Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайлър Ванс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Whisper of Black, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Клей Харви. Черен шепот

Американска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София, 1999

Редактор: Саша Попова

Художествено оформление на корицата: Петър Христов

ISBN: 954-585-053-1

История

  1. — Добавяне

22.

Уили Пийпълс тъкмо се бореше с парченце от варените моркови — задачата бе да го поеме без ръце, единствено с помощта на носа си — когато Кълън и аз се настанихме около масата с подносите в ръце. „Отвратително“, гласеше безапелационният коментар на Лаура Тагард и нейното мнение незабавно бе потвърдено поне от трите момичета, насядали около съседната маса. Но без да се стряска от техните чувства и предразсъдъци, опънал теме назад, с едно-единствено ловко издухване през дясната ноздра Уили успя да спусне морковчето в устната си кухина и да го сдъвче с наслада.

— Гаден дебелак! — възмутено процеди Лаура, а зад гърба й се надигна вълна от шумни възклицания, всичките до едно неодобрителни, всичките до едно отправени от дамската половина на публиката.

Без сянка от притеснение Уили продължи да предъвква морковчето.

Кълън захапа сандвича си с топено сирене и безмълвно задъвка. Същото правех и аз. Разговорът около масата, поне сред мъжката половина от присъстващите, се ограничаваше главно до футбола. Момчетата бяха ритали топката през почивката, преди да ги повикат за обяд в трапезарията. Аз ги наблюдавах с любопитство — децата бяха много шумни и въодушевени от преживяванията си на игрището. Почти всяко момче се хвалеше с получените драскотини и синини. Личеше си, че сблъсъкът между двата отбора е бил много ожесточен. Като заседанията на Конгреса на Съединените щати. Не се намесвах в споровете, защото бе неуместно за един страничен наблюдател като мен.

Най-после синът ми и аз приключихме със сандвичите, обърсахме трохите от плота на масата и напуснахме сцената — Кълън се запъти към класната стая, а аз останах в коридора и се озърнах на всички страни. През целия ден останах в училището на Кълън, изпълнявайки съвестно задълженията си — може би не по-зле от най-добрия професионален бодигард. Оказа се доста досадно. По едно време дори бях готов доброволно да си предложа услугите като нещатен консултант по проблемите на обучението или озаптяването на по-буйните малчугани, но нали не за това бях днес тук…

Излязох за малко навън, за да се поразтъпча по паркинга, но след пет минути се обърнах, за да се върна в сградата. И в този момент една мисъл обсеби вниманието ми. Бях забравил да проверя задния паркинг, който беше по-отдалечен от училището. Дърветата край оградата ми пречеха да го огледам, затова се преместих с няколко крачки надясно. Ето го! Черният патфайндър! Затичах се към него. Но шофьорът ме забеляза, включи двигателя и рязко потегли. Веднага промених посоката към мястото, където бях паркирал моята кола. Само след двадесет секунди вече бях зад волана.

Измъкнах клетъчния телефон от жабката и трескаво набрах 911. Но нищо не се получи. По дяволите! Батерията се оказа изтощена. Захвърлих безполезния апарат на пода. Идеше ми сам да се ритна по задника! Спомних си, че тази сутрин бях забелязал, че батерията не е наред, но реших да я заредя вечерта, защото и без това вече закъснявах. А сега трябваше да платя скъпо за тази небрежност.

Черният нисан вече се бе смалил в далечината, но го издаваше рязкото лъкатушене между другите автомобили по шосето. Реших да последвам примера на тайнствения шофьор. Но с още по-висока скорост. Той зави наляво по Суинг Роуд. Вероятно искаше да се измъкне по междущатската магистрала, където можеше да кара по-бързо. Аз се втурнах след него, твърдо решен да не губя нито секунда. Но при кръстовището между магистралата I-40 и Колидж Роуд, вместо да продължи направо, той предпочете да се насочи през моста Колидж Роуд. Същото избрах и аз. Профучахме около супермаркета, покрай сградите на ветеринарната служба и кабелната телевизия, след това извихме наляво по Уендовър и накрая отново се озовахме на магистрала I-40. Неговият нисан на два пъти премина на червено. Същото стори и моята тойота. Но на третия светофар той успя да се промуши сред колите, докато аз бях принуден да забия спирачките, защото един грамаден камион на „Пепси-Кола“ задръсти платното. Нямах друг изход, освен да извия наляво и да нахлуя в съседния паркинг, който за щастие внезапно изникна пред очите ми, сякаш изпод земята. Но за нещастие закачих с предната броня едно от ниските бетонни блокчета, маркиращи зоните за паркиране. Колата се раздруса като ранено животно. Спирачките остро изскърцаха. Включих на задна и се отдалечих от блокчето. Бронята беше откъртила солидно парче от него. Стремително извих волана и отново поех след патфайндъра. Пресякох моста и попаднах в участък с много по-сгъстен трафик. Нисанът вече имаше значителна преднина и на мен не ми оставаше друго, освен да вдишвам газовете от ауспуха му. Той се втурна наляво по Доли Медисън. Явно нямаше никакво намерение да намали лудешката скорост, още повече че тук движението бе по-малко оживено, а за мое нещастие пътят се стесни само до две платна с дълбока канавка отдясно. Освен това идваше остър завой с доста издадени сгради. Знаех, че след него ще се открие Маркет стрийт, където винаги се струпваха много коли. Затова не ми оставаше нищо друго, освен да махна ядосано с ръка и да натисна педала за газта…

Успях да го настигна. Задминах го отляво и се опитах да му прережа пътя. Но той реши да блъсне патфайндъра отдясно в моята тойота. Веднага завъртях волана надясно и профучах пред него, но ускорението се оказа толкова силно, че не успях да избегна срещата с канавката. С върховно усилие натиснах волана. Само на две колела нисанът излетя зад задницата на колата ми в най-близката открита площадка и шумно се тръшна на асфалта сред облак от прах, но в този миг моята тойота се наклони опасно, после още… и още, докато се килна с трясък на една страна. Нямах друг изход, освен да се измъкна през прозореца откъм съседната седалка и да се затърча към нисана, чийто шофьор отчаяно се мъчеше отново да включи хъхрещия двигател.

Когато стигнах до него, веднага го сграбчих за ръкава на якето, завъртях го към себе си, дръпнах го от седалката и го повалих на асфалта. Замахнах с юмрук, твърдо решен да променя физиономията му. Той захлупи лицето си с длани и изкрещя:

— Не съм виновен! Тя ми плати! Тя ме накара!

— Коя е тя? — креснах аз, с юмрук, застинал във въздуха.

— Не я познавам!

Ледено предчувствие заседна в стомаха ми.

— Веднага ми кажи всичко! Още сега!

Целият треперещ, непознатият избъбри задъхано:

— Някаква проститутка беше. Появи се тази сутрин в магазина, където продавам автомобили, и ми каза, че искала да изпробва един патфайндър. И посочи този, черния.

Аз едва сдържах яростта си.

— Направихме две кръгчета и тогава тя ми предложи да…

— Какво ти предложи? Стига си го усуквал!

Той отново вдигна ръце, готов да отблъсне юмрука ми.

— Добре, добре. Предложи ми пет стотачки да закарам този патфайндър до онова училище и да спра на паркинга. Каза ми, че имала разправии с бившия си съпруг за попечителството върху синчето им. Тя самата имала черен патфайндър и трябвало да пристигне с него, за да подмами бившия си мъж да се втурне към училището. Искала да му докаже, че има достатъчно пари за такава скъпа кола. Рече ми още, че ако успея да го подмамя да се махне от двора на училището, щяла да ми плати двойно… Ей! Какво ти стана?

Но аз се наведох към арматурното табло на нисана. Протегнах ръка към оставения до него клетъчен телефон и само след осем секунди вече набирах последната цифра на номера.

Но телефонът в училището даваше заето…

Ако звънна на полицията, ще се наложи да обяснявам надълго и нашироко, а време за губене нямаше…

В момента Дейв и баща ми бяха по-далеч от мен…

Оставаше Джейсън!

Той вдигна след второто позвъняване.

— Патерсън на телефона.

— Джейсън! Тичай веднага в училището на Кълън! Извънредна опасност! Някой се опита да ме подмами и да ме отдалечи оттам.

— Веднага ще отида да прибера Кълън.

— Вземи пистолета!

— Ох, господи… Да, да, ще го взема!

— Побързай!

Настаних се зад волана на нисана и веднага потеглих към училището. През целия път назад не спрях да упреквам несъобразителността си.