Клей Харви
Черен шепот (10)

8.

Тейлърсвил е само на два часа път от Грийнсбъро. Достатъчно е да потеглите на запад по федералната магистрала I-40, да стигнете до Стейтсвил, а там да отбиете колата си в северна посока, по щатско шосе 90, Северна Каролина. Теренът там е силно пресечен, защото неуморно се редуват хълм след хълм, при това осеян с дървета, чиито листа окапват още при първия повей на есента. Което никак не ми харесва, защото винаги са ме потискали унилите пейзажи, лишени от живителна зеленина. Поне моето миниатюрно „Субару Импреса“ не ми създаваше никакви ядове, защото напредваше послушно по шосето. Е, не можеше да се сравнява с онази „Тойота Супра“, която карах до миналата пролет, преди да бъде надупчена от куршумите на бандитите. Как можеше субаруто да съперничи на тойотата, след като тойотата притежаваше шест цилиндъра, турбодвигател и безброй конски сили, докато субаруто се задъхваше по стръмното със своите четири цилиндъра. Оставаше ми поне утехата, че ако някоя красавица се престраши да пътува с моето „Субару Импреса“, няма да се страхува за живота си, освен ако аз не реша да се превъплътя в ролята на състезател от Формула 1. Все пак тази скромна рожба на японското автомобилостроене, само с две врати, притежава поне едно предимство пред претенциозната „Тойота Супра“ — субаруто е по-леко с половин тон. И неговите сто тридесет и пет коня са му достатъчни, за да изпълнява покорно нарежданията на собственика си, без да се плаши от дъжд или сняг, от кал или пясък.

Може би ще ме попитате защо реших да свърша една работа, обещаваща да ми донесе само петнадесет хиляди долара, като използвам кола за петдесет хиляди долара. Още повече че миналата пролет също излязох да се поразходя с вярната си тойота, която беше по-старичка, но не по-малко яка и освен това с двигател, непробиваем за куршуми — поне според уверенията на производителя. Е, впоследствие не се оказа напълно непробиваем, но нека да не издребняваме. Госпожица Нели, която винаги се е нагърбвала с моите автомобилни застраховки, в първия миг помисли, че се майтапя с нея, когато й докладвах за пораженията, които бе понесла тойотата. Наложи се още няколко минути да я убеждавам разгорещено в правотата на твърденията си, след което тя ядосано тръсна глава и започна да размахва като ветрило вестника, оставен на бюрото й. Също като мама навремето в църквата, когато ни водеше със сестра ми на неделните служби в най-горещите летни месеци. Когато лицето й най-сетне възвърна цвета си, госпожица Нели ми махна с ръка да млъкна и затрака по клавиатурата на компютъра.

Но аз я спрях с думите, че не искам никаква компенсация от японския производител. Исках само повече да не сядам зад волана на нито една „Тойота Супра“. Нито пък исках да ми предлагат в замяна някакъв друг модел с автоматични скорости.

Госпожица Нели ме нарече „специален случай“ и точно така ме картотекира в паметта на компютъра — също японски, но от друг производител — защото я бях раздразнил с претенциите си относно скоростната кутия — само аз не съм бил узнал, че „Тойота“ отдавна свалила от своите конвейери всичките си турбомодели с ръчно превключване на скорости.

Така става, когато на човек му е писано да не му върви.

Тогава хванах Кълън за ръката и го поведох към автомобилите, подредени като за изложба на паркинга пред сградата. След като се помотахме около половин час, най-накрая се спряхме пред един скромен „Форд Мустанг Кобра“, с пет скорости и триста и пет коня — почти толкова, колкото се спотайваха под капака на супрата. Уви, седалките на кобрата се оказаха по-теснички от тези на супрата. Така се получава, когато скромните американски производители дръзват да не спазват непоклатимите японски стандарти. Този форд отстъпваше на супрата и по още нещо — задницата не беше достатъчно стабилна и леко занасяше при остри завои, когато човек си позволява да натисне почти до края педала за газта. Кълън винаги се въодушевява, ако форсирам двигателя точно преди да вляза в поредния завой, но кой знае защо консултантите в автомобилните салони не споделят възторга му.

За моя изненада се оказа, че дилърът на „Форд“ в Грийнсбъро продава и модели на „Субару“. Докато бледият продавач ме развеждаше из салона, Кълън зърна скромната „Импреса“, смълчана в своя ъгъл в очакване да бъде забелязана.

— Виж каква сладка количка! — изкрещя Кълън и се затича към нея. — Хайде да я пробваме!

— Готово! — веднага склоних аз, без дори да я огледам както се полага. — Наистина, защо пък да не извъртим едно кръгче по междущатската магистрала?

Зарязахме на паркинга олдсмобила на Етъл, с който бяхме пристигнали — огромен като къща на милионер, стар като вица за синия слон и с непрекъснато капещ картер. Какво да се прави, на харизан кон зъбите не се гледат, нали?

— Вярваш ли, че наистина е бърза? — попита Кълън.

Момчето ми открай време се прехласваше по високите скорости. В следващата секунда Кълън вече беше до субаруто и подритваше гумите му.

— Е, синко, не е като болидите от Формула 1… — въздъхнах аз. Но вече бе прекалено късно. Кълън се промуши през вратата и се настани на задната седалка.

Оказа се, че субаруто харчи само два литра и две десети. Е, все пак не беше като онези шумно рекламирани нови модели, при които консумацията спадаше до литър и осем десети на сто. Имаше още едно предимство: въпреки автоматичните блокировки, азиатският дребосък ускоряваше до сто километра в час за по-малко от десет секунди, при това преди да е изминал повече от десетина километра. Лично го проверих, с помощта на моя безупречно точен хронометър „Камеро“. Цветът му също беше приятен — металик, в онзи загадъчен нюанс, наричан от дизайнерите „карибско зелено“, напълно задоволяващ изискванията на хора без развинтено естетическо въображение, каквито бяхме Кълън и аз.

Свит на задната седалка, вторият продавач се бе вкопчил в дръжката с вид на пасажер на презокеански лайнер, който едва сега е открил, че страда от морска болест и естествено дълбоко се разкайва, че така лекомислено е потеглил на път през безбрежния океан с двама кандидати за щатската психиатрична клиника. Първият се бе оттеглил под някакъв благовиден предлог, защото след първата разходка — по-кратка, но затова пък по-динамична — лицето му съвсем бе пребледняло. Та този, вторият, ни подсказа за още една от екстрите на серията „Субару“ — моделът „Импреса“ бил с четири самостоятелно задвижващи се колела.

— Значи е комбиниран, с предно и задно предаване?

— Точно така — процеди през тракащите си зъби представителят на „Форд“, по съвместителство и на „Субару“, докато се клатушкаше ожесточено ту наляво, ту надясно, защото аз реших начаса да се уверя по емпиричен път в достоверността на твърдението му. За което той, естествено, вече дълбоко съжаляваше. Ако имаше поне капчица разум, щеше да ни го съобщи едва след като се добере до канцеларията, зад бюрото си, отрупано с гаранционни сертификати.

— А ще може ли да нагазва смело в най-дълбокия сняг?

— О, да! Като вълците от Скалистите планини.

Кълън се извърна към него и му се ухили. Мога да се обзаложа, че на продавача усмивката на Кълън му се е сторила като усмивките на вълците от Скалистите планини.

След което синът ми ме изгледа умолително.

Така че купих субаруто. Кой родител може да устои на умолителния поглед на единствения си наследник?

Но после се отбихме при моя стар приятел Гарсън Райс в магазина на „Тойота“ с молба да ни пусне заявката за един от най-новите модели — „Тойота Такома“, 4×2, бяла, не с две врати като субаруто, а с четири, с пет скорости и със стереоуредба, която може да притъпи всичките ти нервни окончания за броени секунди. Според данните от каталога, подобреният V-образен инжекционен двигател с почти двеста конски сили ще гарантира напълно прилична скорост независимо от терена. С такъв звяр няма да се червиш от срам пред съседите. Освен това, сигурен бях, че Етъл ще бъде във възторг от новата „Тойота Такома“.

Баща ми обаче не бе толкова въодушевен.

— Защо са ти две коли? Глупаво е. Не можеш да караш и двете едновременно!

— Но те ще си изплатят парите, татко, дори и със застраховката отгоре. Освен това, така никога няма да остана на сухо. Забрави ли какъв номер ми погоди старата ни „Тойота Супра“?

— Ще видиш, че съм бил прав — кисело измърмори баща ми, но прибра ключовете в джоба си, за да изпробва тойотата. Върна се чак след един час, ухилен до уши.

— Е, какво ще кажеш? — попитах го аз.

— Страхотна е!

— Много е бърза, нали?

— Направо нямам думи!

— Е, тогава е време да потегляме.

Той се настани зад волана на новата кола и изчезна по пътя, преди аз да успея да потегля със субаруто.

Затова днес той се радва на удобствата, които му предлага великолепната „Тойота Такома“, докато аз и Кълън, свит на седалката до мен, се задоволяваме с доста по-скромното „Субару Импреса“. Но това нямаше да ни попречи да тръгнем по следите на господин Ферон Саймънс.

В далечината най-после се показа Тейлърсвил и аз веднага насочих субаруто към ловния резерват Рокитоп, прочут в целия щат с неограниченото предлагане на диви свине — за радост на запалени по лова младежи от по-богати семейства. Тук се струпваха ловци от четирите краища на Щатите, за да отстрелват обезумелите от преследването глигани под вещите наставления на Ройс Ръклин. За тази привилегия те му брояха по триста долара на парче. Повечето от клиентите на Ройс твърдяха разпалено, че изпадали в захлас от съпротивата на дивите свине, които кой знае защо непрекъснато избягвали точно тези пътеки, където имало засади. Но така ловът ставал още по-интересен. Ако се съдеше по разказите им, преживяването било много опасно, смъртно опасно и затова още по-вълнуващо, направо незабравимо, и си заслужавало накрая да бъде полято с каса бира в компанията на другите момчета от групата. Но истината бе много по-прозаична — за да не се охарчва за застраховки при нещастни случаи, в най-предпочитаните от ловците зони Ройс Ръклин предвидливо бе построил двадесетина дървени кули, доста яки, така че клиентите му стреляха по глиганите отвисоко, от напълно защитени позиции. Единствената опасност беше някой авджия така да се вживее в прицелването, че да не усети кога се е навел прекалено, да се преметне през перилото и да се изтърси на тревата. Но тези злополуки никак не плашеха Ройс — много по-страшно би било някое от богаташките синчета да се изпречи очи в очи с разярен глиган.

Още от предния ден бях си запазил по телефона датата за ловуване в резервата, но, разбира се, нищо не споменах за горещото ми желание да си побъбря със стария ми приятел Ферон — възнамерявах лично да си уредя среща с него, без да досаждам на собственика на резервата.

— Доста късно се обаждаш — промърмори Ройс, — но предполагам, че ще успея да те вместя в разписанието, защото все още сме в средата на седмицата. Добре е, че не искаш дата за уикенда — тогава в никакъв случай нямаше да мога да те впиша. Ако поне веднъж бе отделил от времето си, за да прескочиш насам, със сигурност щеше да знаеш каква е навалица в събота и неделя.

С Ройс Ръклин се познавах от години, дори бях препоръчал резервата му на неколцина от моите приятели сред писателите — запалени ловци и — което беше още по-ценно — на десетина мои познати от фирмите, производители на ловни пушки. Но самият аз не бях се развихрял в ловните полета на Ройс.

— Ще доведа и сина си. Кой знае, може да му бъде интересно да участва в лов на диви свине.

— А с какво оръжие ще ме изненадаш? Сигурно ще е от най-новите модели, за които четох в твоите статии в „Ловно оръжие“.

— Ще се появя с „Марлин-30-06“, последен модел, тридесети калибър.

— Марлин? Онзи модел с подобрения затвор? О, та с него можеш да повалиш всичко, което ти попадне на мушката. Тогава съм готов да се обзаложим. Ще ти покажа най-удобната позиция, където има най-много глигани. Но ако не повалиш нито един, ти плащаш облога.

Продиктувах му номера на моята кредитна карта, за да го успокоя, че съм платежоспособен.

Ройс ми напомни, че той и помощниците му зареждали позициите на ловците още в пет и половина сутринта. Кълън и аз пристигнахме в пет и тридесет и пет. Искаше ми се още с пристигането си да открия Ферон сред шубраците, при това без придружители. Има ли нещо по-трогателно от една ненадейна среща на двама стари познати, озовали се с пушки в ръце сред горската пустош, очи в очи със стадо глигани?

Ръклин ме чакаше в сградата, но двама от подчинените му пристъпваха неспокойно край беседката до оградата, напълно екипирани и готови да потеглят с мен в гората. По-високият ми се стори познат, дори си спомних името му — Джей Пат. Придружителят му, по-нисък, се представи като Аса Пю. За мое облекчение не пожелаха да се ръкуват с мен.

— Това е синът ми, Кълън.

— Радвам се, че се запознах с вас — промълви Кълън.

Следвайки примера ми, момчето не се завтече да се ръкува с ловците. Схватливо хлапе е Кълън. Така си спести изтриването на дланта в панталоните.

Нарамих пушката и последвах мъжете. Кълън беше облечен топло, дори бе нахлупил на главата си шапка от онзи модел с перо, който бе залял страната след филма за Робин Худ. Джей и Аса ни качиха на овехтелия си джип и закараха до дървената кула.

— Вратата на хижата никога не се заключва. Случвало се е някой ловец да измръзне или да се изтощи от висенето. Така че винаги, щом поискате, можете да се приберете в хижата, за да се сгреете и подкрепите.

Кимнах благодарно.

— Виждаш ли кулата там, в дъното на поляната? — попита Аса и посочи с костеливия си пръст. Под нокътя му имаше достатъчно мръсотия, за да се изхранят поне пет червея. Дървената кула се намираше приблизително на тридесет метра от мястото, докъдето Джей и Аса ни бяха довели с джипа.

— Да, виждам очертанията й, макар че още не се е развиделило достатъчно.

Ловецът ме удостои с преценяващ поглед.

— Е, там поне ще бъдеш в безопасност — обеща ми Аса.

— С тази пушка нищо не може да ме уплаши — ухилих се аз и грабнах моя „Марлин“ от задната седалка.

— Тогава ние ще тръгваме, за да ударим поне нещо дребно на връщане — намеси се Джей и се почеса по тила.

В следващата минута ние двамата с Кълън вече бяхме сами сред природата.

Първо проверихме здравината на стълбата и на перилото на дървената кула. Стори ми се недостатъчно стабилна, затова се настанихме със сина ми край храсталака, върху полегналите стръкове смрадлика.

След пет минути зъзнене и подскачане и след още пет, прекарани в съзерцаване на птиците, прелитащи над върхарите, синът ми ненадейно каза:

— Татко?

— Какво има, Кълън?

— Наистина ли ще застреляш някое диво прасе?

— Защо? Не искаш ли?

Той се замисли, преди да ми отговори.

— А то става ли за ядене?

— Разбира се. Стига само да не е много старо или жилаво.

— А ти може ли да познаеш дали не е много старо или жилаво?

— Невинаги.

— Тогава защо ще го убиваш, щом не става за ядене?

Чак след час се показаха четири диви свине. Напредваха предпазливо, в индианска нишка. Но нито едно не ми се видя достатъчно младо и крехко, затова ги оставих да си вървят по живо, по здраво.

Но не всички са толкова щедри. Малко след като свинете изчезнаха от погледите ни, недалече проехтяха първите изстрели, отначало плахи и единични, но след това зачестиха и прераснаха в оглушителна канонада.

Следващата група диви свине се появи след час и половина. Обаче и те не ни се сториха годни за ядене — до едно бяха дърти и следователно, доста жилави. Затова Кълън и аз си плюхме на петите и се завтекохме към хижата на Ройс Ръклин, за да се сгреем край огнището.