Клей Харви
Черен шепот (50)

48.

Небето беше ясно, но денят си оставаше студен. За щастие, бях облечен с плътно камуфлажно яке, армейски образец. Не за да впечатля Хектор Диас — ако наистина ми предстоеше среща с него, а не с поредния му мускулест братовчед — а по-скоро за да не се набива на очи подутият ми външен джоб, приютил дребния чипонос револвер, изключително олекотен модел, въпреки че беше тридесет и осми калибър. И въпреки изричното предупреждение на производителя — почитаемите господа „Смит & Уесън“ — че при подобни условия на експлоатация не се гарантира безотказната надеждност на тяхното изделие, аз го бях заредил с бойни патрони с изместен център на тежестта. Което обаче ограничаваше запасът от муниции само до пет патрона за едно зареждане. Което пък в никакъв случай не позволяваше на стрелеца, дори и на най-добрия в занаята, да повали за секунди всичко живо около себе си.

Така че бях длъжен да се подсигуря, което обяснява защо върху лявото ми бедро, малко изнесен напред, се спотайваше моят верен браунинг — четиридесети калибър, при това зареден, тоест напълно готов за експлоатация. Изключително скорострелен модел, способен да проправи път на притежателя си през цяла тълпа противници, защото всеки от пълнителите на браунинга побира единадесет патрона, което е доста по-окуражаващо от петте патрона в барабана на револвера, особено ако ти се наложи да се изправиш сам срещу цял квартет професионални убийци. Няма да забравя, че последния път, когато ми се наложи да участвам в подобен сценарий, едва оцелях. Още повече, че сред тогавашните ми противниците въобще не фигурираше Хектор Диас.

Докато напредвах към мястото на срещата, установих, че пикапът на Дейв наистина притежава конски сили почти колкото един локомотив, но за сметка на това беше също толкова тромав и труден за управление. Притъпената болка в лявото ми рамо стихна чак когато натиснах спирачките на уговореното място за паркиране, недалеч от също така уговорената телефонна кабина. Часовникът ми показваше четири и двадесет и девет. Оставаше ми само да чакам, като се наслаждавам на серенадата на Джордж Стрейт от стереоуредбата. И на ритмичното боботене на двигателя на доджа. Успокоявах се с мисълта, че разходите за горивото ще бъдат по сметката на моя най-добър приятел Дейв.

Един кафяв шевролет комби, с изкаляни джанти и три антени, се появи на паркинга и се настани на осем метра пред мен. Също като мен шофьорът на шевролета не си направи труда да изключи двигателя. Очевидно и той не плащаше бензина от джоба си.

После се пръкна отнякъде някакъв зеленикав кадилак, седан, който се насади точно зад задната ми броня.

Така… Заклещиха ме.

Как мога да съм толкова глупав? Макар и само понякога… Ако веселбата прерасне в масово сбиване, ще попадна в доста затруднена ситуация.

От кадилака се измъкна някакъв джентълмен, който обаче никак не приличаше на мексиканец. Без да промълви нито дума, той чевръсто заобиколи предницата на доджа на Дейв и отвори лявата врата.

— Здрасти, Луничав — сърдечно и благовъзпитано го посрещнах аз.

Както би трябвало да се очаква, въобще не бях удостоен с поздрав. Вместо това Луничавия веднага пристъпи към деловата част.

— Първо трябва да огледам тази таратайка. Ако намеря нещо освен теб и стоката, ако си набутал някакъв боклук вътре, да знаеш, че веднага се омитаме оттук.

— Много се радвам, че ме удостоявате с такова внимание.

— Моят човек в кадилака ще дойде сега, за да претършува този трактор, не само вътре, но и под шасито. Ще те претърси и теб за жички. Някакви проблеми около туй?

— Никакви, понеже не мога да изляза от возилото.

— Да не са ти строшени нозете?

— А на теб да не ти е изпила чавка мозъка?

Очевидно никак не беше поласкан от това, че го бях нарекъл „луничав“, но само махна с ръка и от седана се изсули следващият джентълмен — също немязащ на мексиканец — понесъл в ръка някакъв бая сложничък апарат, последна дума на приложната електроника. След което веднага се зае с изкарването на прехраната си.

Нямах друг изход, освен да чакам зад волана и да се възхищавам на певческата дарба на господин Джордж Стрейт.

Луничавия лично претърси доджа, но нито веднъж не се докосна до куфарите на седалката. Джордж му припяваше неуморно и така заразително, че някъде към последния припев аз не издържах и отпуснах топлия си баритон. При това с пълна сила.

Което на Луничавия се хареса още по-малко от приказката за чавката преди малко.

Вратата откъм моята седалка се отвори тъй рязко, че едва не изпаднах от въпросната опора. До лявото ми рамо се изтъпанчи мъжът със сложната апаратура. Той веднага понечи да вдигне края на якето ми, което пък аз толкова много си харесвах, че не издържах и се озъбих право в лицето му:

— Имам пищов на бедрото. Лявото. Ха си го докоснал, ха съм те проснал! Ще ти събират после останките в кутийка за аспирин. Тленните. Щото други едва ли ще имаш.

— Момъкът май е доста буен, нали, Антонио? — промърмори апаратчикът. — Гонзалес ни беше предупредил, че си падаш кибритлия.

Нима се опитваше да ме впечатли? И то от пръв поглед? Въпреки мрачния ми поглед той ме претърси набързо. Но не усети къде съм скрил браунинга, както и можеше да се очаква. Отстъпи назад и затръшна вратата, след което се върна в кадилака, заедно със сложното си оборудване, за да се настани зад волана тъкмо в мига, когато Шанайя Туейн запя жизнерадостното си парче „Всеки мъж е мой!“.

Луничавия кисело присви устни.

— Защо ти трябва толкова да надуваш музиката? — процеди той и протегна ръка към първия куфар.

За част от секундата измъкнах браунинга и го заврях до челото му, ама тъй плътно, че едва не стана кривоглед, докато фокусираше погледа си.

— Няма да е зле да научиш как се прави лоботомия — небрежно го посъветвах аз.

Съветът му хареса много по-малко, отколкото певческите ми умения.

— Ама трябва да видя стоката… — издума той, застинал като гущер на припек.

— А парите носиш ли ги?

— Те са в шевролета. — Очите му оставаха кръстосани, неспособни да се отлепят от черния силует на браунинга.

— Тогава там трябва да си сега, при парите. А не да си навираш носа в стоката. Хайде, иди и ги донеси.

— Няма да размахвам три милиончета на тоз шибан паркинг!

— Тогава никъде няма да бърникаш, задник миризлив!

— А бе ти кого наричаш мириз…

— Хайде да бъдем разумни, скъпи мой Тони. Ще те последвам до някое уединено местенце, където ще можем да си свършим пазарлъка, без никой да ни се пречка. Става ли?

Той кимна. Както и би трябвало да се очаква. Защото всеки ход в този танц те отдавна са го планирали най-грижливо. Като са предполагали, че аз си нямам никаква представа за плановете им. Засега той се справяше сносно с ролята си, дори малко преигра, загрижен да се покаже повече разтревожен за успеха на сделката, отколкото би трябвало. Луничавия можеше дори „Оскар“ да спечели, ако се появи пред камерите в Холивуд. С повечко грим заради луничките…

Или пък питаеше толкова силна, вродена ненавист към кънтри музиката, че едва се сдържаше да не започне със стрелбата още сега.

Точно според предписанията за неговата роля в сценария, той внимателно затвори дясната врата на доджа, махна с ръка към шевролета, заобиколи доджа и се отправи назад към седана. Седанът леко приклекна, когато той се тръшна зад волана, докато колегата му отпред вече бе врътнал стартера на шевролета. Но при потеглянето кортежът се разбърка — най-отпред пое кадилакът с Луничавия, следвах го аз в компанията на Шанайя и накрая се тътреше шевролетът, ведно със сложната електроника.

Поехме по маршрута, който при разпределяне на постовете по изходите се бе паднал на добрия стар Дейв.