Клей Харви
Черен шепот (27)

25.

Дейв ме посрещна още на прага. Веднага вдигнах въпросително вежди. А той само поклати глава:

— Приготви се за най-лошото. Никак не изглежда добре — промълви Дейв.

Заобиколих го и пристъпих във всекидневната, където баща ми продължаваше да се бори за живота си. Смълчана, Етъл седеше до него, на ръба на дивана.

— И Макелрой е тук.

— При баща ми?

Дейв кимна и обясни:

— Лежи на канапето в трапезарията с рана в гърдите. Но лекарят ни успокои, че не била смъртоносна. Макар че точно сега Макелрой никак не е уверен, че ще оживее.

Поех си дълбоко дъх, за да се окопитя.

— Полковникът обаче е успял да спаси живота на баща ти.

Още веднъж засмуках живителна глътка въздух.

— Така че има надежда баща ти да оцелее.

За трети път през тази мъчителна минута издух дробовете си до пределната им вместимост.

— Трябва да вярваш в това, Тайлър. Ако баща ти разбере, че се съмняваш в изцелението му, това още повече ще сломи силите му. Нали помниш златното правило?

Аз кимнах безмълвно. Дейв ме стисна яко за рамото и ме поведе навътре, без да престава да шепне на ухото ми:

— Напомням ти, че сега е упоен от лекарствата.

Лицето на баща ми беше пепелявосиво, като лист хартия, престоял на дъжда. Към ръката му беше прикрепена пластмасова тръбичка за интравенозна система. Върху ризата му бе поставен миниатюрен електронен кардиограф, а на дивана имаше катетър.

Опитах се да преглътна, но не успях.

Съвсем леко го докоснах по китката. Стиснах посинелите му пръсти в моите.

— Татко…

Никаква реакция.

— Няма да те чуе — тихо рече Етъл зад гърба ми.

Тръшнах се на стола до дивана и отново стиснах китката му. Но в продължение на следващите два часа Оди не помръдна.

Хедър седеше на пейката в болничния коридор. Кълън се беше сгушил до нея, отпуснал глава на скута й. До тях седеше Джейсън и Уеб, опрял глава на рамото му. Заспалото момче леко прохъркваше. Джейсън и Уеб изглеждаха много уморени.

— Как е Оди? — попита ме тя.

— Няма промяна.

— Много съжалявам, Тайлър.

— И аз.

— Цяла нощ ли ще дежуриш при него?

— Ще стоя колкото е необходимо.

— Къде да сложа Кълън да спи?

— В нашата къща на горния етаж, в стаята, в която ще спи Дейв. Той ще се погрижи за него. Ако искаш, и ти можеш да се настаниш там.

— Ами Уеб?

— Разбира се, че ще го взема със себе си. Също и Джейсън.

— Не, не мога да остана — надигна се Джейсън предпазливо, да не събуди Уеб. — Трябва да се прибера у дома, защото Адам също е зле. Много му се струпа напоследък. Така че, ако вие тук повече нямате нужда от мен, ще си тръгвам.

Аз поклатих глава.

— Добре, и така става. Докато Дейв е тук, с децата всичко ще бъде наред.

— Как е Макелрой? Имаш ли някакви вести за него? — поинтересува се Джейсън.

— Дейв ми съобщи, че полковникът вече бил малко по-добре. Но още не съм се срещнал с него. Не е зле да прескоча до болницата. Дано ми позволят да надзърна в стаята, в която са настанили Макелрой.

Дейв се върна от бюфета и ми донесе чаша кафе. Носеше една и за Хедър. И още една за Джейсън.

— Тайлър? — обади се той.

— Какво?

— Защо не хапнеш нещо? Поне един сандвич?

— Защото не съм гладен.

— Тайлър? — настоятелно повтори той.

— Какво пък сега?

— Все пак трябва да се храниш.

— Нали ти казах вече, че никак не съм… — започнах аз с вкиснат тон.

— Тайлър, моля те!

Отпуснах ръка на мощното му рамо.

— Извинявай, Дейв.

— Не ти искам извиненията. Искам само да се нахраниш, разбра ли?

— Добре.

— Искам да ми обещаеш.

Нищо не му отговорих.

— Тайлър!

— Добре де, добре!

Хедър учудено поклати глава и се обърна към Дейв:

— Невероятно! Никой на този свят не може да го убеди да свърши нещо, което не му се нрави. Никой, освен теб.

— Не е така — поправи я Дейв.

— Че кой друг има такава власт над него?

— Той — рече Дейв и посочи спящия Кълън.