Клей Харви
Черен шепот (25)

23.

Макар че така и не можа да се възстанови пълната хронология на поредицата от събития, различните полицейски служби — след обобщаването на хаотичните показания на различните източници — приеха следната версия като най-достоверна:

Около дърветата покрай оградата на началното училище „Джей Ар Ленъм“ Хармъни Кехил паркира черен „Нисан Патфайндър“, с регистрационен номер от щата Флорида. Шофьорът на нисана — неидентифицирана, млада жена — от неуточнен засега момент следи неотстъпно Тайлър Ванс, а на паркинга чака втори патфайндър, напълно подобен на първия, с единствената задача да отвлече вниманието на господин Ванс. Последният наистина се хваща на уловката и с пълна газ се втурва да преследва втория нисан със своята тойота. След като се е убедила, че капанът е щракнал, жената зад волана на първия нисан позвънява от своя клетъчен телефон.

На обаждането отговаря Виктор Бовил — мъж със среден ръст и светски маниери, търсен от полицията. В този момент той също се намира зад волана на подобен черен „Нисан Патфайндър“, с регистрация от окръг Дейд, Флорида.

— Слушам — е първото, което произнася Виктор.

— Номер Едно се втурна по следите на моя заек — казва тя.

— Създаде ли ти някакви затруднения онзи глупак от автомагазина?

— Само финансови. Но няма проблеми. Хектор ще покрие всички разходи.

— Тръгваш ли по следите на Номер Две?

— Точно както се договорихме — отговаря тя и протяга ръка към лоста за скоростите.

— След петнадесет минути ще съм приключил с Номер Три.

Прекъсват едновременно връзката. Мъжът изважда дъвка и нахлупва шапка с емблемата на „Чикаго Булс“. Включва двигателя и за последен път поглежда през бинокъла към къщата на Номер Три, след което бавно подкарва нисана по настланата с дребен чакъл алея между дърветата.

„Изглежда, пак ще завали“, казва си той, докато измъква от вътрешния джоб на сакото си своя валтер, тридесет и втори калибър, с предварително монтиран заглушител. Интересно му е какъв ефект ще постигнат новите куршуми със специално обработени върхове — същите, за които списанията, рекламиращи огнестрелно оръжие, не скъпят похвалите си.

„Е, ще видим…“ Започва да си тананика първата мелодия, която му хрумва, щастлив, че е все още жив и че се занимава точно с това, което най-добре умее — да убива. „Винаги е добре, когато професията съвпада с призванието“, казва си той и протяга ръка към кутията с портокалов сок, оставена на съседната седалка.

 

 

В същата минута, в която Хармъни Кехил паркира своя черен нисан патфайндър пред входа на началното училище „Джей Ар Ленъм“, полковник Руфъс Макелрой пое от летището по магистралата I-40 към дома на Ванс. Двамата възрастни мъже се бяха уговорили да обядват в дома на Ванс, а след това да изчакат пристигането на Тайлър и на Дейв Майкълс, за да обмислят плана за действие.

Но това съвещание така и не се състоя.

 

 

Хармъни Кехил — разбира се, това не беше истинското й име, защото тя винаги изпълняваше мокрите поръчки под някой от многото си псевдоними — завинти заглушителя към цевта и с усилие напъха валтера в колана на кръста си.

— Много е стегнат този колан — промърмори тя на себе си, докато излизаше от нисана. — Ще трябва да сваля два-три килограма. Иначе рискувам да не мога да измъкна пистолета в решаващия миг, а това може да ми струва главата.

Ухили се на собственото си остроумие и закрачи към къщата с широки, твърди и забързани крачки, за които би могъл да й завиди дори Арнолд Шварценегер.

Премина през двойната врата, набързо прекоси кабинета и се запъти направо към стаята на госпожа Крийд. Влезе, без да чука. Учителката я изгледа смаяно, но все пак се надигна от креслото и пристъпи напред, за да посрещне непознатата посетителка, с усмивка на уста.

— С какво мога да ви помогна?

Хармъни Кехил се огледа недоволно.

— Не виждам децата. Къде са се дянали?

Сепната от смръщената физиономия на непознатата, Робърта Крийд промълви:

— Мога ли да ви запитам кого търсите…

— А пък аз те попитах къде са шибаните копеленца?

Учителката, смаяна от нечуваната грубост, изгуби дар слово и се опули срещу сквернословната нашественичка.

Хармъни Кехил протегна мускулестата си ръка и сграбчи крехкия врат на госпожа Робърта Крийд, преди да процеди през зъби:

— Чуй ме добре! Повече няма да повтарям, а направо ще ти изскубна проклетата трахея!

Невъзможно беше за Робърта Лайн Крийд — дъщеря на свещеник, майка на две деца и учителка в неделното училище — да изпълни заповедта на тази безподобно нагла циничка, дори да знаеше, че сетният й дъх наближава.

Наистина наближаваше. Защото Хармъни не отпусна хватката си около гърлото й, докато Робърта Лайн Крийд най-накрая не се строполи на пода. Главата й глухо издумтя на линолеума.

— Боклук! Лайно! Шибана кучка! — изсумтя Хармъни. — Сега какво да правя?

Втурна се напред, към всекидневната.

 

 

Оди Ванс беше накъде по средата на пътеката, водеща към стълба с пощенската кутия, когато един черен нисан патфайндър се показа иззад ъгъла на къщата. Той знаеше, че синът му Тайлър отдавна преследваше тъкмо такъв патфайндър, затова моментално застина на място. Но беше прекалено далече от къщата и доста близо до нисана, за да може да се скрие. Наложи се да прибегне до съобразителността си. Изгледа, привидно небрежно отминаващия нисан и силуета зад волана, след което вдигна ръка и се провикна:

— Здравейте, господин Уилкинс. Ще се отбиете ли при мен? Тъкмо слагам масата за обед…

Господин Уилкинс, съсед на Оди от десетина година, в момента не беше излязъл на двора. Дори не беше в къщата си. Всъщност, беше заминал при племенницата си в Паутъкет, но Виктор Бовил не знаеше тази подробност. Затова се поколеба какво да предприеме, а в това време Оди се приближи към колата, надникна през спуснатото стъкло на прозореца на нисана, усмихна се и рече:

— Здрасти.

Виктор само кимна сухо и се облегна на седалката.

Най-неочаквано Оди политна напред и го халоса в челюстта, като се възползва от тежестта на връхлитащото си тяло. Това не само че беше най-сполучливият удар, който Оди бе постигнал през последните четиридесет години, но и най-силният, който якият Виктор Бовил някога бе получавал. Главата му се люшна на една страна. Звезди посред бял ден се явиха пред очите му. Тялото му се отпусна безпомощно. Оди веднага забеляза това и без да губи време, се обърна и хукна към къщата. В килера, зад старите дрехи, криеше от внука си Кълън своята карабина от Втората световна война. Докато маратонките му шляпаха по чакълестата алея — защото той бягаше както бяга всеки, който се бори за оцеляване — гърдите му се сгорещиха, а адреналинът нахлу в пулсиращите му артерии.

Успя да се добере до верандата, преди Виктор Бовил да успее да се окопити.

Вече беше на самия праг на вратата, когато онзи посегна към пистолета си…

Но старецът успя да измъкне вярната си карабина, преди Бовил да се е измъкнал от нисана.

Зареди пушката секунди, преди Бовил да се втурне, олюлявайки се, по стъпалата към верандата.

Залегна в дъното на коридора с пушката в ръце, насочена към вратата, и зачака нападателя. Сърцето му биеше до пръсване, виеше му се свят, гърдите му се задъхваха.

Накрая не издържа и изгуби съзнание.

 

 

Тайлър беше на около километър от училището, препускайки със сто и тридесет километра в час, когато го засече един полицай от пътните патрули и му махна да спре пред хондата, шофирана от някакъв възрастен турист от Демойн. Хондата веднага поднесе, защото подплашеният турист завъртя прекалено рязко волана. Но полицаят само стисна челюсти и реши да пренебрегне този маловажен инцидент и да се впусне по следите на забързания нисан. Хич не го трогна фактът, че от внезапния тласък блокира сърдечният стимулатор на стареца зад волана на хондата, макар апаратът отдавна да не работеше както трябва. Всъщност, полицаят нямаше откъде да знае, че на белокосия шофьор е имплантиран стимулатор за сърдечна дейност.

Патрулиращият полицай Евърет Евърхарт се впусна в ожесточеното преследване.

 

 

Хармъни Кехил се постара да надене приветлива маска на физиономията си, преди да прекрачи прага на кабинета. Зад бюрото, с притисната към ухото си телефонна слушалка, седеше привлекателна мургава жена в делови костюм. Тя вдигна показалеца си, за да подскаже на новодошлата, че се налага да изчака малко. Хармъни сериозно се замисли дали първо да не я простреля в досадно размахания пред лицето й пръст, но се досети, че по телефона ще се чуе писъка на глупавата кучка, затова само прехапа устни и продължи към следващото помещение.

Към нея се приближи някакъв мъж, приблизително висок и тежък колкото нея, но с червендалесто лице. Дали беше от прекалено пиене, или си беше такъв по рождение? Може би се дължеше на високото му кръвно налягане. Той й се усмихна и разкри пред нея ослепителните си зъби.

— С какво мога да ви услужа?

На свой ред и тя демонстрира своите, не по-малко блестящи.

— Аз съм леля на Кълън Ванс. Брат ми ме помоли да прибера момчето у дома.

Червендалестият вдигна ръка и погледна към своя таймекс.

— Остава повече от един час до края на занятията.

— Работата е там, че на баща ми му прилоша.

— Господин Оди е зле? Много съжалявам — съчувствено рече той.

Тя го дари с нежна усмивка. Или поне си мислеше, че беше такава.

— Кълън е в музикалната зала. Елате, ще отидем в моя кабинет и оттам ще позвъним на Тайлър, за да получа неговото потвърждение. Няма да ни отнеме дори една минутка. Без тази предпазна мярка не мога да ви допусна вътре. Надявам се, че ще ме разберете.

— Разбира се — отвърна Хармъни и закрачи след него.

— Не знаех, че Тайлър имал сестра — промърмори мъжът.

— Не живея в градчето.

— Името ми е Джералд Хъф. Заместник-директор — уточни той. — Наистина не си приличате много с брат си — намигна й той, но се сепна от строгото й изражение и побърза да й се извини.

— От различни майки сме — успокои го Хармъни. Което си беше чиста истина.

Хъф озадачено поклати глава.

— Не подозирах, че господин Оди се е развеждал.

— Майка ми почина отдавна.

— О, много съжалявам — загрижено кимна той.

Приближиха вратата на неговия кабинет. Над нея имаше емблема с надпис „Заместник-директор“. А на самата врата бе поставена по-малка табелка, на която беше изписано: „Господин Джералд Хъф“.

— Това ли е вашият кабинет? — любезно се заинтересува Хармъни, когато оставаха само няколко метра до вратата.

— Естествено — отговори Хъф. — След вас, моля.

Тя му се усмихна кокетно, поласкана от това, че той й направи път да влезе. Но щом двамата се озоваха вътре и той затвори вратата, а след това се обърна към нея, от скованите му устни се изтръгна само едно „Ах!“, защото тя моментално опря дулото към бузата му.

Сега заговори без следа от кокетничене:

— Обясни ми къде се намира учебната зала, където онова хлапе Кълън се учи да пее. Но без никакви опити да ме заблудиш! — Той веднага изпълни заповедта й, при това най-добросъвестно. Тогава тя го халоса по черепа с дулото с всичка сила, след което го удари още веднъж по тила, преди той да се свлече на пода.

Прекрачи безмълвното тяло, предпазливо открехна вратата и надникна в коридора. Нагласи ключалката на вратата, излезе и затръшна вратата зад себе си. Тръгна към стаята, където в този момент Кълън пееше песента за ангелите небесни заедно със своите двадесет и пет съученици.

 

 

Замрял на верандата на Оди, Виктор Бовил за миг се замисли. „Ако прекрача през тази врата, рискувам да ме гръмне…“ Потърка брадичка. Главата му още не се бе избистрила, затова я разклати, но в следващия миг вече съжаляваше за това лекомислие. „Мамка му, колко яко удря този дядка“, рече си той и тръгна да заобикаля къщата, за да намери задната врата или някакъв друг начин да проникне вътре.

Ако знаеше, че Оди Ванс лежи на пода, вцепенен от внезапно получения инфаркт, нямаше да си прави труда да обикаля къщата.

И тогава този ден щеше да завърши с по-малко трупове.

 

 

Тайлър Ванс съзря сините мигащи светлини далеч пред себе си, преди още да чуе воя на сирената. „Прекрасно! — помисли си той. — Сега поне мога да разчитам на помощта на властта.“

Но нямаше представа що за човек беше патрулиращият полицай Евърет Евърхарт.

Тайлър докара черния патфайндър на паркинга и спря до другия черен нисан патфайндър. Мислено изруга и зачака нетърпеливо пристигането на полицейския автомобил. Не му се наложи да чака много. Тайлър се бе приготвил да обясни набързо ситуацията, но полицаят чевръсто отвори вратата на своята кола, изскочи навън и посегна към кобура на кръста си. Тайлър веднага млъкна и вдигна ръце на темето си.

— Дръж ръцете изправени! — изкрещя патрулиращият полицай Евърет Евърхарт, докато зареждаше своята „Берета“.

— Та аз ги държа — отговори Тайлър.

— Не ми се прави на много умен. Само ги дръж така, че да са пред очите ми!

— Полицай, нямаме време за губене! Ако ще ме разпитвате…

— Млък! Лягай на паважа!

— Но синът ми е в това училище. Има опасност от отвличане!

— Казах да се проснеш по очи на паважа!

Заплашителната нотка в тона на полицая принуди Тайлър да изпълни нареждането, въпреки че в съзнанието му нито за миг не престанаха да се изреждат кошмарните сцени, които сега може би се разиграваха в сградата на училището.

Патрулиращият полицай предпазливо се доближи до проснатия на паважа нарушител на реда, стискайки пистолета с двете си ръце, потръпващи от страха, сковал тялото му.

— Извий ръцете на гърба си!

Но Тайлър нямаше никакво намерение да чака с белезници на китките момента, когато похитителите ще отвлекат Кълън, затова опря дланите си под брадичката. Полицаят коленичи до него, допря дулото на беретата до слепоочието на задържания и изсъска гневно:

— Казах ти да се проснеш върху паветата с ръцете на гърба, а не да ги криеш отдолу!

Тогава Тайлър отклони дулото от челото си, извъртя се наляво и сграбчи полицая за униформената риза. Сетне рязко скочи на крака. Паникьосан, патрулиращият полицай Евърет Евърхарт натисна спусъка, но куршумът рикошира в паважа. Ванс позволи на полицая да се надигне и в следващата секунда улови дулото. Евърхарт стреля още веднъж, но този път улучи прозореца на своята кола. Тъкмо се готвеше трети път да натисне спусъка, когато пистолетът се отклони в ръката му — извита с ярост от десницата на Тайлър. Следващото, което видя, беше юмрука на задържания, който бе насочен право в лицето му.

Това бе последното, което успя да зърне, преди да изпадне в безсъзнание.

След като остави полицая неподвижен върху паважа, Тайлър грабна беретата и хукна към сградата на училището.

 

 

Хармъни Кехил не чу изстрелите от пистолета на патрулиращия полицай Евърет Евърхарт. Вместо това, чу как двадесет и седем детски гласчета усърдно пееха песента, макар че само няколко от децата налучкваха верните тонове. Успя да проникне незабелязано в помещението и се закова до стената в ъгъла, за да разпознае Кълън Ванс. Ето го! В първата редица, петото дете отляво, с устни, извити сякаш казваше „О-о-о“. Пристъпи към учителката, която бе с гръб към стената и с лице към детския хор, размахваща пръст поради липса на диригентска палка. Щом видя новодошлата, учителката веднага спря да ръкомаха и се обърна към Хармъни с недоумяващо изражение.

— Кого търсите? — попита тя.

Хармъни застана с гръб към децата, за да не видят дръжката на валтера, напъхан в колана отпред на кръста й. Показа го само на учителката.

— Идвам, за да прибера Кълън Ванс. Ако се опиташ да викаш за помощ, ще застрелям всичко живо в тази зала! След като напусна залата, ти ще останеш тук с децата. Ако някой се опита да ме спре, ще загинат първо тези, които ще се случат най-наблизо. Ясно ли е?

Изгубила дар слово, учителката само кимна беззвучно.

— Добре. А сега ми доведи хлапето на Ванс.

Учителката се обърна към смълчаните деца.

 

 

Хлапето на Ванс застана нащрек още щом забеляза непознатата особа в ъгъла на залата. Никак не му хареса лицето на жената, а вече бе имал вземане-даване с хора, чиито лица не му бяха симпатични. Кълън се озърна изплашено към задната врата — просто така, за всеки случай. Беше дяволски далече. Неприятната жена тъкмо шепнеше нещо на ухото на госпожа Уорд. От което госпожа Уорд никак не изглеждаше радостна. Кълън отново се обърна в посоката, в която го очакваше спасителната задна врата.

Уф, по дяволите. Госпожа Уорд му махна с ръка да напусне редицата. Момчето покорно тръгна напред, но много бавно и неохотно, когато неприятната жена нетърпеливо посегна да го хване за ризката, той зърна дръжката на пистолета на кръста й.

Реакцията му беше мълниеносна.

 

 

Полковник Руфъс Макелрой зави по улицата, на която живееше Оди, и леко увеличи скоростта. На пръв поглед изглеждаше, че няма никой в къщата на семейство Ванс, но може би ще завари някой в задния двор, който не се виждаше от уличното платно. После видя паркирания черен нисан патфайндър на алеята откъм гаража. Макелрой се зачуди кой може да е решил да се присъедини към компанията за обеда. Той знаеше, че Тайлър наскоро се е сдобил с нова кола, но ако не му изневеряваше паметта, тя би трябвало да е „Тойота“. Е, може би бе сбъркал марката.

Понеже нямаше място за паркиране на алеята до нисана, Макелрой зави зад ъгъла, подмина стълба с пощенската кутия и изключи двигателя. В тази уличка също не се виждаше жива душа — нито в съседните парцели, нито никъде наоколо.

Нещата изглеждаха съвсем кротки, когато той излезе от седана с военна регистрация.

Дори бе прекалено тихо. Сред клоните нито птички чуруликаха, нито катерички подскачаха.

Дали и къртиците под тревата на моравата бяха задрямали?

Откъде се взе това лошо предчувствие?

Опита се да се отърси от него, преди да закрачи бодро към предната врата и да натисне звънеца.

 

 

Първото, което Тайлър Ванс чу, щом се втурна през двойната врата на училищната сграда, беше писъкът. Затича като обезумял към стаята на класа на Кълън, за да завари там една от учителките, коленичила до сгърченото на пода тяло на Робърта Крийд, крещяща нещо неразбираемо, с вдигнати към тавана ръце.

— Къде е Кълън? — извика той.

Но тя продължи да пищи.

Той я разтърси здравата за раменете.

— Къде са децата?

Не получи смислен отговор.

Зад гърба му се разнесе женски глас:

— Ама какво правите? Къде се… Ох, господи, боже мой, какво…

Директорката едва сега забеляза Робърта Крийд, просната в неестествена поза на паркета.

Тайлър сграбчи ръката на директорката.

— Къде са децата от класа на сина ми?

— Имат час по музика. Но какво става тук! Какви са тези изстрели?

— Млъкнете! Къде е залата за часовете по музика?

— Зад бюфета. Кой може да…

Но той вече бе излетял през вратата.

 

 

Неприятна изненада очакваше Хармъни Кехил, когато тя посегна към яката на Кълън. Момчето стисна китката й с две ръце. Хватката му се оказа неочаквано силна. После се блъсна в дясното й бедро и се завъртя по посока на движението на часовниковата стрелка, сетне подпъхна лявото си рамо точно под десния й лакът. Наведе глава напред, сграбчи китката й и рязко приклекна, за да я извие с цялата сила, на която беше способен, многократно увеличена от страха, надигнал се в гърдите му.

По случайност, но може би и поради придобития тренинг от многократните тренировки, Кълън изпълни хватката извънредно точно. И мълниеносно бързо. Помогна му и това, че беше по-добре развит от повечето от връстниците си. Лакътят на Хармъни се изви болезнено. Силната болка прониза ръката й и стигна чак до врата й. Веднага протегна лявата си ръка, за да хване нахалния малчуган за ризата, но в този миг той я изрита в глезена. Заболя я още по-силно, отколкото преди секунди. Тя неволно се приведе и протегна лявата си ръка към глезена. Момчето се възползва от тези скъпоценни секунди, за да се затича към вратата на залата, като обезумяло животинче, по чудо изтръгнало се от капана.

Хармъни Кехил се хвърли към смаяната учителка по музика, хвана яката на блузата й и здравата я разтърси, преди да изкрещи в лицето й:

— Ще се върна! И пак ще си поговорим с теб! Тежко ти се пише, ако не пипна това проклето хлапе!

След което хукна по следите на Кълън.

Коленете на учителката се подкосиха и тя се свлече на пода.

 

 

Джеймс М. Фарли караше последната си преди пенсия година в училището към Гилфорд Каунти — вече четиридесет години работеше като пазач и по-опитен от него нямаше в цялата училищна администрация в щата Северна Каролина. Притежаваше дори и писмени препоръки от предишните си началници, които удостоверяваха този факт. Винаги се бе гордял с работата си. Тъкмо бе привършил с чистенето на пода в дъното на коридора и изстискваше мокрия парцал, когато видя как Кълън Ванс изхвърча като куршум от залата за музика и се завтече към игрището в задния двор.

Доста странно поведение за едно момче, което сега би трябвало да усъвършенства певческите си умения…

Но още по-странна бе жената, която се появи след секунди на прага на залата. Защото държеше пистолет в ръката си. Непознатата се спря само за миг, колкото да се огледа накъде да поеме. Навярно бе забелязала отдалечаващата се фигура на момчето, защото незабавно се затича в същата посока.

„Нима преди малко съм чул изстрели? А не трясък от ауспуха на някой автомобил, както си помислих тогава? Но… но какво става тук, по дяволите?“

Старецът последва непозната, която още стискаше пистолета в дясната си ръка.

 

 

Виктор Бовил чу звънеца на предната врата точно в мига, в който се канеше да пристъпи прага на задната врата. „По дяволите, на кого му е хрумнало точно сега да звъни“, изруга той и се напъха в кухнята. Заради бързината не успя да забележи Оди Ванс, лежащ в безсъзнание на пода в дъното на коридора, само шест метра по-назад от ъгъла на двата коридора.

От кухнята Бовил се прокрадна съвсем тихо във всекидневната, но там отново се прикова до стената, защото звънецът пак избръмча. Изчака звъненето да утихне и продължи, все така предпазливо, напред към следващата стая.

 

 

— Хайде, хайде, хайде! — задъхано изкрещя Джейсън Патерсън.

Но неговият „Форд Корвет“ отказваше да се подчинява на заповедите му. Ядосаният мъж рязко изви волана, изскочи от купето и силно затръшна вратата. Веднага се затича към двора на съседката си, за да я помоли да му услужи с нейната „Мазда“. Само след пет минути той вече натискаше яростно педала за газта по най-прекия маршрут към училището на Кълън. Вдигна до сто и двадесет километра в час. Искаше му се да напредва още по-бързо, но остарелият автомобил не можеше да постигне по-висока скорост.

 

 

Едно от хлапетата в класа на Кълън, с неизсъхнали още сълзи по бузите, посрещна на вратата на залата за музика връхлитащия Тайлър.

— Нещо стана с госпожа Уорд… — проплака момичето.

Тайлър веднага се наведе над учителката, но за щастие в този миг тя размърда глава. Той й помогна да се надигне, но тя още беше смъртнобледа и замаяна. Окопити се едва когато осъзна, че над нея се бе надвесил бащата на Кълън.

— Господин Ванс! Някаква жена с пистолет в ръка преследва Кълън! Изчезнаха по онзи коридор… — промълви госпожа Уорд и вдигна треперещата си ръка.

Той вече бе стигнал до прага на залата, преди тя отново да отпусне безпомощно глава върху паркета.

 

 

Кълън избра любимото си скривалище — тъмния ъгъл в сутерена до корпуса на климатичната камера. Докато търчеше с все сила, нямаше време да се озърта назад, за да провери дали онази жена с пистолета не го следва по петите. Затова веднага затвори вратата на сутеренното помещение след себе си и се притаи в мрака, не смеейки да диша шумно, макар че от бясното тичане беше останал без дъх. Целият трепереше от страх. Но най-лошото бе, че не знаеше кога ще може да напусне убежището си.

 

 

Патрулиращият полицай Евърет Евърхарт най-после се свести, макар да му се виеше свят. Носът го болеше адски. Едва събра сили да се изправи. Цялото му лице беше в кръв. Няколко капки кръв покапаха по ризата му. Той измъкна кърпата от джоба си и затисна ноздрите си. Следващата му задача беше да се огледа за пистолета си.

Но беретата беше изчезнала.

„По дяволите! Сигурно онзи психопат е задигнал пистолета.“

Озърна се наоколо и чак сега забеляза зеещото стъкло на прозореца на полицейския автомобил, строшеното от собствения му изстрел. „Мътните ме взели, как ще обясня на шефа какво се случи? Мамка му на онзи идиот! Ще кажа, че той е гръмнал по стъклото…“ Напъха се в колата и измъкна изпод седалката пушката „Ремингтън 870“. Прещрака затвора и познатият звук малко успокои гнева му.

За миг му хрумна да повика подкрепление по радиотелефона. „Не, дявол да го вземе, не! Сам ще се справя с това копеле!“ И с тази мисъл потегли към сградата на училището.

 

 

След като никой отвътре не реагира на настойчивото звънене, полковник Макелрой се разтревожи. Реши да мине през задния вход, за да провери дали колата на Оди не беше в гаража. Оказа се, че колата беше там. Хм, щом като Оди е тук някъде, заедно с шофьора на онзи черен нисан патфайндър, защо тогава никой не ми отвори вратата?

Бръкна в кобура на кръста си и измъкна своя „Колт“ четиридесет и пети калибър — този модел беше разрешен само за висшите офицери от армията. Провери дали е зареден и започна да се промъква предпазливо към задната врата.

 

 

Малко оставаше на Хармъни Кехил да настигне бягащия по коридора Кълън, когато Джеймс М. Фарли се провикна след нея:

— Хей, госпожице, какво правите тук?

Ако притежаваше нормална нервна система, тя би трябвало да подскочи до тавана от изненадата. Но Хармъни беше отлично тренирана за всякакви изненади. Обърна се и натисна спусъка. От заглушителя се чу приглушен звук — като че ли пистолетът изплю куршума, който обаче не уцели пазача, а тръбата от канализацията — малко над главата на Джеймс Фарли.

Пазачът, зяпнал от смайване, се просна на пода. Но втори изстрел не последва и след минута той се осмели да надигне глава.

Непознатата с пистолета беше изчезнала.

 

 

Джейсън Патерсън се престори, че не е забелязал червената светлина на светофара на Френдли стрийт и Колидж Роуд, с което веднага си навлече омразата на препускащите наоколо мотоциклетисти. Пистолетът в джоба на сакото му помръдна заплашително, когато се приведе напред и яростно натисна педала на газта. Гумите изсвириха недоволно и колата се втурна напред като обезумяла.

 

 

От скривалището си Кълън чу как господин Фарли се провикна към нападателката. Съобразителното момче се досети, че онази жена с пистолета в ръка сигурно се спотайва някъде наблизо. „Господи, ами сега?“ Огледа се трескаво, но никъде не видя спасителен изход. Само се сви и се сгуши още по-навътре в ъгъла, в най-тясното.

Но не можа да продължи напред, защото се заклещи в теснината между стените, тръбите и корпуса на климатизатора. Искаше му се да извика, но не посмя. Онази жена с неприятното лице можеше да го чуе. Затова затаи дъх в теснината, изплашен до смърт.

 

 

В мига, в който Тайлър изскочи през вратата на залата за музика, Хармъни Кехил наближи ъгъла, където преди малко се бе спотаил Кълън. Затова Тайлър не я видя. Вместо нея видя Джеймс М. Фарли. Пазачът бе допълзял до ъгъла на коридора, но не смееше да надникне.

— Джеймс! — извика Тайлър. — Видя ли накъде побягна Кълън?

— Да — прошепна Джеймс. — Но по петите му е някаква жена. Внимавай! Има пистолет!

В този момент тя се показа иззад ъгъла и започна да стреля, първо към Джеймс, а после към Тайлър. Тайлър веднага залегна и отвърна с беретата на полицая Евърхарт. Куршумите затрещяха по ламаринения корпус на климатизатора, зад който се спотайваше невръстния му син. Но Тайлър Ванс не знаеше, че стреля в същата посока.

— Стига! — изкрещя Джеймс Фарли. — Точно там някъде се мушна твоят Кълън!

Щом чу това, Тайлър скочи рязко и се втурна към жената. Не смееше повече да стреля, за да не улучи сина си. Тя успя да натисне два пъти спусъка, след което се обърна и веднага побягна с все сила, мъчейки се да постави в движение втория пълнител.

— Спри! — извика Тайлър, коленичи и се прицели в бягащия силует.

— Татко! — долетя приглушен вик от ъгъла зад климатизатора.

— Кълън! Къде си?

— Тук съм… Ох, не мога… да дишам…

Тайлър се метна към ъгъла, изплашен за сина си. Наведе се, хвана тежката метална скара и се опита да я отмести. Но тя дори не помръдна.

— Тате… — Гласчето на момчето едва се чуваше.

Тайлър се напрегна докрай. Лицето му почервеня, артериите на врата му набъбнаха. Проклетата железария обаче отказваше да се отмести.

„Господи, помогни ми! Само сега!“, помоли се той. Така и не разбра чу ли Бог молбата му, но ламарината само изскърца, без дори да потрепне в ръцете му.

Внезапно зад гърба му изскочи Джеймс Фарли. Пазачът трескаво се огледа, замахна с ръка, за да изтласка настрани гумените си ботуши, които държеше до скарата на климатизатора и опря широкия си гръб към ламарината. Натисна с все сила. Точно в този миг отвътре се чу отчаяния писък на Кълън: „Татко… татенце…“.

Двамата мъже напрегнаха мускули и натиснаха още по-яко, макар че от напрягане ръцете им трепереха, отчаяни, че няма да успеят да измъкнат момчето.

И в този миг тежката скара помръдна, едва забележимо, след което отново застина. Но тясната пролука се оказа достатъчна за Кълън да се промуши отдолу и да се хвърли в ръцете на баща си, хлипащ и задъхан, целият изподран…

Но спасен.

— Моля те, никога вече не ме оставяй сам — прошепна разплаканото момче.

Тайлър само го притисна още по-плътно към гърдите си.

 

 

Хармъни Кехил тъкмо заобикаляше в бесен ритъм ъгъла на училищната сграда, когато полицаят Евърет Евърхарт влезе вътре с насочена пушка, готов да застреля всеки, който се изпречи пред погледа му. След още няколко секунди Джейсън Патерсън рязко закова спирачките на маздата насред паркинга — точно зад полицейския автомобил — и изскочи сред вдигнатия от гумите прах. Тъкмо навреме, за да зърне фигурата на непозната жена, бягаща, с пистолет в ръка, от ъгъла към паркинга. Джейсън не беше лишен от съобразителност, нито от смелост, нито от бързи рефлекси, затова веднага измъкна пистолета от джоба си, но не беше достатъчно ловък — пистолетът се изплъзна от влажната му длан, удари се в асфалта, подскочи и изчезна под колата. Джейсън погледна изплашено към жената, видя, че тя вдигна пистолета си към него и веднага се просна по очи на паважа, за да припълзи под колата, където го чакаше оръжието му.

 

 

Виктор Бовил се промъкна до мястото, където лежеше Оди Ванс. Наведе се и още проверяваше пулса му, когато чу как изскърцаха пантите на задната врата. Веднага се изправи и залепи гръб о стената, с пистолет в ръка.

И зачака с притаен дъх.

 

 

Дейв Майкълс знаеше, че пристига по-рано от уговорения час, но не се тревожеше за това — можеше да поиграе на домино с Оди, докато не пристигнат Тайлър и Макелрой. Но щом стигна пред къщата на Оди и зърна паркирания черен патфайндър — същия като онзи подозрителен нисан, за който Тайлър му бе споменал — Дейв изскочи от колата си и се затича към предната врата, изпълнен с мрачни подозрения.

Още не бе посегнал към бутона на звънеца, когато чу изстрел, проехтял някъде в къщата.

 

 

Само пет метра оставаха на полицая Евърет Евърхарт да се добере до входа на училищната сграда, когато някой извика зад гърба му: „Ето я! Там!“. Евърет изруга и се хвърли към вратата. Едва не я откърти от пантите с ритника си. Нямаше време дори да се огледа. Веднага нахлу вътре, стиснал пушката с две ръце. Но никого не видя в коридора. Отвън проехтя още един вик и напълно обърканият полицай изскочи навън. Стисна още по-здраво пушката и трескаво се заозърта на всички страни.

Някакъв мъж лежеше проснат на паважа, наполовина скрит под маздата, спряна на паркинга до полицейския автомобил. Дали не беше някой избягал от лудницата? „Господи, какво става днес“, помисли си ошашавеният полицай. Предпазливо слезе по стъпалата пред верандата и чак тогава я видя — жената тичаше с все сила точно към непознатия, залегнал под маздата. В ръката й проблесна пистолет със заглушител.

— Хвърли оръжието! — изкрещя Евърет.

Но тя не се подчини, а се затича още по-бързо, само че сега идваше право към него — Евърет, с вдигнат към гърдите му пистолет. Полицаят премести треперещия си пръст към спусъка на пушката… но твърде късно. Усети изненадващо силен удар в корема си, малко под диафрагмата, макар че в първия миг не го заболя — толкова беше зашеметен от страхотния тласък. Но за частица от секундата мозъкът му инстинктивно схвана какво се бе случило и пръстът конвулсивно се стегна около спусъка на неговия ремингтън. Не я улучи… Пушката подскочи в ръката му, но Евърет Евърхарт успя като по чудо да изстреля още един куршум, преди пушката да падне от десницата му и да се изтърколи по стъпалата. Тя потрепна и се наведе леко. Можеше би сега я бе улучил… Но нападателката спечели ценни секунди за още един изстрел. Вторият й куршум прониза вратата на колата отзад, докато третият попадна в гърлото на полицая и светлината за него угасна завинаги.

 

 

Макелрой вече бе стигнал до средата на коридора, когато получи куршум в гърдите. Отхвръкна назад и главата му се тресна в рамката на задната врата. Колтът в дясната му ръка неволно изгърмя. Куршумът остави дълга резка по дървената ламперия в коридора. Опитният полковник веднага залегна в ъгъла, за да се спаси от следващия куршум, и в суматохата не чу как някъде далеч напред вратата откъм предната веранда се открехна предпазливо.

 

 

Тайлър чу изстрелите, долетели от предната част на училището, и веднага се досети.

— Джейсън! Това е Джейсън! — изохка той.

— Какво каза, татко?

— Синко, трябва да изтичам отпред. Джейсън беше тръгнал насам, за да ти помогне да се измъкнеш от капана. Разбра ли какво ти казах?

Кълън кимна уплашено и смръщено. Тайлър подаде на Джеймс Фарли беретата, която беше задигнал от патрулиращия полицай Евърет Евърхарт.

— Можеш ли да си служиш с това?

— Все някак ще се оправя — изсумтя Фарли.

— Внимавай да не се случи нещо с Кълън!

— Ще се погрижа за детето. Но ти се погрижи за себе си.

Тайлър се втурна по коридора.

 

 

Джейсън Патерсън още беше под маздата и не смееше да шавне, за да не привлече погледа на онази убийца. Залегнал под шасито, можеше да вижда само обувките й и капките кръв по глезените. „Тя няма друг изход, освен да бяга, за да отърве кожата — трескаво си помисли Джейсън. — Ами сега? Ако се качи в маздата?“

Колата, паркирана до неговата, се заклати. Онази с пистолета май наистина се бе напъхала вътре. Сигурно ще изцапа тапицерията с кръвта… Откъде пък му хрумна тази идиотска мисъл?

Хармъни Кехил усети как топлата струя кръв се стича по кожата й, но нямаше време да превърже раната. Веднага завъртя стартера на нисана, включи на първа и потегли напред.

В същата секунда Тайлър изскочи от предната врата на училището.

 

 

Дейв пропълзя през входната врата на къщата на Оди и се прикова до стената, изумен от гледката — Оди лежеше по очи в дъното на коридора, недалеч от вратата към всекидневната. Стената до кухнята беше порядъчно оплискана с кръв. Някакъв непознат стоеше надвесен над Оди с пистолет, насочен към главата му.

Затова Дейв моментално се втурна към стълбата, водеща към горния етаж и залегна зад перилото. Тъкмо навреме, защото в следващата секунда един куршум се заби в касата на външната врата зад гърба му. Запълзя нагоре по стъпалата с най-бързите движения, на които бе способен, изплашен от стъпките, отекнали по коридора на първия етаж. Пук! Пук! Още два куршума излетяха от заглушителя на непознатия по посоката, в която беше изчезнал Дейв. За щастие, той бе успял да се добере със сетен дъх до площадката на етажа и да залегне зад ъгъла.

Дейв знаеше, че Оди крие стария си „Смит & Уесън“ в шкафа за чорапите, затова първата му работа беше да изтърчи до там. Дано да е зареден! Тръшна вратата на спалнята зад гърба си и като побеснял зарови из шкафовете. Около него се разхвърчаха дузина чорапи от запасите на Оди. Ето го! Веднага провери барабана. Беше пълен!

Чудесно!

 

 

„Всичко страхотно се обърка! — каза си Виктор Бовил, докато тичаше нагоре по стъпалата. — Кой пък ще е този, който довтаса преди малко?“

Спря се чак на площадката, надзърна предпазливо зад ъгъла на коридора и продължи да се прокрадва с котешка стъпка към вратата, която преди секунди бе чул да се затръшва. Опита топката на бравата. Завъртя се, но не се отвори. Нещо подпираше вратата отвътре.

Нечий крак?

Изпразни остатъка от пълнителя през вратата. Спря само колкото да зареди следващия.

Никаква реакция от другата страна на надупчената врата.

Напрегна мускули и отново опита да завърти топката. Пак неуспех. Отстъпи два метра и се метна с цялата си тежест върху вратата.

И сега не му провървя.

Тъкмо се двоумеше дали да слезе долу, когато някакъв глас прошепна зад ухото му:

— Ще те очистя, ако мръднеш!

Бовил все пак помръдна. Завъртя таза си и осея пространството наоколо с хаотични изстрели. Но може би поне един от куршумите бе застигнал мишената. Защото Макелрой се затъркаля през глава надолу по стълбата и се спря чак долу, след як удар, който отекна като тътен на гръмотевица. Виктор Бовил прекоси площадката и стреля през перилата на стълбата…

Още не бе спрял да се търкаля надолу, когато полковникът усети как нещо горещо го парва по бузата. Малко оставаше кървавата следа да стигне чак до дясното му око. Кръвта и частиците отнесена лицева кожа изпръскаха тапета зад гърба му на долния етаж, когато се строполи на пода и отскочи към стената. Пръстът му неволно натисна спусъка и от пистолета му изхвърчаха три поредни куршума. Трябваше да внимава, за да не остане без муниции.

Внезапно надвисна зловеща тишина.

 

 

Тайлър направи всичко възможно и невъзможно, за да спре черния нисан патфайндър и окървавената жена зад волана. Но веднага щом го зърна, тя освободи ръчната спирачка, натисна педала за газта и завъртя волана. Хармъни извади през прозореца своя валтер и започна ожесточено да стреля. После ускори още повече и насочи предницата към колата на Тайлър. Но той, прескочил на един дъх стъпалата, успя да залегне между двете най-близки коли и изчезна от погледа й. Както и тя от неговия. Хармъни отново заблъска волана и зави в обратна посока. Колата рязко поднесе и от инерцията бронята на патфайндъра одра вратите на съседния буик. Веднага смени посоката, в мига, в който Тайлър се подаде иззад жълтия автомобил. Ауспухът на нисана блъвна гъст облак и колата с рев се понесе напред…

За секунди напусна паркинга и изчезна от смаяния поглед на Тайлър.

Той остана дълго така, загледан натам, където вече нищо не се виждаше, след което се обърна, за да намери къде се бе скрил Джейсън.

 

 

Докато на площадката на горния етаж плющяха изстрели, Дейв безшумно отмести шкафа, с който бе подпрял отвътре вратата. Открехна предпазливо и видя мъжа, който бе стрелял по него, надвесен над перилата на стълбата, загледан в нещо там долу, на първия етаж.

Дейв пристъпи в коридора и подвикна:

— Хей, ти!

Онзи наистина беше бърз, много бърз. Дейв не помнеше някога да се бе сблъсквал с по-бърз от него. Пистолетът на непознатия вече почти бе насочен към гърдите на Дейв, когато Дейв изстреля в него всичките пет патрона от стария револвер на Оди. Револверът не беше от най-мощните, но вършеше работа. Непознатият се преметна през перилото и политна надолу. Дейв погледна отгоре, за да е сигурен в резултата. Макелрой коленичи до мъртвия, опрял дулото на своя колт, четиридесет и пети калибър, в ухото му.

— Добре ли си? — изхъхри Макелрой.

— Да. А ти? — рече Дейв.

— Не — едва чуто промълви Макелрой и се строполи върху трупа.