Клей Харви
Черен шепот (26)

24.

Ситуацията в училището беше следната: Робърта Лайн Крийд, тридесет и четири годишна, постепенно се възстановяваше след припадъка, от който едва не предаде богу дух.

Патрулиращият полицай Евърет Клайд Евърхарт, тридесет и три годишен, беше мъртъв, вследствие на многобройните рани от огнестрелното оръжие.

Заместник-директорът Джералд Хъф, със сътресение на мозъка, беше в линейката, на път към болницата „Уесли-Лонг“.

Рейчъл Ан Уорд се намираше в сградата на училището и още я свестяваха.

А сержант Карл Макдъфи, от полицията в Грийнсбъро, разпитваше Тайлър Ванс.

— Я повтори отначало разказа си. Без да пропускаш как си застрелял полицая Евърхарт — процеди той през зъби и протегна ръка към кутията с портокалов сок.

— А не искаш ли да ти обясня какво е тълкуванието в речника на Уебстър значението на думата „тъпанар“?

Полицаят се ухили злобно. Червендалестото му лице беше осеяно с лунички, а носът му приличаше на зрял морков.

— Ти май отново си решил да се правиш на голям умник, Ванс.

— Ти май отново си решил да се правиш на тъпоумник, Макдъфи.

— Нужно ли е отново да се джафкаме като двойка ротвайлери?

— Разбира се — отвърнах аз.

— Къде беше, когато Евърхарт е бил застрелян?

— Отзад, заедно с Кълън и Джеймс Фарли. По следите на жената, която преследваше Кълън. Може да се каже, че Джим спаси живота на сина ми.

— И тогава ти се намеси в стрелбата? Така ли беше?

— Тя първа стреля по мен. Аз само отвърнах на стрелбата.

— С пистолета на Евърхарт?

— Да.

— И нея улучи?

— Да, доколкото можах да разбера.

— Е, то не е като да драскаш статии как да се научим да стреляме безпогрешно…

— Пак ли започваш?

— Не, по дяволите! Продължавай с твоята версия. Цял съм слух. Макар че едва те понасям!

— Заварих жената до скарата на климатизатора. Стрелях по нея, но Джим ме предупреди, че Кълън се крие някъде там, зад корпуса на климатизатора. Затова не посмях да стрелям повече. Вместо това, втурнах се към нея.

— Че защо, по дяволите, беше нужно да го правиш?

— Казах си, че ако се прокрадна по-близо, може би ще успея да я поваля с юмруци. Освен това, можеше пък да я изплаша и да я принудя да побегне.

— Да, и двете възможности са еднакво вероятни. Макар че няма нищо по-сигурно от това да й пуснеш два-три куршума.

Аз свих рамене.

— Кълън беше някъде там, много близо до нея. Длъжен бях да постъпя разумно.

— Да стреляш по нея не е ли било разумно?

— Както и да е. Тя побягна. Тъкмо се прицелвах в гърба й, когато Кълън извика. За да се скрие от нея, той бе пропълзял зад скарата на климатизатора и там бе заседнал. Джим и аз го измъкнахме.

— И как го направихте?

— Отместихме скарата.

— На климатизатора? Стига глупости, Ванс!

Отново свих рамене.

— Кълън изпълзя отдолу и ние тримата се проснахме на пода, за да си поемем дъх, когато чух изстрели и си спомних, че бях повикал Джейсън в училището да се погрижи за Кълън.

— А защо не повика нас?

— Ами защото той живее по-наблизо. Освен това, нищо не ми гарантираше, че точно тогава в квартала патрулира полицейски автомобил. Пък и вече бях изхабил цели пет минути да му обяснявам какво се иска от него. Нямаше никакво време за губене.

— Междувременно ти си шофирал насам като бесен и си забърсал онзи нещастен полицай в най-идиотската ситуация на света. Не си ли карал по-бързо от разрешеното?

— Позна. И много се зарадвах, когато попаднах на патрулиращия полицай.

— А той зарадва ли ти се?

За миг се поколебах. Бях попаднал на най-деликатния момент в цялата бъркотия.

— Е, не съвсем…

— Значи, ти нареди да слезеш от колата?

— Да.

— И ти заповяда да легнеш по очи?

Кимнах.

— Опита ли се да ти щракне белезниците?

Още едно кимване.

— А ти реши да се възползваш от прехвалените си умения по бойни изкуства, за да го обезоръжиш?

— Ами… нямах друг избор…

— Можеше да му обясниш цялата ситуация!

— Опитах, Карл, но той въобще не пожела да ме изслуша.

— Значи си го цапардосал?

— Ако не го бях ударил, Кълън можеше да загине. Едва ли можех да му го обясня както трябва.

— И така, разполагам с всички законни основания да те арестувам за превишаване на скоростта, а евентуално и за безотговорно и хулиганско поведение, за отказ да бъдеш задържан, за неподчинение на служебно лице, както и за нападение на полицай, за нахлуване с оръжие в училищна сграда, за кражба на огнестрелно оръжие, за излагане на трето лице на опасност за живота му и накрая — за опит за убийство.

— Не забравяй и това, че съм тичал по училищен коридор.

Макдъфи поклати глава.

— Голям пъргавелник се оказа ти, Ванс — промърмори той, махна с ръка и ние двамата поехме към служебния автомобил. Първата му работа беше да посегне към радиотелефона.

 

 

Джейсън и аз бяхме кръстосали крака на тревата до пилона, на който се вееше знамето. Около нас гъмжеше от полицаи, до един забързани, сериозни и много заети.

— На ченгетата им се отвори доста работа. Докога ли ще се влачат с разпитите на свидетелите…

— Сигурен ли си, че вече си се възстановил напълно? — попитах аз, загрижен повече за него, отколкото за претрупаните с работа полицаи.

— Не се оплаквам, макар че още усещам слабост — призна той.

Забелязах, че синините по лицето му бяха избледнели, макар че белезите от шевовете още личаха.

Джейсън улови тревожния ми поглед и побърза да ме успокои:

— Не съм чак толкова зле, колкото може би ти изглеждам. В болницата видях пациенти, които бяха много по-зле от мен. — Той вдигна очи към фасадата на училището, където беше загинал Евърет Евърхарт. — Срам ме е, че не успях да помогна на онзи полицай… Няма съмнение, че той ми спаси живота.

Продължихме да съзерцаваме мълчаливо полицаите, напомнящи разтревожени мравки, чийто мравуняк неочаквано е бил разбутан.

— Не знам как ще се оправят лекарите с Хъф.

— По-добре не питай. На пода в кабинета му има локва кръв.

— Понякога раните по главата причиняват сериозни кръвоизливи — кимнах аз.

Видяхме, че към нас се приближава Фанър и се изправихме.

— Шефът на екипа от патрулиращи полицаи твърдо е решил да ти смъкне скалпа — любезно започна той.

— Ще му позволиш ли да го стори?

— Не. Или поне ще се опитам да му попреча. По всичко изглежда, че именно ти си провалил опитите да бъде задържана непознатата терористка, заради която се е проляла толкова кръв.

— Искрено съжалявам, че не успях да я задържа, за да ти я поднеса сега на тепсия.

— Но все пак е била сериозно ранена, доколкото успях да схвана от обърканите свидетелски показания.

— Ами поне така твърди Джейсън. Видях я съвсем за кратко, когато тя се опита да ме застреля. Мога ли вече да прибера сина си и да си вървим у дома?

Но преди да успее да ми отговори, на стъпалата пред входа се появи секретарката на директора на училището. В ръката си държеше клетъчен телефон. Чертите на лицето й бяха изкривени от ужас:

— Господин Ванс, баща ви! Той… — Тя замлъкна безпомощно.

Реших, че по-добре ще е да не се обаждам по клетъчния телефон.

Избрах друго, за което много скоро ми се наложи да съжалявам.