Клей Харви
Черен шепот (16)

14.

По пътя на връщане към дома черепът ми се пръскаше от тревожни мисли, но писукането на клетъчния телефон внезапно прекъсна трескавия процес, който протичаше във въпросния череп.

— Говори по-кратко. Времето е пари — изръмжах аз вместо поздрав.

Разбираемо е, че бях доста раздразнен от това ненадейно позвъняване.

— Защо си толкова вкиснат? — сопна ми се Дейв Майкълс.

— И ти нямаше да преливаш от радост, ако беше повредил един великолепен револвер, макар собственикът му да е доказан кретен, по-противен и от най-гадните тропически влечуги. Какво искаш от мен?

За Дейв и мен остроумието беше предпочитан маниер да демонстрираме взаимната си загриженост.

— Джейсън ми се обади. Днес следобед Фанър щял да прескочи до него, за да попълни рапорта си за побоя.

— И какво от това?

— Ами той ми рече да ти предам, че няма да е зле да си спомниш за него и да го посетиш. Ако искаш, разбира се.

— Печелиш. Защото и без това възнамерявах да сторя същото.

— Да не би и ти да си се запътил към многострадалния Джейсън?

Позволих си да му опиша, но в доста съкратена версия, последното си вълнуващо преживяване.

— Сигурен ли си, че онзи, ниският, както го наричаш, едва се е сдържал да не пусне един-два куршума в черепа ти?

— Естествено, че не греша в преценката си. Онзи тип действително имаше такова намерение. Дори не си направи труда да го скрие. За щастие, другият успя да го озапти.

— Да те застреля с такъв овехтял пистолет като унгарския фромер? Че той може би въобще няма да задейства! А дори да беше изплюл едно куршумче, нямаше да ти причини кой знае каква вреда.

— Е, да, най-много да беше поразил някой от сетивните ми органи. Моят череп е пълен с такива.

— Явно не е имал представа с кого си има работа.

— Хм, този път вече си дяволски прав.

— Все още се срещат хора, които от никого нямат респект.

За миг се замислих.

— В колко часа е визитата на Фанър при Джейсън?

Той ме уведоми за часа.

— В апартамента на Джейсън, нали?

Дейв Майкълс не закъсня да потвърди поредната ми гениална догадка.

— Ще позвъниш ли на Джейсън, за да му съобщиш, че и аз ще присъствам на срещата?

Дейв ми пожела да вървя по дяволите и прекъсна връзката.

Възприех думите му като отказ и се наложи сам да уведомя потърпевшия.

 

 

Мезонетът на Патерсън не беше по-уютен от операционните в хирургическото отделение, макар че все пак не можеше да им съперничи по аскетичност на обстановката — за разлика от болницата, стените тук бяха отрупани с картини и декоративна керамика. Решително преобладаваха светлите тонове във всички помещения, както на долния, така и на горния етаж. Съзерцавах прилежно в кухнята някакъв акварел с не съвсем ясен сюжет, когато се появи Джейсън, за да ми предложи чаша капучино. Подаде ми я с усмивка, поне доколкото му позволяваха шевовете около устните, и с думите:

— Сръбни малко кафе. Ще ти олекне.

Последвах съвета му, но във всекидневната, и то в любимото ми кожено кресло. Тлъстата персийска котка на Джейсън с неописуем сребрист оттенък на косъма не закъсня да се стовари в скута ми и да завре муцуна в ребрата ми, мъркайки шумно, след което завъртя туловището си, за да се настани още по-уютно. Погалих я зад ушите, от което мъркането се усили още повече.

— Джейсън, твоята котка не знае ли, че никак не обичам котки?

Той се настани на дивана срещу мен — движенията му бяха не по-малко гъвкави от тези на котката му — и остави чашата с чая си на ореховата маса, до цветната снимка на Уеб.

— Предполагам, че няма представа за чувствата ти.

Миризма на канабис подразни ноздрите ми.

Изсумтях подозрително и заявих:

— В най-скоро време ще довтаса полицията, а ти смърдиш на трева!

— Не съм аз, а Адам — намръщи се той. — Колко пъти го молих да излезе някъде навън, заедно с канабиса си. Но вместо това той се качи на горния етаж и се завря в банята. Дано поне е включил вентилатора!

Докато чакахме да се появи Фанър, побъбрихме за какво ли не — за книгите, който ни бяха попадали напоследък, за нескончаемите проблеми със здравното осигуряване, за Джеси Хелмс. Джейсън се изчерви само два пъти по време на целия разговор.

 

 

Допивах втората чаша, когато на вратата се позвъни. Адам, в неестествено благоразположение на духа, изникна на площадката на горния етаж и изтърча надолу по стъпалата, за да откликне на повика на звънеца. Лейтенант Джон Т. Фанър, по-издокаран от всеки друг път, прекрачи прага и паркира шапката си върху масичката за кафе, оправи безупречните ръбове на панталоните си и едва тогава се настани на креслото.

— Какво е това в скута ви, господин Ванс? — полюбопитства той.

— Коледна пуйка, разбира се. Цяла година Джейсън я угояваше специално за мен.

Той едва не разкри кучешките си зъби — толкова широка се оказа усмивката му, след което се извърна към Джейсън Патерсън:

— Разбрах, че се каниш да подадеш жалба до полицията.

Джейсън потвърди с кимване.

— Желаете ли чаша чай, лейтенант? Или чашка от специалното капучино, което пие Тайлър? Този път сварих по-скромна доза, колкото за него, но не се съмнявам, че той ще бъде така любезен да я раздели с вас.

— Възпитаните джентълмени говорят само от свое име, Джейсън! — остро възразих аз, но побързах да лепна една усмивка. Колкото да им помогна да схванат, че се шегувам.

Докато Патерсън се мотаеше из кухнята, зает с приготвянето на чая, аз споделих с Фанър проблемите около последното си посещение на стрелбището.

— Наистина ли възнамеряваше да пуснеш последния си куршум по онзи тип?

— Само ако беше насочил пистолета си срещу мен. Ти какво би ме посъветвал? Да го бях оставил да ме простреля ли?

— Но не си съвсем сигурен, че е искал да го стори, нали?

Нямах друг отговор, освен да кимна сухо.

— Ами добре тогава. — Той вдигна примирено ръце.

— Лейтенант?

— Да?

— Миналата пролет ти почти не ми помогна. Не само на мен, но и на цялото ми семейство. Макар че тогава разчитах на помощта ти и поради това едва не оплесках нещата. Малко оставаше да загубя и Кълън, и баща си, да не споменавам за славната си тъща. Забрави ли, че онези убийци ми отнеха най-добрия приятел? И всичко това за нищо.

Той не сваляше очи от мен, изпълнени с тревожно очакване.

— Но този път няма да допусна нещата да се оплескат.

— Това заплаха ли е, господин Ванс?

— Приеми го както желаеш.

Той освободи кръстосаните си крака — с което ми позволи да зърна чорапите му, подбраните в тон с десена на костюма му — а след това отново ги прекръстоса.

— Пуснах бюлетин за федерално издирване на босненските терористи, и то въз основа на описанията, които ми предоставихте ти и господин Патерсън…

Джейсън се върна с чая и подаде на Фанър чашата. Той я пое и предпазливо отпи глътка. Горещата напитка толкова му хареса, че веднага отпи още веднъж, след което нагласи чашата върху чинийката, а чинийката — върху коляното си, след което продължи мисълта си:

— … но засега резултатите са нулеви. Подозирам, че нашите заподозрени са се скрили в миша дупка и я напускат само в краен случай.

— Когато им се наложи да посплашат някого? — уточних аз. — Или да му ампутират някой крайник?

— Именно. Те явно си имат момчета за всичко, които да ги снабдяват с храни и напитки — между другото, този чай е изключителен! — а също и да им носят бельото до най-близката пералня.

— И какво излиза? Че ключът за цялата операция е отново в мои ръце, така ли? Това ли се опитваш да ми кажеш?

Той сви рамене.

— Ние, естествено, ще сторим всичко, което е по силите ни. Междувременно ти имаш право да потърсиш помощ от професионалисти, точно както предишния път.

— Това ли ми предлагаш?

— Е, само неофициално. — Той отмести чая от коляното си, пое една бърза глътка, наведе се напред и заговори доверително, като на най-близък приятел: — Но на твое място точно така бих постъпил. Ако бях на твоето място, разбира се.

— Великолепно.

— Ти притежаваш всички необходими контакти, до които — редно е да си го признаеш — ние, простосмъртните, нямаме достъп. Нужно ли е да споменавам още — невъзмутимо продължи той, — че си отлично трениран, че имаш… хм… персонални умения. Всичко това в съвкупност ти дава значителни предимства.

— Значи да поема еднолично охраната на моето семейство? И то така, както аз намеря за добре?

— О, не, ние също ще се включим в играта. Ще търсим престъпниците под дърво и камък, Ванс. Обаче не сме агенция за бодигардове. Което обаче не означава, че няма да ти помагаме с всичко, с което разполагаме.

— Не си въобразявай, че след подобно изявление ще се чувствам по-защитен.

— Сарказмът ти е неуместен.

— Както и твоето бездействие — озъбих се аз, станах и нежно тръснах котката в скута му. Ала възмутеното животно веднага скочи и напусна помещението. Умно животно.

Благодарих на Джейсън за кафето, стиснах ръката на Адам и поех към вратата.

 

 

Щом се прибрах вкъщи, веднага позвъних на полковник Руфъс Ърл Макелрой във Форт Браг и му обясних какво ми е необходимо. И кога.

Оставих го да си поблъска главата, докато реши как точно ще изпълни моята спешна поръчка.