Клей Харви
Черен шепот (53)

51.

Следователят от отдел „Убийства“ се оказа елегантно конте, от онези мъже, по които въздишат всички собственички на скъпи бутици. Само дрехите му, заедно с аксесоарите по тях, струваха навярно колкото форда на Дейв. Косата му беше безупречно сресана и залепнала от гела към черепа му. За съжаление, десетина сантиметра ръст не му достигаха, за да се кандидатира за център-нападател в NBA. Но може би щяха да го вземат като защитник. Пръстите му здравата стегнаха моите, когато си стиснахме ръцете. Тогава забелязах и златните копчета на ръкавелите му, както и масивния колежански пръстен, а малко по-нататък — скъпия часовник „Боме & Мерсие Ривиера“, от онези, които събуждат притежателите си с два електронни тона. Нямаше да се учудя, ако измъкне „Валтер Р-88“ изпод солидно подплатеното си кожено сако, с етикет от „Гучи“ над вътрешния джоб.

Но вместо това, от скъпото коженото сако представителят на властта измъкна писалка, както можеше да се очаква — от най-луксозните модели. Кимна ми, за да ми подскаже, че е готов да запише показанията ми.

— И така, сър, какво се е случило тук?

Много любезно начало. Но това не можеше да ми гарантира, че когато разпитва заподозрените в лъскавия си кабинет в сградата на полицията, същият този следовател не използва палката много по-често от скъпата си писалка.

— Тези джентълмени — посочих аз към сгърчените тела на земята, — съвсем внезапно започнаха да стрелят по мен и по моя спътник.

— Да, сър, разбирам. А защо, според вас, им е хрумнала тази странна идея?

— Представа си нямам.

Той посочи с леко кимване към страничния джоб на якето ми, съдрано от нечий куршум, и сбърчи вежди. От веждите му ухаеше на някакъв парфюм.

— Какво се е случило на вашия джоб?

— Както виждате, поне един от куршумите едва не ме засегна.

Той сви скептично вежди.

— А какво правехте в тази пустош вие двамата?

— Развеждахме някакви чужденци. Те имаха намерение да купят някой от парцелите наоколо.

Той се огледа.

— Никъде не се вижда табела с надпис, че се продава земя или недвижима собственост.

— Така ли? И вие ли не виждате? Точно заради това моите хора тъкмо ме бяха помолили да поема по обратния път към града, когато тези типове изскочиха изневиделица и започнаха да гърмят по нас.

Отново сви първо лявата си вежда, а след това и дясната. Страхотен номер. Жалко, че не го владея.

— И вие все още не разполагате с някакво смислено обяснение за тази странна постъпка?

— Не.

— А къде са сега тези чужденци?

— Веднага офейкаха.

Този път сви и двете вежди едновременно. Това вече и аз го мога.

— И откъде бяха те?

— Кои? Чужденците ли?

— Именно, сър.

— Ами от някаква си Босна. Така и не запомних шантавите им имена.

Той записваше усърдно в бележника си.

— А как се запознахте с тях? — „Скръц, скръц“, скрибуцаше златният писец на писалката му.

— Един от бившите ми съдружници се запознал с тях и му хрумнало да ме препоръча.

Той спря да записва.

— Докога ще дрънкаш врели-некипели?

— Какво искате да кажете с това?

— Искам да кажа, че няма да търпя повече да ме разиграваш!

Разбрах, че скоро ще се наложи да приключим с любезната беседа, затова побързах да сменя темата:

— Няма ли да се разпоредите да откарат моя приятел в болницата?

— След малко. Още не съм свършил. — „Скръц, скръц.“

— Но раната му кърви! Не може да се разтакавате!

Отново се разнесе досадното скрибуцане.

Ядосах се и сграбчих писалката от ръката му. Тъкмо се чудеше как да реагира, когато пристигна Джон Т. Фанър. Подхвърлих писалката на онова конте и се запътих към седана на лейтенанта, за да му поднеса почитанията си.

— Защо е скъсан джобът на сакото ти? — започна Фанър, без да губи време за шаблонни поздрави.

— Нападнаха ме някакви насекоми.

— Искаш да кажеш молци?

Дейв недоволно изсумтя.

Но Фанър се ухили.

— Думите, които ще си разменим през следващите няколко минути, няма да влязат в протокола. Но ако се стигне до опити да бъда обвинен в нарушаване на процедурата, ще заявя, че вие двамата лъжете, и то най-нахално.

Веднага кимнах, за да го уверя, че се включвам в играта.

— А сега ми разкажи всичко.

Така и сторих. Ако не всичко, то му разказах поне повечето.

— И така, излиза, че този тук е истинският Хектор Диас — рече Фанър.

— Ще чакам резултатите от дактилоскопичната експертиза. Което е ваша грижа, лейтенант — предпазливо допълних аз. Горчивият опит учи човека.

Дейв отново засумтя, но този път с болезнена нотка.

— Как е кракът? — наведох се аз към него.

— Още си е тук. — Той се опита да охлаби турникета.

— По пътя ни има една болница — обади се Фанър.

— По магистралата откъм Балтимор?

— Твоите мюсюлмански приятели имат ли пръст в тази история?

— Че те свършиха повечето от черната работа. По-специално единият от тях, един пъпчив тип, казва се Карл, е вълшебен стрелец. Именно той повали онези двамата само за три секунди.

— А кой очисти този тук? — Фанър посочи към третия труп.

— Длъжен съм да призная, че беше мое дело — заговори Дейв, но веднага лицето му се сгърчи от болезнена гримаса, защото се опитваше отново да стегне турникета.

Фанър ме изгледа с нескрито порицание. Напоследък все по-често ми се случва да понасям подобни погледи.

— Ами Гонзалес?

— Той пръв отлетя в рая. Благодарение на своя приятел Диас.

— Хектор може би е подозирал за двойната игра на Ралф — подхвърли Фанър.

— Или пък някой от пласьорите е подшушнал на Диас за измяната на Ралф. Има и трета възможност: Хектор въобще не е искал да купи дрогата. Искал е само да се добере до мен.

— Защо мислиш така?

— Не намерихме парите. Ако Диас наистина е мислил да купува дрогата, къде са пачките с банкнотите?

— Ами ако е решил просто да заграби наркотика, а не да го купува? — предположи Фанър.

— Но тогава никой повече няма да рискува да прави сделки с него — възрази му Дейв.

— Хм… Може пък намерението му да е било да изчезне с парите завинаги и повече да не напуска пределите на Мексико — дълбокомислено отбеляза Фанър.

— Е, това никога няма да го узнаем — намесих се аз.

Фанър само кимна замислено.

— Кой застреля Диас?

— Аз.

— През джоба на якето?

— Точно така.

— А защо пред джоба? Можеше да не го улучиш.

— Забравяш второто правило на всеки стрелец.

— Второто ли? А кое е първото?

— Да имаш с какво да стреляш.

— Хм, да, така си е. Е, какво тогава е второто правило.

— Да не изпускаш оръжието от ръката си.

— Аха. Ами Диас знаеше ли това правило?

— Разбира се, само че ръката му не беше в джоба. Може би защото неговият револвер беше по-голям от моя.

— А може би защото винаги те е подозирал в неспазване на тези две основни правила.

Аз се усмихнах.

— Очевидно Диас не е бил съвсем наясно с основни правила, задължителни за всеки стрелец — заключи Фанър.

В този момент пристигна линейката и санитарите веднага се заеха с Дейв.

 

 

На следващата сутрин Хедър и аз посетихме Дейв в болницата. Тя носеше миниатюрна коледна елха с богата украса. Аз пък му занесох една книга.

Заварихме в болничната стая Джейсън и Аксел Мършън — тъкмо щяха да си тръгват, когато Хедър и аз се появихме на прага. Пръв заговори баща ми, седнал на стола до прозореца:

— Ако в леглото лежах аз, а не Дейв, щеше ли да ме посетиш?

— Сигурно нямаше въобще да се сети — въздъхна Дейв. — Нали си го знаем Тайлър. — Дейв се обърна към мен: — И двамата бяхме ранени в бедрата, но защо моята рана се оказа по-сериозна от твоята?

— Защото той е Уайът Ърп — компетентно отбеляза Хедър.

— Ще дойдеш ли пак в болницата? — попита Акс.

— Не знам. Вероятно утре ще се отбия — отговорих аз и се обърнах към Дейв. — Е, как е раната? Ще се оправиш ли скоро?

— Тази седмица няма да мога да ти правя компания нито за кроса, нито във фитнес залата.

— А как е сестрата?

— Работата е там, че на този етаж има само мъже санитари и нито една медицинска сестра.

— Тогава Джейсън сигурно вече ти е предложил да си размените местата?

— Хей, приятел — възмути се Джейсън, — един гей никога няма да се шегува с твоите слабости. Кога ще се научиш да бъдеш по-толерантен?

— Да, зная — промърморих аз и докоснах Джейсън по рамото. — Но не можеш да ме упрекваш, че досега не съм бил толерантен с теб.

Атмосферата се успокои. Ако не съвсем, то поне донякъде.

В този момент в стаята нахлу санитарят, който се грижеше за всичките пациенти в дъното на коридора, към които се числеше и Дейв.

— Достатъчно, господа. Време е да напуснете болницата. Нашите пациенти се нуждаят от почивка. Особено господин Майкълс, защото раната в крака му още не е зараснала.

Погледнах с недоумение към Дейв, не се стърпях и го попитах:

— Нима тук те наричат господин Майкълс?

В отговор той беззвучно помръдна устни, така че само аз да прочета посланието му: „Защо не ме целунеш по задника?“. В отговор аз му връчих книгата, която му бях избрал. Дейв я взе и прочете гласно заглавието: „Водката: Нежеланият дар на съдбата“.

— Велико! Ще я прочета само за една нощ — отбеляза той.

— Тогава ще ти донеса още една, която е на бюрото в кабинета ми. Нарича се „Болката от общуването с Тайлър Ванс“.

Никой не се засмя.

— Всички вие окончателно сте загубили чувството си за хумор — констатирах аз с огорчение и тръгнах към вратата.

Останалите посетители последваха примера ми.

Дейв се надигна в леглото и вдигна палец, за да ми напомни, че всичко ще се оправи. Той винаги е бил най-преданият ми приятел и затова аз се успокоих, когато видях ободряващия му жест. В момента за мен нямаше нищо по-важно от надеждата, че добрият стар Дейв Майкълс скоро ще бъде край мен. В мигове на щастие и в мигове на изпитания.