Клей Харви
Черен шепот (38)

36.

На Хармъни Кехил й се наложи да набира седем пъти проклетия номер, преди отсреща да й отговорят. Когато тя най-после се свърза, разговорът, който проведе на испански, звучеше приблизително така:

— Hola?^[1]

— Хектор, кучи сине!

— Ти ли си?

— Аз ами, кой друг! А ти си само една шибана торба, натъпкана догоре с маймунска бълвоч!

Но Хектор Диас само се засмя и безгрижно попита:

— Como estas?^[2]

— Ще ти дам аз на теб едно como estas, та свитки ще ти излязат, докато ми целуваш дебелия задник! От къде на къде си позволяваш да нарушаваш всичките ни уговорки? И защо от всичките си скапаняци избра точно на Луго да възложиш тази работа?

— Защото миналия път вие двамата с Виктор оплескахте работата. Освен това, мислех си, че си мъртва, chiquita^[3].

— Да пукнеш дано! Когато реша да умирам, няма да забравя да ти се обадя преди това. За втори път ме прецакваш, проклета каца с овчи фъшкии! Никога повече не прави така! Разбра ли ме? Никога! Comprende?^[4]

Диас се ядоса. Никой, абсолютно никой на този — че и на онзи свят — не смееше да му държи такъв тон. Никой, освен Хармъни Кехил.

— Внимавай какви ги плещиш, за да не би да реша да ти взема мерника. На теб и на шибаната ти уста! Никой gringo^[5] не може да ми говори така!

През следващите двадесет секунди двамата събеседници мълчаха и в слушалките се долавяше само пращенето от линията. Най-накрая Хармъни Кехил не издържа и заговори, много бавно, много злобно и много отчетливо:

— Хектор, този път направо не издържам. Нервите ми са така опънати, че те съветвам — най-искрено, по приятелски — да държиш шибания си задник по-далече от мен. Но ако ти хрумне да ме изриташ от играта, не забравяй да завещаеш парите си на някоя благотворителна фондация, защото няма да им се радваш дълго!

За да подсили ефекта, тя тръшна слушалката, изскочи от кабината на уличния автомат и с нервни стъпки се отправи към колата си, без да престане да ругае:

— Майната му! Копеле смотано! Въобразява си, че ще ме купи за някакви си сто хилядарки!

Не спря да проклина дори след като подкара колата. Успокои се едва когато измъкна от чантата си сандвича с пилешко месо.

 

 

Наближаваше пет сутринта и навън всичко беше тъмно като в туловището на кит, когато пристъпих към предната врата. Преди няколко минути, загрижен за полицаите, които дебнеха около къщата, Дейв бе поръчал по телефона нечувано щедра заявка за най-хубавите пици, които предлагаше кварталната пицария. На мен се бе паднала честта да ги донеса в къщата. Доставката надхвърляше значително стандартното количество, защото предният, пък и задният двор бяха пълни с ченгетата от отдел „Убийства“. Имаше дори и двама санитари от екипа към отдела по съдебна медицина. Всички, освен мен, Дейв и екипът полицаи, спяха дълбоко, изтощени от преживяванията миналата нощ. Щом излязох на предната веранда, веднага видях, че Дейв бе паркирал червения си таунус на алеята зад моето субару. Скъпоценната ми тойота пък беше прибрана отзад в гаража.

По дяволите.

Върнах се вътре, за да го помоля да отмести колата си. Но вместо това той само ми подхвърли ключовете, без да се помръдне от кушетката.

— Вземи моята. Няма да е зле на връщане да се отбиеш до бензиностанцията.

Още не бях излязъл навън, когато Дейв затананика зад гърба ми „Когато изпразниш бутилката…“.

 

 

Щом се настаних във форда на Дейв, от кожената тапицерия ме лъхна странен, непознат аромат. Поставих ключа за запалването, завъртях го и двигателят започна да дава признаци на живот, когато малко зад лявото ми ухо се чу едно „Здрасти“, придружено с болезнения допир на острие, забучено в кожата ми малко над сънната ми артерия. Ако можех да говоря, бих описал ситуацията като „подготовка за принудително източване на кръвта на пациента“.

Не смеех да помръдна, камо ли да разсъждавам гласно, докато една ръка не се плъзна по лявото ми рамо, а оттам по шията ми, та чак до брадичката. Ръката пълзеше бавно, убийствено бавно. Посегнах с дясната си ръка и я сграбчих. Но чуждата китка само стисна здраво моята и се получи нещо като ръкостискане, макар и нежелано, поне от мен. Гласът най-спокойно изрече:

— Радвам се, че най-после се запознах с теб.

— Госпожице Кехил?

— Самата тя, от плът и кръв. Как можа да забравиш, че винаги, абсолютно винаги трябва да проверяваш задната седалка за пътници без билет и за крадци? Или поне за изгубени вещи и монети? — Глух кикот подразни ухото ми, което и без това никак не се чувстваше удобно с онова острие, опряно до кожата само на сантиметри от него. Последва въздишка, също приглушена. — А сега, след като се запознахме, знаеш ли какво ще ти се случи?

— Според мен — промълвих аз, измъчван от тръпките, пълзящи като мравки нагоре по гръбначния ми стълб, — твоето намерение е съвсем простичко и разбираемо — да ме пратиш на онзи свят.

Тя пак се разсмя, тихо и предпазливо. Горещият й дъх — не мога да отрека, че беше доста възбуждащ — облъхна и опари лицето ми.

— Да, именно това ми предлагаше Хектор вече поне сто пъти. Но това, разбира се, беше преди да го улича в злоупотреба с моето доверие.

— Какво?

— Той ме измами. Не изпълни обещанието си. Не знаеш ли какво означава думата „злоупотреба“? Не си ли я срещал в кръстословиците?

— Хич не ме бива по кръстословиците. Винаги бъркам кое е отвесно и кое хоризонтално.

Този път тя се захили още по-весело, макар и все така тихичко.

— По дяволите, Ванс! Знаеш ли, че започваш да ми харесваш… И то не само ти, но и цялата ти шибана фамилия. Това обаче неминуемо ще ми създаде доста главоболия, защото винаги съм отбягвала поръчките, свързани с убийства на хора, които са ми били симпатични. Освен един път, когато случаят беше по-специален. Е, ако с нищо не може да се избегне, тогава вече…

— Какво ще стане тогава? — Острието се притисна още повече в плътта ми и тъничка струйка кръв се устреми надолу към яката на ризата ми, която само преди няколко секунди беше безупречно чиста. Може би щяхме да си седим тук, в купето на колата, затоплено от боботещия двигател, да си бъбрим приятелски, докато кръвта ми изтече до капка. Или докато се свърши бензинът, в зависимост от това кое от двете събития ще изпревари другото.

— Не, не се захващай за думите ми в буквален смисъл. Споменах го просто така, както студентите по право, бъдещите юристи, понякога си измислят въображаеми казуси, за да поспорят по тях — поясни тя.

— Сега какво? Ще се упражняваме в изкуството да дискутираме или ще преговаряме?

— Хм, ти май не си съвсем загубен — засмя се тя. — Не, не съм тук, за да си губя времето в празни дискусии.

— Тогава защо предпочиташ втората възможност?

— Защото работите между Хектор и мен напоследък нещо не вървят.

— Това означава ли, че договорът между вас двамата вече не е валиден, или че просто е сменен изпълнителят на контракта?

— За провинциалист говориш доста добре.

— За убиец на повикване, и ти не се справяш зле.

— Внимавай да не ме разгневиш, Ванс! В другата си ръка държа един „Глок“, насочен право в ребрата ти. От новия модел, четиридесети калибър. Познат ли ти е този пистолет? Да те запозная ли с техническите му данни?

— Този модел е деветмилиметров. Не е четиридесети калибър.

Колкото и да звучи невероятно, тя веднага остави пистолета на свободната предна седалка, отдясно на моята.

— Защо не му хвърлиш един поглед?

Изпълних молбата й.

— Поразителен жест на доверие от твоя страна.

— Глупости! Та аз имам два пистолета. Вторият сега е насочен точно към пъпа ти, само че откъм гърба ти. Някога да си имал проблеми с простатната жлеза?

Отново се разнесе приглушено кикотене.

Върнах глока там, където му беше мястото, и попитах:

— А сега какво?

— Нищо. Исках само да те зърна, преди да се разделя завинаги с това глухо градче.

За миг се замислих.

— Не се ли опитваше да ме забаламосаш, когато ми спомена, че Диас ти е обещал цели сто хилядарки за моята надупчена, при това неощавена кожа?

— Да. А Виктор щеше да получи половината от тази сума за кожата на баща ти. Горкият Вик… — скръбно промълви тя.

Ако съдех по тона й, беше напълно искрена.

— Но именно Диас изчезна с парите!

— По-скоро дезертира с тях от бойното поле.

Боже мой, докъде стигнахме? Да ме учи на семантични тънкости една специалистка по мокри поръчки!

— И ти сега се питаш колко пари можеш да измъкнеш от мен?

— Естествено. Да не би да си въобразяваш, че в салоните за разхубавяване ще ме приемат с празна кредитна карта? — Тя се ухили, възхитена от собственото си остроумие. — Имаш ли нещо наум?

Аз й съобщих какво имам наум.

Като че ли предложението ми й допадна.

— Хм, струва ми се, че ще стане — изрече Хармъни след кратко обмисляне. — Диас вече на два пъти се опита да ме изиграе, но тъй като сега е на път към доброто старо Грийнсбъро, ще мога да си разчистя сметките с него. А тези сметки възлизат на сто хилядарки. И така, Ванс?

— Какво?

— Нали никога, ама никога няма да се опиташ да ме изиграеш?

— Не съм и помислял дори, госпожице… Мога ли да те наричам Хармъни?

— Всякак можеш да ме наричаш, стига да не е Илоиз. — Засмя се още веднъж. — Е, хайде, време е да се разделяме.

Аз зачаках. Тя седеше на седалката зад гърба ми в пълно мълчание. Така изтече минута. После минутите станаха две. Накрая, ако искате ми вярвайте, но тя отпусна главата си на рамото ми. Напълно шокиран, не смеех нито да гъкна, нито да шавна. Но вече бях с толкова опънати нерви, че дори не успях да се вцепеня. Или поне така ми се струваше в онзи невероятен миг.

— Имаш ли пари, Ванс? — промълви тя.

— Намират ми се. Още ми приемат чековете и не съм стигнал дотам, че да ипотекирам къщурката си.

Тя стоеше абсолютно неподвижно, свела глава върху делтовидния ми мускул. Дишаше плитко, но равномерно.

— И аз съм така. Заделила съм нещичко в швейцарски банки, а също и в банките на Бахамите. Ако поискам, винаги мога да зарежа играта.

— Ами защо не го сториш?

Настъпи напрегната тишина, нарушавана единствено от нейното дишане. Може би изтече цял век, преди да се отрони от устните й смайващото признание:

— Бих дала всичко, за да имам семейство като твоето.

— Също и аз.

Но тя вече бе изчезнала.