Клей Харви
Черен шепот (37)

35.

Сержант Карл Макдъфи тъкмо разговаряше с помощника на местния шериф, за когото аз знаех, че ръководи дейността на детективите, разследващи всички убийства в нашия град, когато Дейв и аз се появихме в кабинета. Макдъфи бе издокаран с вратовръзка на ярки карета и джинси с цвета на волска пикня. Вероятно искаше да изглежда някъде около тридесетгодишен, въпреки че му оставаха само две-три години, за да удари шестдесетака.

Помощникът на шерифа приличаше по-малко на манекен, а повече на ченге — имаше изтощен вид, но излъчваше професионализъм. Ние си стиснахме ръцете и се запознахме, но в момента не мога да си спомня името му.

Макдъфи започна направо с любезностите:

— Свърши ли с целувките, с които обсипваше синчето си?

Без да кажа нито дума, аз веднага се обърнах и се запътих към вратата, през която бях влязъл преди малко.

— По дяволите! — изкрещя сержантът зад гърба ми. — Веднага се върни! — Той се втурна към мен, но Дейв му предречи пътя. — Какво си въобразяваш? Че ще ме спреш ли? — гневно изрева полицаят в лицето на Дейв.

— Не. Само се грижа да не се увеличи прекалено рискът за твоята здравна осигуровка — кротко му обясни Дейв.

— Ама той не може да си тръгне просто така…

— О, може. Без дори да му мигне окото. — Дейв измери полицая с преценяващ поглед. — Да не би да се каниш да арестуваш Тайлър?

— Не — изрече задъхано представителят на властта.

— Понеже не е бил там по време на нападението и стрелбата, той не може да бъде призован като свидетел. Така ли е?

— Да, така е.

— Тогава можеш ли да го обвиниш в нарушение на полицейските разпоредби? Например във възпрепятстване на следствието или нещо подобно?

— Засега поне не виждам в какво мога да го обвиня.

— Е, значи аз бях прав. Тайлър е свободен да върши каквото си пожелае. Ако поиска, ще остане да те изслуша. Но ако е решил да си тръгне, не можеш да го спреш.

Върнах се на стола пред бюрото, зад което се бе настанил Макдъфи, тъкмо навреме, за да се полюбувам на гледката — лицето на Макдъфи бавно, но неумолимо започна да почервенява, за да се доближи цветът му до този на косата му.

— Ах, да, има още една дреболия — продължи неуморният Дейв. — Синът му тази нощ едва не загина. При още едно твое подмятане като онова преди малко аз лично ще се погрижа да се озовеш в болницата. Въпреки всичките значки, които си накичил по униформата си.

Дълбоко засегнат, Макдъфи внезапно си припомни за пълномощията си като представител на властта и рязко се обърна към помощника на местния шериф:

— Заплашват офицер от полицията! Чу ли какво ми рече преди малко ей този дангалак?

Помощник-шерифът уморено поклати глава:

— Не мога да твърдя нещо подобно, сержант. Освен това вече трябва да тръгвам, защото ме чака патологът, експерт от екипа по съдебна медицина. Освен ако не мислиш, че ще ти е нужен съдия за предстоящия боксов мач — усмихна се той и погледна към мен.

— Няма да е зле. Но мисля, че мога да се справя без съдийска намеса.

Така в кабинета останахме само ние тримата — аз, Дейв и Карл Макдъфи от отдел „Убийства“ към полицейската служба в Грийнсбъро.

— Какво искаше да ме питаш, сержант?

— Къде беше снощи?

— Бях поканен на парти.

Той се пресегна към бележника и писалката.

— И къде беше това парти?

— Не си прави труда да си водиш бележки. Защото не отидох на партито. Това е всичко, което би трябвало да узнаеш. Ако обаче ми предявиш обвинение, тогава мога да ти съобщя имената на хората, които биха могли да дадат показания в потвърждение на моето алиби. Но ако не се каниш да ме задържаш в управлението, ще бъде глупаво да безпокоиш ненужно тези достойни личности. Колкото и да не ти се вярва, хората никак не си падат по неканените гости, особено ако са накичени с полицейски значки.

Телефонът иззвъня. Макдъфи протегна ръка към слушалката, но Дейв го спря с думите:

— Къде се намираш? Да не би да си си у дома?

Ръката на сержанта замръзна във въздуха. Аз вдигнах слушалката.

Беше Фанър.

— До мен достигнаха слухове, че вихрите на опустошението отново са помели всичко, което се е изпречило пред тях в къщата на фамилия Ванс.

— Що се касае до онези нещастници от охраната, този зловещ слух е напълно достоверен. Но членовете на моето семейство са невредими.

— Радвам се, че има поне една добра новина. Ще се отбия при теб. Очевидно се налага да подсигурим персонална охрана на всеки член от твоето многострадално семейство, докато ти не приключиш с подготовката за окончателното ликвидиране на заплахите. Мислиш ли, че и този път ще можеш да се справиш с нападателите? Както предишния?

— Нямам друг изход, лейтенант Фанър.

— Ако прецениш, че е неизбежно, можем да те скрием някъде, в комплект заедно с другите от семейството ти…

— Никога не съм се съмнявал във възможностите на нашата полиция. Но не бива да се безпокоиш чак толкова, лейтенант. В скоро време всичко ще се уреди. Може би за няколко дни…

— Аз пък не съм се съмнявал в твоите способности, Ванс. А сега мога ли да разменя няколко думи с Макдъфи?

— Естествено. Дори няма да имам нищо против, ако се прибереш у дома.

— Няма що… много забавно предложение.

— Сега никак не ми е до забавления — измърморих аз и връчих слушалката на Макдъфи.

Сержантът изслуша нарежданията на прекия си началник, като се задоволяваше само с едносрични отговори. Но лицето му прогресивно сменяше цвета си към все по-наситено червено успоредно с напредването на монолога на Фанър. Накрая Макдъфи сърдито тръшна слушалката.

— Какво става? Раздяла ли ни грози? — невинно подметна Дейв.

Макдъфи се изниза през вратата, без да каже дори едно сухо „Пак ще се видим…“.

Дейв и аз си разменихме възторжени погледи, след което дружно се запътихме към кухнята, за да се заемем с кафето.