Мери Никсън
Венецианската къща (9)

8.

Виктория едва успя да стигне навреме, за да хване влака от гара Падингтън. Прекоси тичешком перона, метна се в последния вагон и започна с труд да си пробива път през препълнения коридор, докато си намери място. Когато най-после седна, се чувстваше напълно изтощена. Затвори очи, но мигом се озова в плен на обезпокоителна плетеница от изкривени образи и объркани идеи. Истински се изплаши да не би наистина да полудява. Както толкова често през последните няколко седмици, тя се улови как отново и отново съживява последните дни от живота на Ричард, разчепква всеки разговор, търсейки някакви следи, които да й помогнат да разбере душевното му състояние. Постоянно си задаваше въпроса „Защо?“. Припомни си как Джейк — не само запален творец на списъци с думи, но и страстен съчинител на истории и поеми — веднъж, когато имаше висока температура, бе закрил очите си с ръце и й бе изкрещял: „Накарай думите в главата ми да спрат!“ Сега копнееше някой да го стори за нея. Имаше чувството, че по някакъв физически начин е белязана от смута, терзаещ душата й, и затова се огледа да види дали нейните спътници не я зяпат любопитно, ала те изглежда не се интересуваха от нея — някои бяха забили носове във вестниците си, а други говореха по клетъчните си телефони. Неусетно се унесе в тежък сън и се събуди точно навреме, за да слезе в Тодингам. Не си спомняше влакът да е спирал на други гари по пътя и за миг се зачуди как е стигнала до тук. Грабна чантата си и едва не падна при слизането на перона. Влакът зад гърба й отново потегли.

 

 

Наближаваше шест часът, когато пристигна в Дърнфорд Хаус. Завари Джейк да играе на „маджонг“ с Антъни и Тоула в малката дневна, която се намираше до голямата гостна, чиито стени бяха запълнени догоре с лавици с книги. Антъни, специалист по източното изкуство, беше купил играта по време на едно бизнес пътуване из Далечния изток, предприето за обогатяване на колекцията от антики в магазина. Като деца Гай и Виктория много често си играеха с нея. Тя си спомняше колко успокоително й действаше гладката повърхност на малките плочки и колко запленена беше от странните символи върху матовите им повърхности от слонова кост и цялата мистика на играта.

— Здравей, мамо! — поздрави я радостно Джейк, очевидно напълно забравил сутрешното си нещастие. — Виж, направих конг с Червените дракони — любимите ми! — и печеля. Нали още няма да се прибираме у дома? Трябва да си довършим играта.

— Не, Джейк — обади се Тоула. — Мама е уморена. Спомняш ли си какво ми обеща? Никакви глезотии! Ще довършим тази ръка и ще съберем точките, а след това ти ще вземеш кутията и ще подредиш всички плочки в преградките им.

Джейк я изгледа замислено. Въпреки че когато й скимнеше, можеше да бъде безкрайно снизходителна, Тоула не беше човек, с когото можеш да се пазариш. Затова след като прибраха играта, той се качи горе да се изкъпе, за да е напълно готов да си легне, когато двамата с Виктория най-после ще се приберат у дома.

— Утре е събота, няма да си на училище, така че не е нужно да бързате — каза Тоула, когато слезе долу. Беше оставила Джейк в голямата вана, пълна с ароматни мехурчета, да си играе със старата поолющена корабна флотилия на Гай, притежаваща онази специална магия, присъща само на любимите за няколко поколения играчки.

— Бог да ви благослови и двамата… Предполагам, че няма голямо значение кога Джейк ще си легне тази вечер. Може би ще спи по-добре от обикновено — напоследък всяка нощ има ужасни кошмари. Как мина днес? — попита Виктория.

— Чудесно. Госпожа Аткинсън каза, че не е създавал никакви неприятности в училище.

— Слава богу! Тази сутрин се чувствах отвратително. Едва не се отказах да пътувам.

— Но отиде и това беше добре. Как мина твоят ден? Разкажи ни всичко.

Виктория се поколеба. Не искаше да казва на Антъни и Тоула за неясната перспектива, очертана пред нея от Питър Мейсън. Знаеше, че двамата веднага ще й предложат пари, а чувстваше, че вече е взела достатъчно от тях. И съвсем определено нямаше никакво желание да им казва за подслушания разговор — причината да отиде да се види с Франсин. Смяташе, че Тоула може да бъде доста трудна свекърва и без нейната намеса, а и в никакъв случай не желаеше леля й да се досети за измъчващите я съмнения относно Ричард и да започне свое собствено разследване. Щом веднъж се спуснеше по някоя следа, Тоула беше като териер, погнал плъх.

— Ами — започна тя предпазливо — засега още няма нищо окончателно, но аз се радвам, че отидох на тази среща. Знаеш колко е многословен старият Питър и как за всичко говори с професионален жаргон. Предполагам, че ще мине известно време преди нещата да се подредят, за да знам точно какво е положението ни с Джейк. Изглежда е пълно със сложни семейни тръстове, странни клаузи и условия. Питър смята, че ми трябва време, преди да взема някакви големи решения — точно както и ти предположи, чичо Антъни, — но сърцето ми е свито, тъй като не ми се иска всеки път да се допитвам до Питър или свекъра си, преди да взема някои малки решения за нашия живот, да не говорим за големи — а те изглежда са готови да контролират всичко. Колкото и да обичам Бил, не искам той да ми казва какво точно трябва да правя за Джейк и да решава кои училища да посещава. Както и да е, след като се видях с Питър, се отбих при Франсин — просто посещение от любезност. — Антъни я стрелна остро с поглед, но не каза нищо. — Трябва да кажа, че ми се стори доста странно да я видя настанена в Болтън. Ще ми е нужно известно време, за да свикна.

— Виктория! Иска ми се да ми беше казала, че възнамеряваш да правиш това! — развълнува се Тоула. — Можехме да се срещнем там, а след това щяхме да обсъдим всичко. Антъни щеше да вземе Джейк от училище. Как изглеждаше тя?

— Отвратително блестяща, както винаги, и малко преиграва с ролята на любезна домакиня, но в общи линии беше добре — държа се абсолютно приятелски.

— И защо да не се държи приятелски? — надменно попита Тоула, която нямаше намерение да оставя Франсин да си състави погрешно впечатление за йерархията сред жените Уинстън.

— Между другото, изпраща поздрави на двама ви — доста предпазливо, бих казала — засмя се Виктория.

— Обич! Тя със сигурност няма да получи моята обич, освен ако не я заслужи! Ще кажа на Гай да я доведе тук веднага щом се прибере у дома, за да мога да я опозная по-добре, а и вие двамата с Джейк трябва да дойдете, agapi mou. И не само да дойдете, а да останете да преспите една нощ. Това ще ти се отрази добре. Трябва да разбера какви са плановете им за Великден — тази година е по-рано — тогава може всички да си изкараме един дълъг и приятен уикенд.

— Ами всъщност… — Виктория се поколеба за миг. — Двамата с Джейк може би няма да сме тук за Великден. Имам нужда напълно да се отдалеча от всичко, за да мога да сложа в ред мислите си. Мислех, че можем да отидем да видим Нона. Ти какво ще кажеш?

Тоула, която се бе върнала от посещение при своята майка малко преди смъртта на Ричард, не изглеждаше много ентусиазирана.

— О, скъпа, смяташ ли, че е разумно? Доста се тревожа за Нона и не мисля, че е много уместно да водиш Джейк там точно сега. Тя може би не е добре, а и атмосферата там едва ли ще е подходяща за теб. Трудно може да се каже, че ще е радостна и весела с тази къща, която се разпада на парчета. Защо не изчакаш малко, за да видиш дали Нона няма да се оправи и тогава да правиш планове за пътуването? — Не каза, че по време на посещението при баба си Виктория може да бъде изправена пред вероятността отново да се срещне със смъртта, ала лицето й бе достатъчно красноречиво.

— Аз не искам да се развеселявам — отвърна Виктория. — Как бих могла да бъда весела и безгрижна в момента? Просто имам нужда да помисля. Освен това не съм виждала баба от лятото. — Очите й внезапно плувнаха в сълзи. — Тогава бяхме там заедно с Ричард и Гай. — Гласът й потрепери. — Прекарахме страхотно, а Нона се чувстваше толкова добре. Сега ми се струва, че е било преди цяла вечност. Осъзнаваш ли, че това е първата Коледа, когато Нона не беше с нас? А щом толкова се тревожиш за нея, значи има още една причина да отида. И без това не може да се каже, че бележникът ми е изпълнен със светски задължения. В него фигурират само ангажиментите на Ричард — неща, които вече не са в сила или които не бих могла да понеса да направя без него. Знам за какво мислиш, но ако нещо се случи с Нона, то ще бъде съвсем различно от случилото се с Ричард и аз при всички положения бих искала да съм с нея. Ти какво мислиш, чичо Антъни?

— Мисля, че идеята е чудесна — отвърна Антъни, въпреки че Тоула му хвърли предупредителен поглед и поклати глава. — На Еванти със сигурност ще й се отрази добре да те види — вие винаги сте били толкова близки. Дори може да я убедиш да предприеме нещо за ремонта — като начало да обмисли продаването на иконата на Рицос^[1]. Това наистина би била една положителна стъпка. Но аз съм съгласен с Тоула. Не взимай със себе си Джейк. Защо не го оставиш при нас? Ние с радост ще се грижим за него, нали, скъпа? — Обърна се той към жена си.

Виктория замислено поклати глава.

— Чувствам, че в момента е по-добре двамата с Джейк да сме заедно. Аз съм единствената му опора. Но ви обещавам, че ще си помисля. Утре ще се обадя във Врахос и ще говоря с Дора. Тя ще ми каже какво е положението и тогава ще реша. А сега трябва да вървим. Ще отида да приготвя Джейк и ще потегляме. Няма думи, с които да благодаря и на двама ви — за всичко.

Тоула и Антъни се опитаха да я убедят да останат за през нощта, както много пъти през последните седмици, но тя бе непреклонна, че трябва да се приберат в Манор Фарм. Боеше се, че ако позволи на всички да продължават да я глезят и закрилят, никога няма да успее да стане напълно независима, а това й се струваше жизненоважно. — Не се тревожете, аз съм добре — увери ги с усмивка, докато отвеждаше облечения в халат Джейк към колата.

Двамата със свити сърца я наблюдаваха как потегля.

— Тя може и да е смела, но ми се искаше да не е толкова твърдоглава! — възкликна Тоула. Заради тревогата гласът й звучеше гневно. — Трябваше да позволи на Вайолет да остане с нея в къщата или да дойде при нас. Освен това не мисля, че е готова да ходи където и да било сама, най-малко пък във Врахос.

— Мисля, че грешиш. Виктория има нужда да се научи да бъде независима и няма никакво значение как ще го постигне. Тя трябва да експериментира. Сама да взима решения. Досега бе оставила на Ричард да управлява целия й живот — носеше се по света малко като насън — и аз често съм се питал какво ще стане, като се събуди и открие, че е оставена сама на себе си. Майка ти мисли същото. Най-доброто, което можем да направим за нея, е да я окуражаваме сама да взема решения и да я подкрепяме, каквито и да са те.

Тоула не изглеждаше много убедена. Не беше в природата й да окуражава хората сами да вземат решения, а между нея и майка й винаги съществуваше известно напрежение по отношение на Виктория: не само че имаха различни виждания относно предпочитанията на Виктория, но Тоула винаги беше ревнувала майка си от влиянието, което имаше върху внучката си.

— Не се чувствам спокойна при мисълта, че тя е сама в Манор Фарм през нощта — продължи Тоула, — ала още по-малко ми се нрави идеята да остави къщата съвсем празна — дори само за една седмица — и по този начин да даде възможност на Мериъл Хокинс да се втурне и да я завладее за себе си и домочадието си. Не бих се изненадала, ако се нанесат в минутата, в която видят гърба на Виктория. А що се отнася до онзи надут пуяк, съпруга на Мериъл — изобщо не му вярвам! Подай на някой политик пръст и ще ти захапе ръката. Не биваше да окуражаваш Виктория да заминава, Антъни — додаде обвинително тя. — Беше много глу-па-во от твоя страна. — Тоула имаше навик да провлачва думите и гръцкият й акцент, обикновено почти незабележим, винаги ставаше много по-силен, когато бе възбудена или разстроена.

— О, не смятам, че семейство Хокинс ще заграбят Манор Фарм — рече Антъни, развеселен от драматичните предположения на съпругата си. — Това би било в разрез с чувството за приличие на Стафорд. Можеш ли да си представиш водещите заглавия: „Член на парламента в незаконно жилище“, „Стафорд Хокинс се настанява в имота. Вдовицата и сирачето изхвърлени на улицата.“ Или още по-драматично: „Лелята на вдовицата убива политик?“

— Не ставай глупав, Антъни — скастри го Тоула. — Никак не е забавно и не това имах предвид, но ще бъда нащрек и ще държа очите си отворени за евентуална беда.

Антъни изгледа с обич съпругата си.

 

 

Въпреки смелите думи на Виктория, когато двамата с Джейк пристигнаха, къщата й се стори мрачна и негостоприемна. Но радостният лай на Тийл, докато отключваше задната врата, й подейства успокояващо. Една от шапките на Ричард все още беше върху дъбовия скрин в коридора — място, където винаги се оставяха кучешките каишки, градинарските ножици и неотворената поща. Палтата му все още висяха на закачалките, забити в стената. Там беше доста нарасналата колекция от неотворени фермерски и градинарски каталози, както и купчина страховито изглеждащи кафяви пликове и сметки, адресирани до него, които Виктория все още не бе събрала сили да отвори. Писмата със съболезнованията, адресирани до нея, които през първите три седмици пристигаха непрекъснато, сега се бяха разредили, но все пак бяха пристигнали няколко от хора, които току-що бяха научили новината. Писмата бяха утеха, ала в същото време и мъчение, защото въпреки че повечето от пишещите я молеха да не им отговаря, тя бе започнала да изпраща по няколко отговора на ден. Обаче през последните дни усърдието й в тази насока бе секнало. Беше установила, че едновременно изпитва страх да получава нови писма и се чувства разочарована и предадена, ако няма нито едно — още едно доказателство за променливите й объркани емоции.

— Сякаш имаш чувството, че татко е все още тук, нали? — обади се Джейк треперливо, изразявайки на глас съвсем точно мислите й, докато се качваха заедно по стълбите. — Може ли и тази нощ да спя в леглото ти, мамо? Моля те.

— Добре, но само тази нощ — съгласи се Виктория.

Джейк изглеждаше толкова щастлив и нормален, докато бяха у леля й и чичо й, ала видът на пребледнялото му и уплашено лице сега разкъса сърцето й. Нямаше сили да му откаже въпреки съветите на различни доброжелателни приятели, че не бива да му позволява да свиква да спи при нея, тъй като по-късно ще й бъде много трудно да го откаже от този навик.

Беше попитала доктор Кърк за това, когато му се обади, за да се консултира с него за кошмарите на Джейк, но той я бе успокоил:

— Следвай инстинктите си. Аз изпитвам огромно уважение към майчината интуиция. Сега не е време да й се противопоставяме. Той сам ще се избави от този навик, когато му дойде времето. Можеш да го отнасяш в леглото му, след като заспи.

— Какво ще кажеш да отидем през ваканцията във Врахос? — попита тя сина си Джейк, докато го завиваше в голямото легло. — Мислех си, че можем да отидем на гости на Нона.

— Само ние двамата?

— Само ние двамата.

— Добре — кимна момчето. — Кога ще отидем?

Заспа още преди тя да излезе от стаята.

 

 

Виктория слезе долу и спря в коридора. Знаеше, че трябва да свърши безброй неща, ала се чувстваше толкова несигурна, че не можеше да реши какво да бъде следващото. Шумовете в къщата отекваха край нея и тя сякаш я чуваше как диша. Странно, помисли си младата жена, как когато човек е сам, започва да забелязва шумове, на които никога не би обърнал внимание, ако е в компанията на друг човек: тиктакането на часовника, проскърцването в старите дървени мебели, реагиращи на промените в температурата; шумовете от централното отопление и подновяващото се на определени интервали бръмчене на хладилника и фризера; тихите шумоления, които биха могли да бъдат почти всичко. Въображението много лесно би могло да превърне такива обикновени звуци в нещо ужасяващо. Тя съвсем ясно чуваше леки ритмични удари, които я озадачаваха… докато не осъзна, че това бе пулсирането на собственото й сърце. „Престани! — скастри се мислено. — Направи нещо, каквото и да е!“ В този момент телефонът иззвъня и тя с облекчение се запъти към салона, за да го вдигне.

Обаждането беше от Милано.

Когато чу гласа на Гай, първата й реакция бе искрена радост, ала от тона му разбра, че това не е само обаждане от братска загриженост. Помисли си, че братовчед й говори странно нерешително.

— Разбрах, че днес си се видяла с Франсин — рече той.

— Да… тя беше много любезна и ми бе приготвила обяд. — Незнайно защо Виктория изпита нарастващо безпокойство. Франсин сигурно бе разговаряла с него веднага, след като тя си бе тръгнала от там. Това може би не трябваше да я изненадва, ала досега не й бе хрумвало, че Гай и Франсин поддържат постоянна връзка помежду си. Това говореше за интимност, каквато не бе очаквала и не искаше да открива. „Аз ревнувам от нея — с нарастващ ужас си призна Виктория. — Напразно се самозалъгвам… в този момент, когато би трябвало да мисля единствено за Ричард, аз ревнувам от Франсин заради връзката й с Гай.“

— Каза ли ти за какво разговаряхме? — попита тя.

От другата страна на линията настъпи мълчание.

— Гай? Още ли си там?

— Да. Тук съм. Да, Вики… тя ми каза защо си отишла да се видиш с нея. Разбрах, че си била пълна с въпроси, на които Франсин не е могла да ти отговори. Има неща, които ще чуеш и за които се надявах никога да не узнаеш.

— Какви неща? — Сърцето й заблъска в гърдите.

— Не са неща, за които може да се говори по телефона.

— В такъв случай ще дойдеш ли тук, за да се видим?

— Не бих искал да обсъждам това в Манор Фарм. Присъствието на Ричард е твърде силно. Вики… Мама преди малко ми каза по телефона, че може би ще заминеш за Врахос. Тя не смята, че идеята е добра, но аз мисля, че навярно се нуждаеш точно от това. Защо не изчакаш до Великден? Бих могъл много лесно да долетя със самолета в Корфу за две нощи. Веднага след празника ще трябва да се върна в Милано, но искам да видя Нона и лично да й разкажа за Франсин. Мисля, че това би било най-подходящото място, където двамата да поговорим — нашето специално място. Какво ще кажеш?

— О, Гай… наистина ли можеш да го направиш? Това би било чудесно. Толкова много ми се иска да отида там.

Къде другаде биха могли да отидат, за да вземат важно решение, помисли си тя, освен във Врахос? В къщата на скалата, която местните наричаха Венецианската къща и която означаваше толкова много и за двамата? Това беше идеалният отговор и тя с радост си помисли, че все още са в синхрон. Гай винаги бе успявал да чете мислите й.

— Добре — каза той. — Надявах се, че точно това ще кажеш.

— Дай ми само един ден да организирам всичко и да резервирам билети за самолета. Ще взема Джейк и следващата седмица ще те посрещнем там. Да кажа ли на Тоула и Антъни, че и ти ще дойдеш?

— Не — отвърна той и Виктория отново долови предпазливата нотка в гласа му. — Не, по-добре още не им го споменавай. Аз често се появявам без предупреждение при Нона. На нея изглежда й харесва, а Дора винаги държи леглото ми оправено. Не е нужно да безпокоиш мама и татко. Познаваш мама — тя винаги иска да се меси, Бог да я благослови! А ние не бихме искали в момента тя да си измисля допълнителни драми.

— Ще кажеш ли на Франсин? — Мразеше се за въпроса.

— Вече й казах. Тя смята, че планът ми е отличен. Всъщност идеята отчасти е нейна.

Виктория потрепна.

— Позвъни ми утре на мобилния — продължи Гай. — Лека нощ, Вики, скъпа. Скоро ще се видим — Бог да те пази!

Виктория остана неподвижно още известно време, докато чу изщракването, когато Гай затвори. После остави слушалката на мястото й и се качи горе, за да си легне. „Може би най-после ще узная истината“ — помисли си тя, но в същото време се запита с нарастващо безпокойство дали вече не съжалява за въпросите, които бе започнала да задава.