Клей Харви
Черен шепот (6)

4.

На следващата сутрин позвъних на телефонния номер, записан на гърба на визитната картичка, която ми бе оставил едрият босненец. Никой не отговори. Не ми оставаше нищо друго, освен да се заема със следващата по важност задача — закуската.

Тъкмо бях започнал да отделям от шушулките семената на кардамона^[1], когато поршето на Хедър с рев се зададе от дъното на алеята пред къщата. „Пак ще трябва да й почиствам свещите“, казах си аз и сложих кардамона в мелачката. Когато се появи на прага на кухнята, аз вече разбивах яйцата с телена разбивачка — обичам традиционните готварски пособия. Тя ме целуна по бузата и се настани до барплота. Кръстоса дългите си крака и впери в мен изумруденозелените си очи, от което аз едва не изпуснах купата, в която разбивах яйцата. Язък за жълтъците.

— С какво си се заел?

— Нали виждаш… Чудя се какво ли ще измисли Етъл тази сутрин?

След като жена ми Тес загина преди почти една година — жертва на пиян шофьор — аз и тъщата ми Етъл Кълоуи се ангажирахме с издателския бизнес, макар и в съвсем скромни рамки. От години си мечтаех да заживея като писател на свободна практика, по-точно като автор предимно на статии и брошури за оръжията и ловната екипировка. Етъл ми помагаше за публикуването на моите непретенциозни писания. Работеше много усърдно, но често се преуморяваше и тогава ставаше толкова сприхава, че баща ми я избягваше като прокажена. Понякога и самият аз едва я издържах.

— Тя ще се занимава с децата, с Уеб и Кълън, така че ние двамата бихме могли… — Хедър млъкна за миг, ослуша се да не я чуе някой и продължи: — … макар че ако имахте поне капчица срам, можехте и мен да ме заведете в Бландуд Меншън.

Едва не прихнах от смях. „Поне капчица срам“ беше сред любимите изрази на Етъл, особено когато кипваше и ругаеше всички наоколо. Разбитите жълтъци вече бяха наситено жълти — точно според рецептата — затова ги изсипах в миксера, добавих смляния кардамон, поставих капака и натиснах бутона. Имах една минута, тъкмо за да поставя тигана с тефлоновото дъно върху средния котлон.

— Тя отлично знае, че миналата седмица заведох Кълън да види коледната украса на Бландуд Меншън. Но такава си е Етъл. Ще вземем и Уеб, разбира се, ако склони да се поразтъпче — рекох аз, докато добавях към сместа две супени лъжици захар, почти пълна купа пресято брашно и две лъжици разтопено масло.

Хедър се приближи към мен по-плътно, отколкото бе необходимо, за да поддържаме нормален разговор, и ми прошепна на ухото:

— Намислила съм как да уредя всичко, за да останем поне за малко сами. По-късно ще прибера Уеб. Освен това, Джейсън ще заведе двете момчета да гледат „Чудото на Тридесет и четвърта улица“ на сцената на Каролина Тиътър.

— И тогава ще останем сами двамата, нали? — промърморих аз и увеличих мощността на трета степен. — Какво си намислила?

— Ами да кажем… да се скрием някъде и да се държим за ръцете. — Думите й бяха придружени с плаха, но обещаваща усмивка.

— Наистина ли?

Усмивката й стана още по-обещаваща.

— Е, може да получиш като награда и целувка. Даже две.

Стиснах й ръката.

— Но без опипване! — строго ме предупреди тя.

Третата й усмивка бе тъй наелектризираща, че в кухнята веднага стана непоносимо горещо.

— Кой знае? Може пък да ти излезе късметът.

— Или моят, или твоят.

Тя се засмя и изтананика:

— „Ти си тъй суетен, толкова самовлюбен, сякаш светът се върти около теб…“

— Ще дойде времето да коментираме по-сериозно моето его, ако ми позволиш да перифразирам Карли Саймън — кимнах аз престорено сърдито, докато изсипвах в нагорещения тиган смес, достатъчна за първата палачинка. А тя ме заобиколи и се зае с някои части от моята анатомия, които няма да описвам тук, защото не се знае дали един ден Кълън няма да се добере до тези страници.

Стига ви само да призная, че успях да изгоря първите десет палачинки.

 

 

Няколко часа по-късно ние се настанихме в нейното „Порше 911 Турбо“, след като бяхме наблъскали в багажника кутиите с палачинки и бурканите с кленов сироп. Веднага завъртях волана и чевръсто поех към сградата на Бландуд Меншън в центъра на Грийнсбъро. Някога там е била резиденцията на Джон Мотли Моърхед, губернатор на Северна Каролина от 1841 до 1845 година. Сградата е била построена още през 1790 година, но първоначално е имала само по четири стаи на два етажа. Оттогава непрекъснато е била разширявана, подобрявана и дообзавеждана. Всяка година на Коледа украсяват тази сграда празнично, защото в нея се провеждат коледните балове. Любителите на традициите от миналия век са много щастливи при подобни поводи. Някои от нас, бивши и настоящи служители на ФБР и ЦРУ, също одобряват тази традиция, защото на тези балове не се изисква официално облекло. Може да се появиш дори и без вратовръзка.

Движението беше много натоварено, гъсто като петмез, затова отпуснах педала за газта, макар че бях готов в следващата секунда да го натисна още по-настървено.

— Днес си необичайно внимателен с педалите — отбеляза Хедър.

— Налага се да бъда по-предпазлив, защото още съм възбуден от спомена за преживяното.

Тя се усмихна дяволито.

— Или от закуската тази сутрин?

— Или пък от нещо друго.

— Възпроизводителната ти система успя ли да се подмлади и да разцъфти?

— О, да, и то така интензивно, че вече усещам как напъпва.

— Набъбва ли?

— По дяволите! Точно сега ли се сети някой за мен? — изругах аз, когато звънът на клетъчния ми телефон прекъсна игривата увертюра между мен и Хедър. Или може би заключителна част.

— Аз съм — отзовах се с нежелание.

— И аз мога да кажа същото — отвърна гласът отсреща.

Беше ми познат, макар че не го бях чувал от поне половин година. А преди това не го бях слушал цели двадесет години.

За съжаление, винаги когато го чуех, това неминуемо предвещаваше беди.

— Как сте, полковник Макелрой? — поинтересувах се аз.

— Бодър, като пролетен минзухар. А ти? И при мен всичко е наред.

— Липсвам ли ти?

— Иска ли питане? — Той се засмя. — И ти ми липсваш. А сега сериозно. Какво мога да сторя за теб, момко?

— Изглежда, в петата ми се е забил още един босненски трън.

— Какво!

— Нали знаеш, че предчувствията ми никога не са ме подвеждали? — През следващите три минути му докладвах за моя разговор с едрия мюсюлманин.

— Значи затова било всичко… — Последва дълга пауза. Полковникът очевидно обмисляше новата ситуация.

— Какво всичко?

— Баща ти ми се обади. Но и досега не мога да проумея как е успял да се добере до номера на телефона ми в базата.

— Много просто. Преди месеци го записах в моя органайзер.

— Не очаквах от теб подобно лекомислие.

— Какво е искал да узнае баща ми от теб?

— Заяви ми, че искал да разбере как може да се добере до Ферон Саймънс.

Това беше едно от онези имена, за които се молех никога повече да не чувам.

— И ти какво му рече?

— Дадох му името на онзи рибарски магазин, който е по пътя към Лейк Бранд Роуд. Защо?

— По дяволите! — ядосано процедих аз.

— Какво ти става? — незабавно реагира Хедър, разположила се на съседната седалка.

— Какво става с теб? — долетя от сто и петдесет километра и разтревоженият глас на Руфъс Ърл Макелрой, полковник от армията на Съединените щати.

— По-късно ще ти обясня — приглушено избъбрих аз в миниатюрната мембрана на клетъчния телефон. — Нужни са ми и двете ми ръце, за да не блъсна колата в някой стълб. — След тези думи прекъснах връзката.

— За какво си говориш с този загадъчен полковник? — попита Хедър.

Аз й разказах накратко за неочакваната поява на мюсюлманите на сцената и за тяхното желание да им помогна при издирването на изчезналото им съкровище. Накрая споменах и за твърдото намерение на баща ми лично той да се погрижи за възстановяването на финансовото благополучие на злополучните балканци.

— Но не съм го карал да звъни на Макелрой, нито пък съм му говорил за Ферон Саймънс.

— Тогава защо баща ти е решил да открие следите на този тип… как му беше името… А, да, Ферон Саймънс?

— Защото навремето Ферон работеше за Резович като момче за всякакви поръчки. Доколкото си спомням, за пръв път пътищата ни се пресякоха, когато се отбих в магазина за рибарски принадлежности край Лейк Бранд.

— Нима допускаш, че може да има връзка между изчезналите пари на мюсюлманите и Ферон Саймънс?

— Очевидно има нещо мътно около него.

Тя се замисли за миг.

— Значи признаваш, че баща ти може да се окаже прав, като е решил да се добере до този Ферон?

— В това все още не мога да съм сигурен, но имам мрачното предчувствие, че баща ми ще загази здравата, след като е хукнал на своя глава по следите на Ферон Саймънс.

Докато форсирах бясно двигателя и още по-бясно удрях спирачките, лавирайки трескаво наляво и надясно и вбесявайки шофьорите около мен, Хедър успя да издебне един малко по-спокоен миг, за да ми зададе следващия си въпрос, който най-малко очаквах в момента:

— Впрочем, откъде познаваш полковник Макелрой?

— Срещнахме се в Корея през 1974 година.

— И какво ви свързва?

— В началото нищо. Но после го назначиха за проверяващ офицер на нашата група.

Тя ме изгледа с недоумение.

— Какво означава „проверяващ офицер“?

Аз настъпих още по-яко педала за газта и вложих цялото си шофьорско умение, но за да съчиня нещо правдоподобно, което да удовлетвори любопитството й, се наложи да впрегна цялото си въображение. Защото нямах право да й разкривам истината.

— Ще ми отговориш ли на въпроса?

— Означава точно това, което се подразбира от това наименование.

Тя нацупи долната си устна — толкова прелестна, когато не правеше гримаси.

— Хм… Звучи ми като куче пазач или нещо подобно.

„Не е далече от истината“, помислих си аз, а на глас казах само:

— Наистина, по-точно не може да се каже.

— Защо пък да не може?

— Защото е засекретено.

— Какво е засекретено?

— Това, с което се занимавахме тогава в Корея.

— Искаш да кажеш, че още е засекретено това, с което сте се занимавали в Корея преди две десетилетия.

Кимнах, защото точно в момента бях много зает, за да поддържам сносен разговор. Имах само три секунди, за да избегна сблъсъка с пощенска кола, паркирана напряко на платното. Пощаджиите никога не се затрудняваха да обременяват мозъците си с въпроса какви неудобства ще причинят на останалите състезатели в надпреварата, скромно наричана улично движение, като спират тромавите си камионетки най-безразборно, където им попадне.

Хедър остана смълчана на седалката си, замислена върху последните ми думи. Подозирах, че те никак не й се понравиха.

Е, и на мен също. Това, което навремето вършех за полковник Макелрой — и за добрия стар Чичо Сам — все още подхранваше кошмарните ми сънища. Нали така ни плашеха психиатрите — всичко се започва със серия нощни кошмари, за да свърши с… Тръснах глава, за да прогоня черните мисли. Точно сега нямах време за тях.

За утеха подгоних поршето като обезумял.

Само след четири минути стигнахме паркинга пред магазина за рибарски принадлежности, собственост на Боби Тю. От рязкото спиране задницата на колата поднесе и гумите издълбаха внушителни дири в дребния чакъл, с който бе насипана алеята. Хедър посочи към табелите, щедро обещаващи небивал улов на запалените рибари:

— Ето там! Колата на баща ти!

А само на двадесет метра от нея съгледах и нейният собственик.

Паднал на колене върху чакъла, с капеща от носа и от устата му кръв…

Беше заобиколен от четирима мъжаги. Но нито един от тях не беше Ферон Саймънс. Единият от мъжете държеше в ръка тръбен ключ за джанти, а другият — парче от тръба.

С трескаво завъртане се освободих от сакото и изскочих от поршето.

— Носиш ли пистолет? — извика Хедър след мен.

Без да се обръщам, аз само поклатих глава.

— Ще ти е нужно оръжие!

— Не. Няма да се наложи — успокоих я аз и се завтекох на помощ на баща ми.