Клей Харви
Черен шепот (29)

27.

— Здравей, папа.

Той отвори очи, но си пролича, че нищо не вижда.

Обърнах се към Етъл. На лицето й, обикновено смръщено и строго, сега бе изписана загриженост.

— Какво чувстваш? — попитах го аз.

Но и този път Оди не реагира.

Наведох се по-близо до него и заговорих по-бавно и по-отчетливо:

— Нуждаеш ли се от нещо?

Никакви признаци, че ме е чул.

Отново погледнах към Етъл. Но тя не откъсваше очи от лицето на баща ми. Реших да опитам още веднъж:

— Татко, чуваш ли ме въобще? Ако ме чуваш, дай ми знак с ръка.

Той обаче продължи да съзерцава унесено нещо, което явно си оставаше достъпно единствено за неговите сетива.

В този миг чух прошумоляване зад гърба ми. Една лекарка се бе приближила до стола.

— Вие ли сте синът на пациента? — попита ме тя.

Синът ли? Чий син? Набързо се сепнах и тръснах глава.

— Да. Аз съм неговият син.

— Мога ли да поговоря с вас? Навън, в коридора…

— Естествено. — Излязохме в болничния коридор. Етъл остана да дежури до леглото на Оди.

— Не е изключено завинаги да остане в това коматично състояние — смутено започна лекарката. Думите й ме блъснаха в лицето. — Освен това, възможно е да е получил тежък, масиран инфаркт. Дори е много вероятно. Засега обаче резултатите от рентгеноскопиите не са толкова мрачни, колкото може да ви се стори, след като ви съобщих най-песимистичната прогноза. Тази сутрин го прегледахме с компютърния томограф. Очакваме до края на деня да разполагаме с изводите на нашите специалисти по сканиране на мозъка.

— Добре. Щом е така, ще чакаме… — Това бе всичко, което успях да промълвя.

— Ще останете ли тук през нощта?

Кимнах сухо. Не можех дори да преглътна.

— А сега е най-разумно да се приберете вкъщи и да отпочинете няколко часа. Така и така в момента с нищо не можете да му помогнете. Естествено, ако има някакви изменения в състоянието му, веднага ще ви уведомим, независимо дали промените са добри, или не. Но ще се постараем да ви спестим излишните тревоги.

Върнах се в стаята, където баща ми продължаваше да съзерцава своята точка някъде сред белотата на отсрещната стена.

— Връщам се у дома — съобщих аз на Етъл. — За да подремна малко.

Нейното одобрение се изрази само чрез безмълвно кимване. Нито за секунда дори не откъсна очи от бледото лице на Оди.

— Ти ще се прибереш ли по някое време в къщата?

Тя само поклати глава.

— Добре тогава — рекох аз и тръгнах.

 

 

Щом се прибрах у дома, първата ми работа беше да заредя батерията на моя клетъчен телефон и да позвъня на Дейв.

— Още нямам никакви новини за теб — осведоми ме той.

— А ти самият как си?

— Нищо особено. Засега…

— Успя ли малко да поспиш тази нощ?

— Малко… да.

— Колко?

— Ами… хм… не много.

— Значи си стоял буден до късно?

— Разбира се. След един час тук ще довтаса Търман, за да ме смени. Тогава ще мога да си позволя да полегна. За малко. А ти хапна ли нещо, както ми бе обещал?

— Да. Нали навсякъде предлагат добре опаковани сандвичи.

— От автомата ли ги взе?

— Ами да. Нали стават за ядене…

— На теория… да. Е, щом вече си се прибрал, защо не си приготвиш една супа от кондензираните? Винаги си предпочитал топла храна.

— Идеята не е лоша — съгласих се аз.

— Значи поне този път ще ме послушаш, нали?

— Само ако и ти легнеш да поспиш.

— Естествено! Нали затова извиках Търман да ме смени. Не може да се сражаваш със злия змей, ако главата ти се мотае от безсъница, или пък на празен стомах.

— Ще запомня последните ти проникновения. Освен това, веднага ще се заема с притоплянето на супата.

Така и направих. Дори измъкнах за десерт два банана от хладилника. След което отидох в къщата на баща ми.

Някой беше заключил всичките три ключалки на външната врата. Не беше кой знае колко надеждно, но все пак достатъчно, за да не може някой тийнейджър да проникне вътре само с помощта на кредитна карта, задигната от джоба на баща му. Заобиколих отзад и отключих задната врата с моя ключ. Преди това ми се наложи да разлепя лепенките, оставени от съвестните полицаи. Щом влязох в притихналия коридор, веднага подуших, че баща ми е бил сложил нещо да се пече във фурната, може би защото е искал да нагости Макелрой с нещо вкусно. Но към апетитната миризма от кухнята се примесваше още една, доста по-остра и много по-неприятна — миризмата на кръв. Стената на коридора, на няколко метра от кухненската врата, беше потъмняла от кръв — може би от раната на Макелрой. Петната вече бяха започнали да засъхват.

В подножието на стълбата към горния етаж видях очертани с тебешир контури на нечие сгърчено тяло. Вероятно дело на полицията.

Какво ли се бе разиграло тук?

Измъкнах клетъчния телефон от вътрешния си джоб и позвъних на Фанър. Но подчинените му не можаха да го открият в сградата на полицията. Поне ми записаха номера.

Влязох в спалнята на баща ми и полегнах на двойното легло. Загледах се във вентилатора на тавана. Като дете много обичах да го съзерцавам. Заспах може би чак на разсъмване.

 

 

Старият стенен часовник показваше един и седемнадесет следобед, когато ме разбуди телефонът. Беше Хедър.

Цели пет минути бъбрихме напосоки. Разбира се, първо се осведомих за децата. Кълън и Уеб били добре. Естествено, не им било разрешено да си подават дори нослетата навън. В момента гледали „Завръщане в родното пристанище“. Да, Дейв вече спял непробудно, защото Търман пристигнал да поеме дежурството и в момента бил излегнат на люлеещия се стол до прозореца, с отпусната пушка в скута, дъвчейки тютюн и плюейки през всеки две минути в малката глинена делва, оставена до краката му. Отвратителен навик според Хедър. Била се обаждала в болницата, но не й съобщили нищо ново. Състоянието на баща ми си оставало критично и той още не бил в съзнание, защото не реагирал на нищо. Същото можело да се каже и за Етъл.

— Тайлър, тя трябва на всяка цена да се прибере, за да си почине.

— Напълно съм съгласен с теб. Иди при нея в болницата, за да я убедиш да остави дежурството на сестрите.

— Добре, ще отида — рече Хедър и подаде телефона на сина ми.

— Здравей, татко — поздрави ме Кълън.

— Здравей, момчето ми. Харесва ли ти филма?

— Уеб повече го харесва. На мен ми писна. Гледам го за пети път.

— Хм. А обядва ли нещо?

— Да. Имаше удушено. От теле.

— Телешко задушено.

— Да де. Хедър го прави много вкусно.

— И ти всичко ли си изяде?

— Да. — Кълън замълча, преди да продължи с въпросите: — Как е дядо? Ще се оправи ли?

Ох, това бе най-трудният въпрос, който можеше да му хрумне.

— Не зная, момчето ми. Още е много рано, за да се каже нещо със сигурност.

— Ама какво е станало с дядо?

— Получил е сърдечен удар. Освен това, докторите се опасяват от инсулт.

— Какво значи инсулт, папа?

— Ами когато нещо пречи на кръвта да оросява мозъка на човека.

— Както ти беше веднъж на теб ли?

— Да. Само че това е много по-сериозно.

Последва дълга пауза.

— Мога ли да отида при него в болницата?

— Ще видим.

— А ти ще ходиш ли там?

— Да, разбира се.

— Защо не ме вземеш със себе си?

— Искаш ли да дойдеш?

— Да, искам!

— Още сега?

— Да, още сега. Обещаваш ли?

— Обещавам.

Кълън въздъхна облекчено:

— Добре. Обичам те, папа! Дочуване. Целувки!

Върнах му целувката по телефона и напуснах къщата, в която и двамата ми родители бяха покосени от сърдечен удар. Единият от тях ме напусна завинаги. Дано не се случи същото и с втория.

 

 

Дейв, Хедър и аз се настанихме на столовете на верандата в къщата на Дейв. На масата пред нас имаше кафе, чай и бира. Светлините от коледната украса примигваха. Наоколо се виждаха гирлянди от сплетени клончета имел и зеленика и венчета от някакво непознато на мен вечнозелено растение. Някъде от отсрещните къщи долитаха тънки детски гласчета, напяващи мелодични коледни песни.

Дейв бе опънал дългите си крака върху парапета на верандата. Моите не можеха да стигнат чак дотам. Унесен в гледката на примигващите светлинки, отпих от черния чай, но въобще не усетих вкуса му.

— Струва ми се — обади се Хедър, — че Кълън вече е по-добре. Като си спомня какво се случи в училището, а също и какво преживя дядо му, не мога да не се възхищавам от издръжливостта на момчето.

— Той вече свикна да издържа на изпитания — кимнах аз. — Помня как се бях изплашил за него в деня, когато изгубихме Тес. Но синът ми успя да преодолее шока.

— На теб се е метнал — намеси се Дейв и взе чашата си с горещо кафе между длани.

— Не само на мен. По много качества прилича на баща ми. И на Етъл.

— Не е точно така. Има разлика. За Кълън дядо му е истински герой. Също и Етъл. Но най-много Кълън се възхищава на теб и непрекъснато се стреми да ти подражава. Може би защото никой не разговаря с него толкова внимателно, колкото ти. Забелязал съм, че никога не се опитваш да му запушиш устата. Нито пък го третираш като прекалено малко дете, което не е в състояние да проумее това, което става наоколо.

— Днес Кълън се опита да ми обясни как летят въздушните балони. Представяш ли си! — усмихна се Хедър. — Беше запомнил почти дословно статията от „Май Уикли Рийдър“, която Етъл му прочела преди няколко дни. Най-търпеливо ми описа цялата технология, макар че някои от подробностите, особено по-сложните, доста го затрудниха. Но въпреки това, не се отказа да довърши докрай преразказа на съдържанието на статията. Накрая се спря и ме погледна в очите, след което заяви: „Не зная какво точно означава всичко това, но зная за какво се използват балоните“.

Тя се усмихна отново.

Също и аз.

Но в следващата секунда усмивката ми помръкна, защото Търман ме извика да говоря по телефона. Чух гласа на Етъл:

— Трябва да дойдеш в болницата. Веднага!

 

 

В коридора пред стаята, в която беше настанен баща ми, ме чакаше кардиолог. Представи ми се като доктор Марвин Фийлдър.

— Направихме за вашия баща всичко, което ни позволяват възможностите — започна той, — но сетивата му не реагират. Макар всичките тестове да потвърждават, че няма физиологични причини за това състояние. Томографът не показа патологични изменения на мозъчната дейност. При катетеризацията установихме само незначително стесняване на две от коронарните артерии, което всъщност е забележително постижение за седемдесетгодишен пациент, страдащ от диабет. Според мен, излишно е да го подлагаме на ангиопластика. Почти сигурен съм също, че не се нуждае от байпас.

— Тогава къде е проблемът?

— Искате ли да узнаете неофициалното ми мнение?

Кимнах енергично.

— Като че ли е изгубил желанието за живот. Сякаш е решил да се предаде, да се остави на течението. Той е вдовец, нали?

— Да.

— Откога?

— Скоро ще станат тридесет години.

Лекарят се замисли. Очевидно не беше очаквал да чуе толкова голяма цифра за годините, прекарани от баща ми в самота.

— Внуци има ли?

— Аз имам петгодишен син. Именно с него баща ми прекарва повечето от времето си. Освен това, сестра ми, която живее в Ню Джърси, има четири деца, но те са вече поотрасли.

— Може би той сега не чувства нужда от присъствието на близки хора около себе си. Поведението му напомня на човек, който е разчистил земните си дела и повече не желае да живее. Нито пък иска някой да се намесва допълнително в живота му.

На раздяла лекарят ми подаде ръка:

— Но все пак не бива да си правите прибързани изводи, защото те най-често се оказват грешни. Зная, че ще ви липсва. Сигурен съм, че и той го разбира. Но според него, раздялата няма да сломи близките му.

Спомних си думите на баща ми, изказани само преди няколко дни. Кой знае, може би лекарят имаше право…

Лекарят отпусна ръка на рамото му.

— Нали искате баща ви да оздравее? Така че най-добре ще бъде да измислите причина, която да го убеди, че си струва да се живее.

 

 

Помолих Етъл да се отдръпне от леглото. Наведох се над лицето на баща ми и започнах да му говоря, макар той да отказваше да вдигне клепачи. Стараех се гласът ми да звучи затрогващо искрено:

— Папа, няма да забравя какво ми каза преди три дни. Нали знаеш, че винаги съм уважавал твоето мнение? Може би — ако целият ми живот премине в нищета и страдания — някой ден, когато моят син поотрасне, може би и аз ще поискам да се оттегля без много шум. Също като теб. Работата е там, че лекарят сподели преди малко с мен, че здравословното ти състояние хич не било зле. За бога, та ти дори не се нуждаеш от поставянето на байпас! Ако наистина си получил сърдечен удар, последиците се оказаха твърде незначителни. Да, знам, че те измъчва артритът, че имаш проблеми с простатата, че никак не е приятно да зависиш от инсулина. Но най-лошо се оказа състоянието не на тялото ти, а на психиката ти… Има и още нещо. Може би не го знаеш, но онзи тип, който се е опитал да те убие, след това е стрелял по Руфъс Макелрой. Полковникът е паднал на пода във всекидневната. Но тъй като Руфъс Ърл Макелрой вече е пенсиониран, не може да се разчита на подкрепа от страна на военните, както беше миналата пролет… Още една новина. Онзи тип не е действал сам. Имал е партньорка, която е трябвало да отвлече Кълън. И то не къде да е, а от сградата на училището. Очевидно те са проучили, че е било невъзможно да причакат Кълън някъде другаде. За щастие, успях да пристигна навреме и да спася Кълън. Но не можах да предотвратя бягството на жената. Тя успя да се измъкне. Полицаите нямат представа за името и самоличността на нападателката… Като прибавим и твоя припадък, картината става доста заплетена. Грижите относно безопасността на Кълън се паднаха на мен и на Дейв, макар че Джейсън и Търман също ни се притекоха на помощ. Разбира се, всеки от тях прави всичко, което е по силите му. Така че, ако Дейв и аз организираме дежурства на смени, защото в същото време не бива да страда бизнесът на Дейв, може би ще успеем да опазим Кълън невредим. Ще го съпровождаме при всяко отиване и връщане от училището, което ще означава обаче, че ще имаме нужда и от услугите на Етъл. Лошото е, че никой не знае докога ще продължи този мъчителен режим. Но ти не се безпокой. Синът ми няма да пострада, защото за мен няма нищо по-важно от неговата безопасност. Не забравяй, че и аз, и Кълън много те обичаме. Независимо от твоето решение, чувствата ни към теб ще останат непроменени. Но сега е време да тръгвам.

Целунах го по челото и се разделих с него с думите:

— Ако все още си жив, довечера ще намина пак да те видя. — След което излязох, без да разменя дори поглед с Етъл.

 

 

Тъкмо помагах на Кълън да избере какво да облече — нали му бях обещал да посети дядо си в болницата тази вечер — когато ми телефонира доктор Фийлдър.

— По дяволите, какво сте му наговорил?

— Събуди ли се от комата?

— Дали се е събудил? — засмя се лекарят. — Вече изсърба три чаши с портокалов сок и дори веднъж е ощипал по задника един от членовете на нашия болничен персонал.

— Да се надяваме, че е бил от женски пол.

Лекарят още се смееше, когато прекъснах връзката.