Клей Харви
Черен шепот (13)

11.

На следващия ден останах у дома, за да напиша поредната статия. Внезапно някакви външни шумове смутиха парчето на Майкъл Джоунс. Дейв бе отключил задната врата и обикаляше стаите на долния етаж. След като провери всекидневна и камината, той пое нагоре по стъпалата. От двадесет метра мога да разпозная стъпките му. Още щом надникна през вратата, той изсумтя подозрително:

— На какво мирише тук, Тайлър?

— Добро утро.

— Добро утро. Не ми отговори на какво мирише в стаята?

— Надявам се, че си добре.

— Същото пожелавам и на теб. И така, на какво мирише?

— Никога няма да познаеш. Изпробвам нова смес за кафе. Варя го по специална рецепта. Искаш ли да ти налея една чаша?

Дейв прие поканата. Докато пробваше кафето, той посочи с ръка към пушката, оставена в ъгъла.

— Това ли е новата ти ловна пушка? Прилича ми на „Марлин“, при това от онзи страхотен модел MR-7…

— Да, позна, както винаги. Внимавай с кафето, още е горещо.

Той отпи още една глътка и кимна одобрително.

— Къде мога и аз да си намеря една от тези страхотни пушки?

— Няма да ти кажа.

— Ако не ми кажеш, ще вапцам новата ти кола с най-ярката зелена боя, която се продава в града.

— Тя и без това си е зелена.

— Така ли? Изглежда, че не дооценяваш заплахата ми.

Отново се обърнах към клавиатурата на компютъра и продължих да се боря с клавишите.

— Поръчах пушката от онзи доставчик от Оклахома Сити. А сега ме остави сам, че имам много работа.

— Взе ли новата пушка, когато с Кълън посетихте резервата Рокитоп? — продължи да ме разпитва той.

— Аха.

— И намаля ли популацията от дивите свине в резервата?

— Не. Нито веднъж не стрелях с пушката.

— Но тогава си станал за смях на ловците!

— Е, нали Кълън беше с мен. Неговата компания ми е достатъчна, затова не съм разговарял с никого от ловците — отвърнах аз, без да преставам да натискам клавишите.

— Може би момчето не е искало да гледа как баща му стреля по дивите свине?

— Как да ти го кажа… Работата е в това, че самият Кълън не настояваше…

— Искаш да кажеш, че Кълън сам не е знаел какво е искал да се случи по време на ловния излет?

— Да. Точно, така беше.

— А защо не ми го каза направо?

— Нали знаеш, че не обичам излишните приказки.

— Какъв е онзи черен револвер на лавицата до книгите?

— „Таурус-357“. Ако искаш, можеш да го разгледаш. Така ще имаш с какво да се занимаваш и да ме оставиш да довърша на спокойствие статията, точно както в Шри Ланка.

Дейв отиде до лавицата и взе револвера. Провери дали няма забравен куршум в барабана, след което изпробва спусъка. Претегли го в дланта си.

— Доста е тежък.

— Но все пак е по-лек от паметника на Джордж Вашингтон в столицата.

— Едва ли. Доста отвори виждам в този цилиндър.

— Отворите са точно седем. Носят се слухове, че фирмата производител обмисляла нов вариант, с осем куршума.

— Те ли ти го изпратиха?

— Не. Това е подарък.

— От кого?

— От Ферон Саймънс.

— О, от нашия стар познат Ферон? А пък аз си помислих, че е подарък.

— Всъщност, той просто го изостави и на мен не ми оставаше нищо друго, освен да го прибера в сака.

— Онзи хитрец Ферон да зареже такъв солиден револвер? Направо не е за вярване!

В този момент звънна телефонът. Хедър прекъсна разговора ни.

— Джейсън е в болницата Моузес Коун. Току-що ми се обади. Каза, че искал да разговаря с теб. Каза ми също, че било спешно. Нали Кълън е на училище?

Косата ми се изправи. Не ми хареса въпроса на Хедър.

— Разбира се. Защо питаш?

Тя сподели с мен опасенията си. Разбрах, че няма друг изход, освен веднага да тръгна към болницата. Статията трябваше да почака. За щастие, болницата беше само на двадесет минути с кола.

Успях да ги съкратя на дванадесет.