите! Ето че се подви и Етъл! — изруга той, посегна към ръкохватката и припряно завъртя количката.

После още веднъж натисна лоста надолу, но вече не чак така паникьосано.

Нямаше как, оставих го в ръцете на Етъл.