Клей Харви
Черен шепот (41)

39.

На следващата сутрин слязох на долния етаж в необичайно приповдигнато настроение, макар че наоколо нямаше много причини за радостна възбуда. Ех, това е то любовта. Най-хубавото чувство, поне на този свят.

Като изключим кафето. Приготвих каната, после забърках яйцата — с гъби и чушки. Препекох филийките и ги намазах, но без да прекалявам с маслото. По едно време в кухнята се появи Хедър, с коса, още влажна от банята, и веднага ми напомни, че е гладна не по-малко от мен. Наложи се да счупя още три яйца и да добавя съответната доза гъби и чушки. Както и филийки. После към нас се присъедини и Дейв, но неговата коса вече беше грижливо издухана със сешоара, а на всичкото отгоре от него се разнасяше свежо ухание на афтършейв. Той, разбира се, също си поиска своя дял от утринното угощение. Купчината черупки от яйца продължи да расте със застрашително темпо, а световните запаси от гъби чувствително намаляха. Дискусията започна едва след като беше задоволен апетитът на присъстващия контингент.

— Все пак нещо в този план не ми се връзва — възрази Дейв.

— Ако ти хрумне нещо по-добро, ще се радвам да го споделиш с нас — хладно процедих аз.

— Непременно ще го споделя, и то първо с теб. В момента най-важното е това, че сега къщата е нещо като укрепен лагер. Отвън те пазят четири ченгета — двама в предния и още двама в задния двор. Вярваш ли, че убийците на Хектор ще се осмелят да ни атакуват тук?

— Не очаквам повторно нападение, но колкото и да звучи парадоксално, именно това ме безпокои. Предпочитам да ме нападнат. Тогава ще мога да се погрижа за здравословното им състояние — много по-радостна перспектива, отколкото да вися тук и да тръпна в очакване кога най-сетне тези момчета ще се сетят да ми обърнат внимание. Освен това така ще ми стане ясно кога ще сложим край на тази идиотска игра на криеница и кога ще мога да доведа Кълън у дома.

— Бъди спокоен. До утре ще сме щракнали белезниците на Диас — разпалено заговори Дейв. — Собственоръчно ще стъпча главата на тази змия!

— Кой знае… Ами ако не успеем? Хармъни спомена, че много зависи от това кой ще се нагърби с изпълнението на поръчката, както и от това дали Хектор ще се съгласи да плати авансово.

По този пункт дори Дейв не можа да измисли някакво що-годе смислено възражение.

Хедър се намеси, без да си прави труда да става от дивана:

— Тайлър, не искам да внасям допълнителна бъркотия във всеобщата суматоха, но все още не ми е ясно защо разчиташ толкова много на преценката на една жена.

— Защото тя е професионалистка в своя бранш, което пък означава, че нейното мнение по въпроса е много ценно. Защото е компетентна, ето защо! И защото от всички нас никой не познава Диас по-добре от нея! Защото членовете на моето семейство, включително и аз самият, й дължим живота си! И на последно място, макар и не последно по важност, тя досега нито веднъж не се опита да ме измами.

— Досега… — отбеляза Хедър.

— Да, признавам, това е може би само временно.

— Как така полицията не може да се справи с проблема? Нали това им е работата?

— Вече сме го разисквали. Полицията си знае работата по залавянето на престъпниците след извършване на престъплението, но не и преди този момент. Освен това, по какво обвинение могат да ги арестуват? Съмнявам се дали полицаите разполагат със записи от телефонни разговори, поне в границите на нашия любим щат Северна Каролина.

Хедър се опита да ми възрази, но набързо се отказа от намерението си, срещнала смръщения ми поглед — похват, който бях усвоил от Етъл. Тя се намръщи на свой ред и стисна устни.

Погледнах към Дейв.

— И така, споразумяхме ли се?

— Не, разбира се, но повече нямам желание да споря с теб. Поне тази сутрин. Остава само една възможност — отново да потвърдя намерението си да те придружавам, за да прикривам плътно задника ти.

Потупах го по гърба му и под дланта ми заиграха стегнати мускули и още по-стегнати нервни окончания.

— Не се тормози, стари друже. Мога и сам да се грижа за задника си.

След малко Хедър ни напусна, за да се прибере у дома, а Дейв излезе да изпълни последните ми поръчки. Аз пък се изтегнах на леглото в стаята на Кълън и се заех с важната задача да зяпам тавана. Но не издържах много в тази иначе отпускаща поза и позвъних във Форт Браг. Кълън рапортува, че в момента гледал филмче за последните патила на Глупавия Елмър. Гласът му звучеше умерено разсеяно. Може би още беше сънен. Успокоих го с обещанието, че няма да му досаждам дълго, при което той се въодушеви. Последваха уверения във взаимна любов, след което, за да докажа, че държа на думата си, сложих край на разговора и отново се заех с обичайното си занимание — правене на мъчителни догадки и съставяне на хипотези.

Сетне реших да се преместя в стаята си, за да се излежавам — както е редно — в собственото си легло. Но таванът тук не се оказа по-интересен обект за съзерцание от този в детската стая. Затова се пренесох в кабинета, за да проверя за стотен път пистолетите, револверите и пушките. За моя радост, оказа се, че оръжието е в същата степен на годност, както беше примерно преди около час.

Отново се посветих на тавана, но този път в гостната.

Телефонът напомни за себе си. Скочих като навита пружина и сграбчих слушалката, очарован от възможността най-сетне да свърша нещо от полза за обществото.

Оказа се, че на някакъв заплес, очевидно още незавършил гимназиалното си образование, му хрумнало да ми предложи да забогатея, като му помогна при кражбата на някакви алуминиеви отпадъци.

На бърза ръка го отрязах. По принцип не купувам нищо на старо.

Слязох на долния етаж, за да се помотая из всекидневната, трапезарията и кухнята. Повторих маршрута, но в обратен ред.

Отново в кухнята. Десетина минути не откъсвах поглед от кафемашината, но не посмях да посегна към запасите с кафе. Напоследък те намаляваха все по-стремглаво.

Интересно, таванът във всекидневната, точно над дивана, се оказа с много повече пукнатини от дървените стъпала към горния етаж.

Подремнах малко, но неспокойно, без да успея да потисна тръпките на очакването.

Най-после дойде време да се заема с обличането.

Избрах си комплект памучно бельо и памучна фланелка. Но чорапите бяха вълнени, за да не се простудя, ако се наложеше да лежа с часове сред пъновете в гората в случай, че бъда ранен. После дойде ред на клина от камуфлажен плат, с памучна нишка за укрепване и изключително издръжливи синтетични влакна. Джобовете отстрани и високо горе бяха толкова много, направо нямаха чет и брой. Кръстът ми беше опасан с як кожен колан. За моя радост, поне ризата, макар също да беше в маскировъчен десен, не тежеше много. Вързах на шията си тънка маслиненочерна кърпа — колкото да ме предпазва от студа и да прикрива бялата ми кожа. През главата си нахлузих тъмнокафявия вълнен пуловер с качулка от същата материя. Сгъваемият швейцарски нож бе затъкнат в левия преден джоб на долнището. В джобовете отдясно подредих двата бинта, пакетите с марля и тънкия гумен шлаух — просто, но пък затова незаменимо средство за спиране на кръвоизливи в крайниците. Не забравих и кондензираната храна — най-глупаво би било да пукна от глад насред полето. В десния страничен джоб на якето сложих двата пълнителя, с по двадесет куршума — предназначени за моя „Колт AR-15“, който в момента ме очакваше смирено облегнат до касата на вратата, напълно готов да се намеси в битката. Другите два пълнителя прибрах в централно разположения, приличащ на търбух джоб — малко под кожения колан на кръста. Задният джоб беше запазен за портфейла и пластмасовото шишенце с йод. Не можех да си позволя риска точно сега да пипна някоя инфекция.

В кобура, увиснал под лявата ми мишница, се озова един „Норинко 1911“, автоматик, четиридесет и пети калибър — всъщност усъвършенстван модел на почитаемия армейски автомат. Към дясното ми бедро се прилепи един скорострелен „Браунинг“, четиридесети калибър. В скрития джоб на якето ми се спотайваше спретнатият „Кар К9“ — просто така, за всеки случай. Допълнителните пълнители бяха пръснати по стратегически участъци на моята многострадална снага. Сега бях готов да се изправя срещу всеки, решен да се изживява като Рамбо, но за сметка на отчайващия факт, че само за последните пет минути бях натежал с около сто петдесет и седем килограма.

Вече бях напълно пременен, макар че бях на предела на силите си.

Някак си успях да се смъкна по стълбата до долния етаж, без да се изтърколя по стъпалата, след което извадих от кухненския бюфет опаковката с мултивитамините. Разтворих таблетките във вода, но изпразних чашата чак когато чух отвън двигателя на колата на Дейв. Грабнах торбата, в която сред резервните пълнители от всички налични калибри бях скрил и скъпоценния си бинокъл, заключих вратата и потеглих.