Клей Харви
Черен шепот (4)

2.

Всички спяха. Освен аз и мишката. Чувах църкането й на пресекулки някъде под дъските на пода във всекидневната, докато се клатушках в люлеещия се стол на Лорънс Гудал. Бог да даде покой на душата му. Той беше издъхнал точно тук, върху покрития с линолеум под. В своята фермерска къща. Застрелян от хора, които никога не го бяха виждали преди това, нито пък знаеха кой е той. Всъщност, те така и не разбраха кого бяха пронизали в гърдите. Гръмнаха го ей така, както се очиства някой помияр в канавката, защото бяха безмилостни и безскрупулни копелета.

Лорънс се бе опитал да ми помогне, като ни предложи подслон… на мен и на Кълън, както и на Хедър Патерсън — дамата, към която никак не съм безразличен — а също и на нейното синче Уеб. Именно заради прекалената си доброта Лорънс заплати с живота си.

Люлеех се на стола, унесен в мисли и спомени…

Пред очите ми отново изплува страховитата сцена на обира в банката, когато Михаил, братът на босненеца Валентин Резович, се опита да ме надупчи с автомата и да ме превърне в кървава пихтия като за храна на изгладнели акули, но вместо мен, той се свлече на земята и цопна в локвата от собствената си кръв…

А сетне настъпи кошмарът на разплатата, когато Валентин Резович и Хектор Диас — онова злобно изчадие, огромната горила, запълваща рамката на вратата, без да остави пролука дори за слънчев лъч — се заеха с моето ликвидиране, а после посегнаха и на Кълън…

И последната престрелка, при която, за да спася сина си — отвлечен и вързан за дървото в предния двор на Лорънс Гудал — аз примамих Валентин в къщата и му пуснах един куршум, след което с два откоса направих Хектор на решето. Погледът ми се оцъкли, когато видях как гигантът бере душа и се дави в кръвта си, точно тук, в тази стая, опитвайки се да напъха обратно червата в разпрания си корем, разпран благодарение и на точния мерник на баща ми и на безотказността на стария му револвер…

Свлякъл се на пода до стената, Резович ни следеше с безпомощен поглед от съседната стая и макар че вече береше душа, до последно не спря да хрипти зловещи закани. Според него, всичко това щяло да бъде детска игра пред онова, което ни очаквало занапред…

Татко, който винаги вземаше на сериозно всеки, който се опитваше да го сплаши, побърза да сложи край на хърхорещото фъфлене на Резович, като му пръсна черепа с един последен куршум, опръсквайки цялата стена.

Но с това заплахите секнаха.

И босненците потънаха вдън земя.

Цели шест мирни месеца.

До вчера…

„Сега обаче отново се върнахме на първото квадратче в играта“, казах си аз, смълчан пред чашата среднощно кафе, поклащащ се на стола на Лорънс, заслушан в шумоленето на мишката и унесен в планове за неизбежните следващи ходове.

За да не отиде всичко по дяволите, както при предишния случай, на всяка цена трябваше да потърся помощ. Вече знаех къде да я намеря.

Защото този път не биваше косъм да падне от главата на Кълън.