Клей Харви
Черен шепот (49)

47.

Лъки предъвкваше оглозгания кокал в нозете ми, когато Ралф Гонзалес отново ми позвъни. Наведох се напред, за да грабна клетъчния телефон от масичката, и едва не прекатурих любимия ми люлеещ се стол.

— Склад за наркотици на едро.

— Много остроумен се пръкна.

— По-скоро безразсъден.

— Знаеш ли телефонната кабина на ъгъла на Уест Маркет и Стейдж Коуч Трейл?

— С теб ли е Диас?

— Si, точно до ъгъла срещу онази банка, дето я обраха. Аха, ясно, ще си обменяме кодирани съобщения.

— Само вие двамата ли сте сега там?

— Не, говоря ти за телефона на ъгъла! А не за онзи зад вратата на магазина.

— Тогава колко приятелчета има там още, като не броим теб и Хектор?

— Не, три следобед е прекалено рано.

— Значи сте вие двамата, плюс още трима юнаци за компания, така ли?

— Si, в четири и тридесет… ами да, става.

— Ама сега наистина ли се уточняваме за часа на срещата? Да или не?

— Разбира се, че мъкнем парите. От теб се иска само стоката, pendejo^[1]!

— Може ли и аз да си домъкна някой? Просто така, за компания?

— Не бе, човече. Не искаме никой освен теб! А, да, да знаеш, че и колата ти ще претарашим. Така че никакви бръмбари, дето записват, никакви жички, с една дума nada^[2], само стоката, gringo.

— Ама името ти беше Ралф, а ти ме наричаш гринго!

Той се засмя.

— Ще пристигна с червен пикап — „Додж“ — рекох аз. — Но искам да го прислуша за микрофони и радиопредаватели някой друг. Само не Диас. Защото така той ще ме види отблизо и тогава танците ще започнат още там, на място, преди да е засвирила музиката.

— Сигурно така ще стане. Шибана работа! Не забравяй, четири и половина. Гледай да не окъсняваш, човече. Че нищо хубаво не ти се пише на задника.

Затворихме, без да губим време за по едно „Дочуване“.

 

 

Пикапът на Дейв беше един як „Додж“ — полеви армейски модел, с предно и задно предаване, с тъмни стъкла на прозорците, с покрита каросерия и с двигател, голям колкото щата Канзас.

— Не се опитвай да го сплескаш. Това не ти е твоята ламаринена тойота — дружески ме посъветва Дейв.

— Не ми напомняй за моята нещастна смачкана „Такома“. Е, както и да е… станалото не може да се поправи. Хм, да… Не ще и дума, че този път Диас е подбрал хубавичко местенце. Хубаво за него, но не и за нас. Няма съмнение, че ще подсигури достатъчно свои хора, за да ме проследят, затова всеки от вас трябва да бъде не само на по-малко от един поглед дистанция спрямо уличната телефонна кабина, но и да заеме такава позиция, че да може да следи кой ще се измъкне след мен от зоната. Татко, искам да покриваш изхода от града по Уест Маркет, а пък Аксел ще поеме противоположната посока — може би някъде около Суинг Роуд. Ще си изберете такава позиция, че да можете бързо и незабелязано да се измъкнете. Най-важното е второто.

— Благодаря за ценното указание — ухили се Акс, който досега беше проследил повече хора от най-прочутия частен детектив от най-четения трилър. В сравнение с него Филип Марлоу на Реймънд Чандлър или Спенсър на Робърт Паркър бяха начинаещи хлапаци.

— Дейв с форда си ще ни чака на паркинга пред „Барн Динър Тиътър“. Ще е рано, доста преди привечер, така че няма да има много гъста тълпа. За щастие, Стейдж Коуч не се пресича с Уест Маркет. Иначе щеше да ни е нужен четвърти човек, за да поеме този маршрут.

— Но така само един от нас ще може да следи кога ще излезеш от кабината — намръщи се баща ми.

— Правилно. Само че нали Макелрой ще се шляе наоколо безцелно. Така че да следи моите маневри.

— А какво ще трябва да правим ние, останалите, ако те изгубим от погледите си?

— Ще се върнете тук, за да помагате на Джейсън, Хедър и Търман за охраняването на децата.

— Говорех за теб, синко.

Протегнах ръце и го сграбчих за раменете.

— Досещам се за какво намекваш, папа. Не. Не можеш да ми помогнеш. Това е единственият начин да се справим със заплахата. Не ни достигат хора, за да завардим всички пътища за отстъпление.

— Нали каза, че те ще бъдат петима. Как си я представяш тази работа: пет срещу един?

— Ще бъдат четирима. Ралф Гонзалес е извън играта.

— Защото той така твърди. Ами какво ще стане, ако реши да ти измени, така, както е предал Диас?

— Тогава ще стане каквото ми е писано. Освен това, ние двамата с теб можем да се справим дори и с петима мексиканци, ако…

— Да, зная — сприхаво ме прекъсна Оди, — но не съм спокоен за тези двамата. — Той посочи към Дейв и Акс.

— Забравих да те попитам — попитах го аз, за да отвлека вниманието му от двамата ми приятели, — защо не вземеш моя „Галил“?

— Че аз съм изкарал цялата война с японците в Пасифика с моята карабина М-1. Няма да ме изостави и сега, на Маркет стрийт.

— Дейв? — попитах аз.

— Да.

— Какво оръжие ще си избереш?

Той се надигна от кушетката и разтвори сакото си, за да ми покаже своя „Смит & Уесън“, четиридесет и четвърти калибър, в кобур под мишницата. После веднага закопча сакото си.

Аксел се обърна към Дейв:

— Кога ще си купиш истински пищов?

— Искаш да кажеш от онези, които дават по шестстотин изстрела?

Аксел се ухили:

— Да. Нещо като моя „Зиг Зауер“.

Сега беше ред на Дейв да се усмихне:

— Бързичко презарежда, нали?

Аксел разгърна спорното си яке, за да покаже на недоверчивия Дейв краищата на двата пълнителя с по тридесет патрона.

— Точно така.

— Не, благодаря — отклони предложението Дейв. — Само шест патрона, ама сигурни. Поне така го е казал Маклър.

— Кой, по дяволите, е този Маклър?

— Нямам понятие, но звучи добре — сви рамене Дейв.

— Хайде да се заемем с товаренето на содата бикарбонат… Глупости, исках да кажа с товаренето на дрогата, а после ще седнем да хапнем по нещо преди тръгване — предложих аз.

— Да, защото кой знае кога ще ядем следващия път — окуражаващо уточни Дейв и стана от кушетката.

Докато крачех, понесъл тежкия куфар в ръка зад Дейв по алеята към неговия додж, попитах:

— С какви патрони си заредил револвера, Дейв?

— С „Кор-Бон-180“, за среден обсег.

Кимнах безмълвно в знак на съгласие, докато с пъхтене нагласявах куфара на предната седалка, след което се върнахме в къщата.

Глупаво е да се дават съвети на мъж като Дейв какво оръжие да си вземе за лов. Достатъчно е само да му се каже какъв дивеч ще се преследва. Едър или дребен, рогат или не.

 

 

Горещите му сълзи намокриха бузата ми. Не очаквах тази реакция. Затова го целунах по косата и го прегърнах. Опряна на вратата до смълчания Кълън, Хедър ме гледаше с нямо удивление.

— Той е много, много лош! — крещеше Уеб, но гласът му заглъхна, защото притиснах насълзеното му лице към гърдите си.

— Да, зная, миличък. Именно затова съм тръгнал на лов за него. Така няма да се появи някой ден изневиделица, няма да може да ни изненада.

Раменцата на момчето потрепериха от страх, преди да заговори задъхано:

— Още помня как застреля господин Гудал, сякаш беше някакъв… червей. Или нещо такова. А после се смя като луд.

Кошмарните спомени, отвличането, преследването, малтретирането… целият онзи ужас изплува в паметта ми като мехурчета въздух на повърхността на реката.

За малко го задържах притиснат към гърдите си, а после го отдръпнах от себе си, за да го погледна право в очите.

— Уеб? Аз не съм като господин Гудал. Той няма да ме застреля.

— Откъде знаеш?

— Няма да му се дам.

— Ама той е толкова голям. И страшен! И зъл.

— Ти… ти чувал ли си за Уайът Ърп^[3]?

— Не.

— Навремето той е бил страхотен стрелец. Направо нямал равен. По едно време дори станал шериф. Сам не помнел колко пъти е измъквал револверите от кобурите на колана си с пръсти върху спусъците.

Но сълзите продължаваха да се леят по лицето на Уеб. Хедър и Кълън се приближиха към нас, очевидно едва сдържайки своите сълзи.

— Та този мъж, Уайът Ърп — несмутимо продължавах аз, — нито веднъж не е бил улучван.

Заинтригуван, но все още недоверчив, Уеб плахо прошепна:

— Дори не е бил одраскан от куршум?

— Точно така. Нито веднъж.

— Но как така?

— Уместен въпрос. Работата била в това, че той, първо, е бил превъзходен стрелец. Нямало по-бърз от него, когато трябвало да се измъкне револвера светкавично. Второ, разбирал от тактика, което ще рече, че знаел как трябва да се играе играта. Както ти знаеш как да играеш на карти срещу Кълън. Може би и Бог е бил на негова страна. Или пък просто е бил роден с късмет. Но нито веднъж не са го улучили. И доживял до дълбока старост.

— А ти добър ли си с револвера?

— Да.

— А оправяш ли се с тактиките?

— Напълно.

— Ами Бог на твоя страна ли е?

— Вярвам в това — рекох аз и отново го прегърнах.

Сега и той ме прегърна, но този път повече за да успокои мен, отколкото себе си.

— Тогава и аз ще го вярвам.

Сега Хедър не издържа, хвана сина си за ръката, после пое и дланта на моя син, за да поведе нашите двама синове към всекидневната. Но след малко Кълън отново се появи на верандата.

— Истина ли е всичко това?

— Това, което разказах на Уеб? Да, ако може да се вярва на старите хроники.

— Но теб вече те раняваха. И то неведнъж, не два пъти.

— Нека да не мислим сега за това.

— А за какво? Искаш въобще да не се тревожа за теб?

— Не се тревожи. Искам само да ме посрещнеш с усмивка, когато се върна. И да ме чакаш.

— Но ще те видя ли пак?

— Да.

— Тогава ще те чакам.

Целунах го и той се обърна, за да поеме към къщата. Може би не искаше да забележа, че не е престанал да се тревожи за мен. Какво сърце има само това мое момче…

Сега пък на веранда изскочи Хедър и веднага се изправи пред мен. Но нямаше прегръдка. Нито целувка. От устните й се отрони само:

— Върни се при нас, шериф Уайът.

След което изчезна през вратата на къщата.

А аз тръгнах към мястото, където ме очакваше онзи мачо.

Отново щяхме да се изправим лице в лице.