Клей Харви
Черен шепот (20)

18.

На следващия ден, когато отидох до училището, за да прибера Кълън у дома, заварих един черен „Нисан Патфайндър“, блокирал излаза на училищния автобус, който откарваше децата по домовете. Шофьорът на автобуса — симпатична, добре сложена млада жена, с коса до кръста и кафяви боти — се суетеше около нахалния нисан и се чудеше кого да нахока. Защото собственикът на нисана не се виждаше никъде наоколо. Аз й се усмихнах, зарадван, че поне този път гневът й нямаше да се излее върху моята глава. Разбира се, тя не пропусна да ме изгледа подозрително, с нескрита неприязън, когато се измъкнах иззад волана на моя нисан. Явно ме използваше като подгряваща рок група в очакване на гастрольора от патфайндъра. Или пък вече ненавиждаше всякакви японски автомобили и техните нафукани собственици.

Най-после успях да зърна сред тълпата малчугани моя питомник, увлечен в разговор с няколко учители, наобиколени от група деца, които вече познавах от предишните си посещения. Хванах Кълън за ръката и го поведох към нисана. Когато се върнахме на паркинга, патфайндърът вече беше изчезнал. „Но на шофьора му явно не се е разминал скандала с жената от училищния автобус“, казах си аз, докато изчаквах удобен момент, за да се гмурна в най-гъстата колона от пъплещи автомобили.

Тъкмо се канех да попитам Кълън как бе прекарал часовете в училището, когато клетъчният телефон избръмча. Веднага посегнах към него.

— На телефона е Джеймс Бонд.

Джейсън се закиска така шумно, че едва не спука тъпанчето ми.

— Оставил си съобщение на моя телефонен секретар.

— Кълън и аз сме по пътя към Лейтам Парк. Ще спрем на игрището. След това ще вечеряме с Дейв и Акс в ресторанта „Джей енд Ес“. Ще дойдеш ли с нас?

Кълън се наведе към слушалката и добави:

— Моля те-е-е…

— Кажи му, че му благодаря за поканата — отвърна Джейсън. — Много бих искал да се присъединя към вашата мила компания, но чакам за вечеря родителите на Адам. Нали не се е случило нещо важно?

— Не. Всъщност… не съм напълно сигурен.

— Да ти позвъня ли някъде към девет?

— Ще те чакам — обещах му аз и му пожелах приятно прекарване на вечерта.

 

 

Докато ние четиримата чакахме да се освободи маса в ресторанта и аз се наслаждавах на смесицата от аромати и на съблазнителната гледка на десертите и салатите в рекламната витрина, Аксел се опитваше — макар и не съвсем успешно — да обсеби вниманието ми, като ми мърмореше досами ухото за последните сведения, до които се беше докопал — които, за съжаление, нямаха нищо с очакваната вечеря. Можех само да завиждам на Дейв и Кълън, които зяпаха наоколо, несмущавани от никого.

— Та този Гонзалес се оказа доста колоритна личност. Когато го пипнали за някакво незначително нарушение, не намерили в него документи за самоличност. Но при обиска открили внушителна сума пари и затова веднага го тикнали зад решетките. Освен това е имало доста оживено боричкане, преди да му щракнат белезниците. Две от ченгетата били отведени в болницата. Дежурният полицай в Хай Пойнт му взел отпечатъци и веднага се свързал с главната дактилоскопична картотека на ФБР. В миналото е бил осъждан, но само условно, за незаконно преминаване на границата с Мексико, без да притежава зелена карта, така че сега му предстои да пази килията, след което ще го депортират отвъд Рио Гранде.

— Чудя се само защо ме е търсил?

— Ами навярно заради някаква несподелена симпатия — процеди Акс. — Нали ти го изрита в… — Той погледна предпазливо към Кълън. — … задника, а после го остави да се измъкне и да побегне към центъра на града. Ето че сега е дошъл нашият ред.

— Нима! Най-после има маса за нас и вечерята ще започне? — оживи се Кълън, с което подсказа на мен и на Акс, че бе успял да чуе поне последните ни фрази.

— О, не! Ще има още доста да чакаме! — отвърнах аз и му намигнах, за да го успокоя и да го накарам да замълчи. Крайно време беше да се научи, че не бива да прекъсва разговорите на по-възрастните.

Щом най-после дойде и нашият ред, Кълън пръв от нас се добра до масата с подносите. Сграбчи четири подноса и веднага се зае да пренарежда салфетките и приборите, увити в тях. Подносите бяха сини, в тон с цвета на очите ми. Докато напредвахме към касата, синът ми без колебание си избра пилешка кълка, плюс салата от броколи и накрая добави цяла купа със сладки картофи.

Но аз доста се поколебах, преди да реша какво да избера. Разкъсван от изкушението да си поръчам спагети или стек, накрая махнах с ръка и реших да се задоволя само с една сочна пържола.

— Може ли да взема и чай с повече захар? — обади се моят наследник.

— Не. Не може. В сладките картофи се съдържа достатъчно захар. По-добре е да изпиеш чаша чай с мляко. Или без мляко. А може да се задоволиш и само с една минерална вода.

Кълън си хареса последното. Касиерката, която ни очакваше в дъното на поточната линия, чевръсто затрака по клавишите, за да оформи сметката ни. Кълън търпеливо чакаше да получи бележката. Тя му подаде листчето и любезно го попита:

— Да ти помогна ли с нещо, сладурче?

— Не, благодаря — отвърна Кълън и внимателно понесе тежкия поднос към масата.

След като настанихме себе си по столовете, а храната — на масата, Кълън събра празните табли и ги остави върху купчината. Сега можеше да се заемем с вилиците.

— Как ще се оправиш с Гонзалес? — сепна ме въпросът на Акс.

— Още не съм решил, но имам да уреждам една стара сметка с него, от миналата пролет, когато си изпробвахме крошетата и ъперкътите в магазина за рибарски принадлежности. Ако не го бях изпуснал, лицето му доста щеше да пострада. Кой знае, може пък да прибягна до силата на убеждението, ако разчитам на вродената му добросърдечност, макар засега тя да бе дълбоко скътана в душата му.

Дейв презрително изсумтя.

— Поне засега не разполагам с много шансове. Не е изключено Гонзалес да не е прекратил контактите си с Диас. Ако това предположение се потвърди, може би Ралф Гонзалес ще ми помогне да измъкна онзи кашалот Диас на брега. Тогава ще му видя сметката.

— Или той твоята — скептично процеди Дейв и сви рамене.

На съседната маса се настани възрастна двойка. Разтовариха блюдата от подносите и ги оставиха на съседната, все още свободна маса. Но Кълън, макар че устата му още бе пълна с броколи, веднага остави вилицата си и се надигна от стола, за да вземе подносите от масата и да ги отнесе до масата в ъгъла, където беше редно да се оставят.

— Какво прави той? — изуми се Акс.

Длъжен бях да му отговоря, въпреки че само преди секунда бях лапнал внушителна хапка от апетитната пържола:

— Синът ми винаги се дразни, когато някой захвърля празните подноси върху най-близката свободна маса с прозрачното намерение да прогони желаещите да се настанят в близост с неговата. Или пък да принуди новодошлите да ги занесат вместо него до масата в ъгъла.

— Но нали тук си имат човек, който е длъжен да разтребва масите в залата!

— Бедното момче си има предостатъчно работа. И защо онзи господин от съседната маса не ги остави там, където им е мястото? Ако всеки тръшне празния си поднос където му видят очите, ще настъпи пълен хаос. И то само защото някои са по-мързеливи или не уважават себеподобните си.

— Аха, сега ми стана ясно откъде Кълън е усвоил тази философия — многозначително се изкашля Аксел.

Свих рамене и изчаках малко, за да сдъвча месото, след което промърморих:

— Пак позна.

В този момент Кълън се върна при нас и веднага бръкна с вилицата в купата с картофи. Аз реших да се върна на по-важната за мен тема:

— Ако с помощта на Гонзалес успея да подлъжа Хектор Диас, че за него ще бъде по-изгодно да се върне в Щатите — например, за някоя крупна сделка с наркотици или с оръжие, може би ще успеем да го пипнем.

— А може той вече да е обмислил дали и как да се завърне, но не за да си спести разходите по сделките, а само да си разчисти сметките с теб — обади се Дейв, склонен, както винаги, към прекалено теоретизиране.

— Е, този вариант също ме устройва, макар и не толкова, колкото първия, защото няма да мога да конфискувам парите, които неизбежно се разменят при всяка едра сделка. Но какво да правя с онези мюсюлмани? Сигурен съм, че те на всяка цена ще се стремят да си върнат парите, техните пари, а на всичкото отгоре си въобразяват, че аз и само аз съм този, който може да свърши черната работа. Не, длъжен съм по някакъв начин да подмамя Диас, за да потегли от Мексико насам с джобове, натъпкани с долари.

— Опасявам се, че само джобовете няма да му стигнат — ухили се Акс, с уста, пълна с картофена салата.

На една от отсрещните маси се настаниха трима младежи и след като разтовариха чините си, стовариха празните табли на незаетата маса до тяхната. Кълън веднага се завтече натам, изгледа намръщено младежите и занесе таблите до масата в ъгъла. После се върна, седна на стола си, сърдито поклати глава и отново се зае с порцията си.

Дейв, който единствен от нас не се тъпчеше с настървение, отпи от вече изстиналото си кафе и попита:

— А кога, според теб, ще се появи Хектор Диас тук? Не забравяй, че босненците няма да седят със скръстени ръце. Вече са по следите на Джейсън, но още не са се развихрили. Коя ще бъде следващата им жертва? И кога?

— Именно това, старче, най-много ме тревожи. С Хектор поне сме стари познайници и знам какво мога да очаквам от него — отвърнах аз, отхапах малко от пая с обилна яйчена заливка, станах от стола и отидох до масата с ордьоврите и напитките. Поднесох чашата си към каната, пълна с истинско кафе (в подобни заведения кафето без кофеин е толкова блудкаво, че може да се консумира само при извънредни обстоятелства като земетресения или потоп). Веднага се върнах на нашата маса.

— Следващия път, когато ще ставаш, за да си долееш кафе в чашата, не забравяй, че съм дошъл тук, за да науча нещо съществено за плановете ти относно близкото бъдеще.

— Извинявай.

— Няма нищо. И така, какви са следващите ни ходове в играта с босненците?

— Ще се помотая малко наоколо. Да се надяваме, че мюсюлманите ще ни отпуснат още няколко дни. След като си побъбрим приятелски с Ралф, едва тогава ще позвъня по телефона на техния водач, на онзи, брадатия, за да го информирам какво ще предприема.

— Ами ако Гонзалес се опита да те разиграва?

— Тогава ще се наложи да излъжа босненците, за да спечеля време. Може би ще пусна в ход план Б.

— Ще ги излъжеш? — удиви се Кълън.

Потупах го по коляното, за да го успокоя.

— Синко, само защото случаят е извънредно заплетен. Не съм длъжен да поднасям истината на онези приятелчета, защото не аз, а те започнаха враждебни действия. Не забравяй, че именно те нараниха Джейсън. При това доста жестоко.

— Спомена нещо за някакъв план Б — прекъсна ме Дейв. — Ще ме посветиш ли поне в най-същественото?

— Може да се наложи ние двамата да проверим как е положението при Хуарец.

— Не е в нашата територия.

Веднага кимнах утвърдително, но в следващия миг добавих:

— Тъкмо затова разчитам толкова много на нашия мексикански приятел в Хай Пойнт.

— Да се надяваме, че този маньовър няма да се окаже само едно напразно усилие — намеси се Акс.

Примирено вдигнах рамене.

— Най-добре ще е да си опитам късмета… или пък да изчакам, за да узная какво още има Гонзалес за споделяне.

В този миг на входа се появи един висок каубой. Лъснати ботуши, тюркоазносиня катарама, огромна черна шапка „Стетсън“, впити джинси, напъхани в ботушите. Нехайно пое към щандовете с ястията и без да си направи труда да свали шапката си, започна да си избира порциите. Зад него пристъпваше сестра му — поне на мен така ми се стори — облечена в същия стил, но вместо с класически джинси — с джинси от рипсено кадифе. Още една разлика с брата — сестричката беше солидно гримирана.

Както можеше да се очаква, тексасецът тръсна празните табли на съседната маса на разстояние един лакът от неговата.

— Харесват ми динсите й — рече Кълън и се запъти към масата до тази на каубоя.

— Какви динси? — опули се Акс.

— Иска да каже джинси — уточних аз, без да откъсвам поглед от Кълън, който не закъсня да грабне празните табли, изгледа ги намусено и пое към мястото, където би трябвало всеки да носи своите табли.

Тексасецът се заклати на високите токове на ботушите си и грубо му подвикна:

— Хей, малкия, къде понесе таблите?

Но Кълън не му обърна внимание и продължи напред.

— Чуваш ли ме бе, хлапе…

Надигнах се от стола, но Дейв ме хвана за ръката:

— Не, недей! — извика той и се обърна към тексаския юначага: — Не се обаждай повече. Стой си кротко и си дъвчи хапките.

С блеснали очи, краварят от Юга процеди през зъби:

— А какво ще стане, ако не си седя кротко на задника?

Не чух какво му отвърна Дейв, защото се беше обърнал към любезния си събеседник, но гласът му остана напълно спокоен, сякаш съобщаваше прогнозата за времето.

Макар да мога да се закълна, че не си говореха за времето.

Сестрата се намеси, с очи, разширени от страх:

— Хърб, на твое място щях да си налягам парцалите.

Кълън се върна и застана до Дейв.

— Исках само да бъда полезен с нещо, господине, понеже разбрах, че нямате сили да отнесете тези тежки табли до мястото, където се оставят.

В залата надвисна неловка тишина. Всички погледи се скупчиха върху тексасеца и той нямаше къде да се скрие. Принуден беше да покаже зачатъци на елементарно възпитание.

— Имаш право, хлапе. Благодаря за помощта.

— Няма защо.

Ние си отдъхнахме и се заловихме с десерта.

Докато загребвах следващото парче от пая, зърнах изпод вежди, че от ъгъла някакъв непознат джентълмен напрегнато наблюдава нашата маса. Среден на ръст и на възраст, недообръснат, със светлокафява коса под шапката с червено-черна емблема на „Чикаго Булс“. За да не го оставя да се почувства пренебрегнат, и аз го зяпнах, при това с не по-слаб интерес. Обаче той не оцени любезността ми, а веднага грабна вестника и зарови лице в него.

Имаше нещо подозрително в него, макар че не можех да си обясня точната причина.

 

 

Нашият квартет продължи в пълен състав към паркинга. Но тъкмо се канех да напъхам ключа за запалването на колата, когато внезапно се вцепених. На три коли след моята беше паркирал един черен патфайндър. Излязох от колата и се приближи до патфайндъра, за да надникна вътре.

— Какво има? — тревожно извика Дейв зад гърба ми.

Нищо нямаше. Поне нищо подозрително — сива тапицерия, арматурно табло, облепено с фолио, имитиращо дървесина, както и един скъп касетофон за компактдискове. Вътрешността на купето беше чиста като подноса, с който се приближава зъболекарската сестра към поредния пациент, излегнат на стола и зяпащ нагоре, към тавана на кабинета.

Но по гърба ми пробягна тревожна тръпка. Косата ми щръкна — както при тийнейджърите с прически в стил пънк.

— Какво ти става? — разтревожи се Дейв.

Махнах му с ръка, върнах се в моята тойота и потеглих.

Но не забравих да надзърна в огледалото за обратно виждане. Живо се интересувах кой щеше да подкара нисана.

 

 

Преди да заспи, Кълън ми прочете една от приказките, писани точно с цел да приспиват слушателите — „Най-малкото ангелче“. Всяка година, след като синът ми беше навършил една година, аз се опитвах, но все безуспешно, да му изчета тази история до последния ред. Не успя и майка му, Бог да я прости. Но тази година той доброволно се нагърби с тежката задача сам да ми я прочете, и то докрай. И успя! Макар и с малко помощ от моя страна. Докато го слушах, се измъчих не по-малко, отколкото той с четенето, обаче Кълън прояви дяволско търпение, дори спираше на по-емоционалните места, за да ми позволи да си поема дъх, след което неуморно продължаваше напред.

Най-после дойде мигът да го загърна с одеялото. Оставаше само да изслушам молитвата му преди заспиване. Но тогава той ме попита:

— Ще ми пееш ли коледни песнички, докато заспя?

Не го рече само от добро възпитание — момчето наистина харесваше как пея. Така че запях. Тихичко, без да бързам. Унесе се в сън някъде по средата на „Ето, виждам трите платноходки“. Пет минути по-късно вече можех да смъкна чайника от котлона и да се настаня на стола до масата, в очакване на Джейсън, докато преглеждам последния брой на списанието „Рапърт“.