Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайлър Ванс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Whisper of Black, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Клей Харви. Черен шепот

Американска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София, 1999

Редактор: Саша Попова

Художествено оформление на корицата: Петър Христов

ISBN: 954-585-053-1

История

  1. — Добавяне

12.

Още от въртящата се врата ме блъсна силната миризма на спирт, превързочни материали, дезинфектанти и секрети. Миризма, напомняща за човешки страдания. Винаги съм мразел болниците. Със свито сърце започнах да си проправям път през коридора, пълен с посетители.

Не се оказа много лесно.

Хедър ме чакаше във, фоайето, в дъното на коридора. Както винаги, крачеше неспокойно напред-назад, въпреки ограниченото пространство. Когато ме видя, тя веднага тръгна към мен, като остави Уеб на сивия пластмасов стол в ъгъла. Момчето изглеждаше унило и опечалено. Аз се втурнах към него и тревожно попитах:

— Какво му е на Уеб?

— Много е изплашен, защото Джейсън наистина изглежда зле. Макар че може би всъщност не е чак толкова пострадал… Нали лекарите споменаха, че не е изключено още утре да го изпишат? Най-добре е сам да се увериш.

Когато влязох в стаята, заварих съседа по легло на Джейсън седнал. Той се изправи, заобиколи леглото и ми протегна ръка.

— Аз съм Адам Колби.

Десницата му се оказа яка, но изпотена. Едър мъж, с внушителна осанка — личеше си, че се гордее с нея — с матова кожа и черна коса, късо подстригана. Най-впечатляващи бяха равно подрязаните мустаци. Беше облечен с бяла фланелка с надпис „Без граници“. Нямаше ли песен на Ръш Лимбо със същото заглавие? Аз се представих. Колби се обърна към Джейсън:

— Искаш ли да те оставя насаме с твоя посетител?

Джейсън поклати глава.

Приближих се до леглото и му казах първото, което ми хрумна:

— Чух, че нещо си пострадал, приятел.

— Ха-ха… — засмя се Джейсън.

— Какво толкова смешно има? — намеси се Колби.

— Имаш право, Колби. Нищо смешно няма — отговори Джейсън. — Не го познаваш моя човек. Той обича да се шегува с всичко.

— Е, чак пък с всичко… — възразих аз.

Но това явно не успокои Колби, защото той пристъпи към мен и отпусна ръка на рамото ми. Вероятно се канеше да ми изнесе лекция на тема „Как да се държим в болнична среда“.

— Остави това — спря го Джейсън.

— Ама нали той рече, че…

— Той никога не разкрива докрай намеренията си, Адам. Не го познаваш. Дошъл е тук, за да ми помогне, а не за да ми се подиграва. Той умее по-добре от всеки друг да разведрява атмосферата. А това много помага. Вече съм го преживял. На свой гръб. Така че по-добре ще е да го оставиш на мира.

Адам отдръпна ръка, но не успя да прикрие раздразнението си.

— Много е чувствителен твоят съсед по легло — отбелязах аз.

Джейсън кимна радушно.

— Така е. Понякога много лесно се засяга. Нали знаеш, срещат се и такива… Но не подозира, че за да се справи с теб, ще трябва да наеме поне един взвод зелени барети.

— Е, чак толкова военна сила няма да е нужна за моята скромна особа. — Посочих с кимване шевовете по лицето на Джейсън. — Разкажи ми как успяха да те разкрасят така.

— Бях тръгнал на едно приятелско събиране. Но по пътя спрях до супермаркета, за да взема сладолед, от онзи, хубавия, на „Уайт Маунтин Криймъри“. Тъкмо се връщах към колата, когато от един пикап изскочиха онези тримата. Първият, един отвратителен дангалак, се хвърли върху гърба ми, а след секунда вторият ме халоса по лицето с нещо черно. Всичко стана светкавично, като на кино.

— Но с какво те удари? С палка или с тръба?

— Какво значение има?

— Ако е използвал тръба или парче арматурно желязо, значи е аматьор. Палката е оръжие на професионалистите. Нали всички ченгета предпочитат да общуват с пияниците, побойниците и джебчиите предимно с помощта на палките си. Този инструмент е специално конструиран така, че да те заболи повече, но без да оставя ясни белези.

Той се опита да се усмихне, но веднага сви устни в болезнена гримаса.

— Нима на ченгетата им пука за белезите?

Аз само свих рамене.

Лицето му пребледня. Явно беше разтревожен от нещо, макар че се стараеше да го прикрива.

— Онзи, който ме цапардоса, най-мършавият от тримата, просъска в ухото ми, че трябвало да ти предам някакво съобщение. — Джейсън се закашля и посегна към чашата с вода на масичката до леглото. Оказа се, че дори пиенето на вода е болезнено за него.

Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам търпеливо.

Джейсън върна чашата на мястото й и продължи:

— Каза да ти предам, че ще подредят по същия начин и теб, и баща ти. Нима ме пребиха само за да ти стане ясно какво възнамеряват да ти сторят?

— Искрено съжалявам за това, приятелю. — За миг се замислих. — Но едно нещо не мога да си обясня. Откъде са научили къде да те причакат.

— Докато лежах проснат и окървавен на асфалта, се опитах да ги попитам за същото между два поредни ритника. Отговориха ми, че си имали хора за всичко, дори и да те следят неотлъчно. Казаха също, че никак не било трудно да го правят.

— Хм, ще видим тази работа — промърморих аз.

— Тайлър, ти си як, печен мъж, но не си достатъчно разумен. Тези копелета наистина не си поплюват.

Джейсън нямаше достатъчно избистрена представа какво означава да си разумен. Самият той се смяташе за такъв. Докато аз от горчивия си опит бях научил какви тънки нюанси могат да се крият зад това понятие. И какви предпазни мерки се налагаше да вземам. Разбира се, Джейсън нямаше представа за всичко това. Както и за безкрайно дългите часове, когато се опитвах да забравя, поне временно, за горчивите уроци, благодарение на които се бях научил кога и доколко трябва да бъда разумен.

— Ако се окаже, че преценката ти е правилна, то тогава може да се очаква, че те ще се опитат да се върнат на своя територия.

— В Европа? На Балканите?

— Не. Нямах предвид този район на света.