Мери Никсън
Венецианската къща (38)

39.

На следващата сутрин Виктория слезе долу по пеньоар в прекрасно настроение. От векове не бе спала толкова добре. Завари Франсин седнала до кухненската маса да пие чай и да чете вестник.

— Здравей — вдигна глава домакинята. — Не исках да те будя, мислех, че имаш нужда да си отспиш, но се радвам, че слезе долу, защото умирам да разбера дали дрехите ти бяха подходящи за снощи. Чайникът току-що завря — чай или кафе?

— Кафе, моля, ако няма да те затрудни.

— Няма проблем — ще позеленея от завист, докато те гледам как го пиеш. Изглежда на бебето не му допада вкуса на кафето, а тази напитка винаги е била жизненоважният стимулатор за мен преди да започна деня си. Но за момента трябва да се задоволя с чай, макар че не е от любимите ми напитки. — Франсин сипа кафе в еспресо машината и я включи. — И така, как мина вечерта? — попита, макар че по лицето на Виктория се досети, че е била нещо специално. Помисли си, че братовчедката на Гай изглежда напълно преобразена.

— Вечерта беше великолепна, а сакото бе обект на полагащото му се възхищение. Ушите ти сигурно са горели — мислено ти изпратих горещи благодарности, задето ме накара да го облека.

— В такъв случай предполагам, че известният фотограф е постигнал голям напредък, превръщайки едно обикновено ваканционно познанство в ново сериозно приятелство, така ли е?

— О, да! — възторжено се съгласи Виктория, взе си кроасан и си сипа малко мед в чинията. — Той напълно го постигна. Премина теста с отличен. Решаващият въпрос е дали това важи и за мен.

Франсин я изгледа озадачено.

— Обзалагам се, че е така! Та ти си толкова привлекателна, Виктория, но трябва да имаш повече вяра в себе си. Ако Патрик Хамънд успее да ти вдъхне повече увереност, значи е истински магьосник. Хайде, продължавай! Кога ще го видиш пак?

Виктория се засмя.

— Утре! — отвърна тя с блеснали очи. — Ще вечерям със семейството след изложбата. Тогава ще е голямата среща със старата любов на Нона, забрави ли?

— Разбира се, че не! Тоула не е много въодушевена от перспективата, нали? А Гай е бесен от ревност, защото смята, че и той е трябвало да бъде поканен, така че ще се наложи да внимаваш много какъв отчет ще дадеш за вечерта.

— О, боже! — Виктория се намръщи. — Не знам какво да правя. Може би трябва да попитам дали и всички вие не можете да дойдете?

— Определено не, защото това означава сама да си търсиш белята. Най-добре остави Гай на мен.

— Франсин… — Виктория натроши остатъка от кроасана. — Има нещо, което искам да ти кажа. Ти беше толкова любезна и щедра, толкова мила с мен. Знаеш, че няма нищо… абсолютно нищо… между Гай и мен, нали? Да, аз винаги съм го обожавала — и вероятно винаги ще бъде така, макар че все още ми е трудно да му простя за цялата история с Ричард. Но аз не съм влюбена в Гай. Дълги години май си мислех, че съм — по начина, по който обожаваме своите идоли — и е тъжно внезапно да открия, че той повече няма онази власт над мен. Може би, макар и късно, съм надраснала детската си страст. Ужасно е, че трябваше да се случи една трагедия, за да прогледна.

Франсин може би си помисли, че това вероятно има връзка и с Патрик Хамънд, а не само с трагедията, но не го показа.

— Благодаря ти, че ми го казваш — трогнато промълви тя.

— Онзи ден, когато дойдох при теб, преди да замина за Корфу, предполагах, че си имала любовна връзка с Ричард — продължи Виктория с нисък глас. — Сигурно си помислила, че съм напълно луда и много нахална. Още ме е срам само като си припомня за това.

— Не съм мислила, че си луда, просто не знаех какво да кажа. Навярно съм се страхувала да не влоша нещата още повече, но предполагам, че едва ли биха могли да станат по-лоши за теб. — Настъпи тишина, после Франсин рече: — Ако трябва да бъда честна, винаги съм се чувствала застрашена от връзката между теб и Гай, но вече всичко е наред.

— Щом си се тревожила за мен, как ли си приемала нещата с Гай и Ричард? Струва ми се, че това би трябвало да е далеч по-страшно.

Франсин поклати глава.

— За разлика от теб моите очи бяха широко отворени още от самото начало, а и аз знаех, че тази връзка беше приключила преди много време, поне що се отнасяше до Гай. Той би трябвало да има смелостта и да го каже на Ричард преди векове, но беше трудно, а както се оказа, бил е прав да се страхува от последствията, които ще има за Ричард. Може да ме сметнеш за арогантна, но аз винаги съм била убедена, че мога да направя така, че нещата между мен и Гай да потръгнат.

— Той ми каза същото в Корфу — отбеляза Виктория. — Никога не съм вярвала, че ще го кажа, но наистина мисля, че той те обича, и се радвам. Освен това е изпълнен с възторг за бебето, нали? Искрено се надявам, че ще бъдете щастливи.

— Нека оставим зад нас всички тези стари тревоги и да започнем наново заедно. — Франсин се протегна през масата и стисна успокоително ръката й. — Струва ми се, че не съм осъзнавала колко много ще ми липсват приятелките ми в Ню Йорк, и наистина се радвам да открия тук една приятелка в твое лице. Нямаш представа колко доволен беше Гай, че въпреки всичко случило се ти пожела да отседнеш у нас. Той ще се върне довечера, така че хайде да отидем на кино и да се позабавляваме. Какво ще кажеш?

— Чудесно предложение. Цяла вечност не съм ходила на кино. С удоволствие.

След разговора с Франсин Виктория изпита огромно облекчение. От дълго време не се бе чувствала толкова безгрижна и весела. Двете имаха различни планове как да прекарат деня, но се уговориха Виктория да се прибере за чая. Тя си бе уредила да се срещне за обяд с Роми Констабъл, нейна приятелка от Бейбъри, с която се редуваха да водят децата на училище в Тодингам, и която й бе обещала да дойде в Лондон да се видят. Виктория очакваше с нетърпение да се види с Роми, но в момента цялото й същество трептеше от мисълта за Патрик и трудно можеше да се концентрира върху нещо друго. Но със сигурност все още не беше готова да сподели с Роми за него. Тя може и да беше добра приятелка, но трудно можеше да пази тайна и Виктория знаеше, че след като Роми каже на неколцина приятели — под пълна тайна, разбира се — за разцъфтяващия любовен роман на Виктория, не след дълго всички в Бейбъри ще знаят, в това число и семейство Кънингам.

 

 

Приемът на Брук стрийт бе в разгара си в петък вечерта, когато Виктория пристигна. Тя показа поканата си на елегантната жена, седнала зад една маса пред вратата, която провери в списъка дали е сред поканените и й подаде луксозния каталог, от корицата на който я гледаше лицето на баба й. На Виктория й се искаше да извика и да размаха каталога пред всички, ала най-вече копнееше Еванти да е тук с нея, за да споделят този специален момент. Вътре в каталога имаше репродукция на портрета „Момичето на скалата“ — портрет на Еванти Паломбини, 1938, гласеше надписът.

Виктория си взе чаша шампанско и се загледа в морето от хора, сред които не се мяркаше нито едно познато лице. Имаше момент на паника, когато едва се сдържа да не изтича обратно на улицата, ала тогава през стаята видя главата на Патрик да се издига над останалите — в същия миг той се извърна, видя я и лицето му грейна. Забърза към нея.

— Прекрасно! — възкликна той. — Боях се, че може в последната минута да се случи нещо и да не дойдеш. Сигурно е било доста обезкуражаващо да се озовеш сама сред тази тълпа, но сега ти обещавам, че ще се погрижим за теб. Толкова се радвам да те видя.

— Аз също — отвърна тя, зарадвана, че го е открила. — Но защо не ми каза за корицата на каталога? Истинска сензация!

— Онази вечер имах цял куп каталози в апартамента, но исках да бъде изненада и затова ги скрих. Взел съм още няколко, за да занесеш на баба си или да ги дадеш на други членове от семейството си. А сега, ела да поздравиш Хю — той отвсякъде е обграден с особено внимание и се наслаждава на всеки миг, но няма търпение да се запознае с теб. Съмнявам се, че ще имате възможност тук да говорите за Еванти, но по-късно ще имате достатъчно време, а и ти ще седиш до него на вечерята.

Той я поведе към другия край на залата.

— Определено не е нужно да ми казваш кой е — засмя се Виктория. — Сега разбирам защо бедната Нафсика така се ужаси, като те видя. Като се изключи буйната бяла коса, вие двамата си прилича те невероятно много!

— Аз самият твърде скоро ще се сдобия с бяла коса, макар че моята няма да бъде толкова дълга — отвърна Патрик.

Хю стоеше до портрета „Момичето на скалата“ и разговаряше с виден художествен критик от Вашингтон. Когато видя Виктория, той протегна ръце към нея, пусна бастуна си и едва не падна. За щастие Патрик и критикът го подхванаха точно навреме, преди да се строполи на пода.

— Внучката на Еванти! — промълви той и засия насреща й, след като го изправиха и той успя да възстанови равновесието си. — Какъв прекрасен миг! Ако дойдеш и застанеш тук, всички ще помислят, че току-що си излязла от рамката. — Извърна се към художествения критик: — Погледнете я. Забелязвате ли приликата? Това е внучката на Еванти Паломбини.

— Определено я забелязвам. Трябва да ми разкажете повече за това. — Критикът, подушил нещо интересно, изглеждаше изключително заинтригуван, но в това време дойде някой друг, отвлече вниманието на Хю и той се обърна.

Виктория усети леко докосване по ръкава и се извърна. Намери се лице в лице със застаналата до нея Софи, която на пръв поглед изглеждаше почти неузнаваема в елегантните черен панталон и блузка, с прическа и дискретен грим, но в същото време се усмихваше неуверено на Виктория, сякаш не беше сигурна как да се държи.

— О, Софи, колко си хубава! Радвам се да те видя! — Удоволствието на Виктория бе съвсем неподправено и тя топло прегърна младото момиче. — Искаш ли да ме разведеш наоколо и да ми разкажеш за картините? — попита тя.

— Отлична идея — намеси се Патрик. — Софи, скъпа, защо вие двамата със Сам не се погрижите за Виктория вместо мен? Предполагам, че е по-добре да стоя по-близо до вуйчо Хю, за да го хвана, когато се накани да пада следващия път! Заведи Виктория да й покажеш „Момичето под ябълковото дърво“ и я представи на всички, които познаваш, а по-късно аз ще дойда да ви взема. Какво ще кажеш, Виктория?

— Чудесно — усмихна му се тя, трогната от загрижеността му. — Не бих могла да измисля нещо по-добро.

И Софи я поведе, за да й покаже портрета си, а пътьом взеха и Сам, който беше особено доволен да види отново своята богиня от Корфу.

Виктория застана пред портрета.

— О, Софи! Ти трябва да си изключително доволна. Портретът е фантастичен! Това, което го прави особено завладяващ, е, че толкова прилича на теб в момента, но в същото време по някакъв начин показва каква ще станеш след няколко години. Забавно ли ти беше да позираш?

Софи кимна, много доволна от реакцията на Виктория.

— Беше наистина страхотна. Докато ме рисуваше, вуйчо Хю ми разказа всичко за него и твоята баба. Беше толкова тъжно, че чак сърцето ми се късаше! Радвам се, че ти харесва — аз не мога да повярвам, че това наистина съм аз — призна си Софи. — И татко го видя тази вечер, защото вуйчо Хю не му позволи да го зърне досега, и той също остана много доволен. — После погледна към Виктория и една сянка пробяга по лицето й. — Просто ми се искаше и мама да е тук сега — промърмори тя. — Струва ми се, че не е редно да показвам картината на други хора, преди тя да я е видяла.

Виктория се чувстваше доста неудобно, защото макар че Патрик й бе казал, че Рейчъл няма да дойде на изложбата, не бе уточнил защо, нито пък й бе разкрил причината за решението им да се разделят. На всичко отгоре усети, че се изчервява, и се смути още повече. Искаше й се да каже, че каквато и да е причината за отсъствието на Рейчъл тази вечер, няма нищо общо с нея.

— Разбрах, че тя няма да бъде тук, съжалявам — притеснено избъбри тя. — Колко… колко жалко, че не може да дойде!

Настъпи неловка пауза. Сам предупредително стрелна сестра си.

— Картината е страхотна, нали? — обърна се той към Виктория и се ухили. — Но Софи е непоносима, откакто е завършена — пошегува се той. — Конете наистина са стихията на вуйчо Хю и аз мисля, че Пънч е най-хубавата част от картината!

— Ха! Ти просто ревнуваш — изсумтя Софи. — Не го слушай, Виктория!

Обичайната закачлива атмосфера се възстанови, но Виктория имаше чувството, че е получила предупреждение.

— Хайде — подкани Сам. — Ако успеем да откъснем Софи от собствения й образ, може да ти покажем някои наистина красиви създания.

Двамата очевидно бяха невероятно горди със своя вуйчо и добре познаваха творчеството му. Виктория позна скиците с въглен, които бе видяла в апартамента на Патрик, но имаше и още много други. Докато разглеждаше някои от ранните акварели от Индия, тя беше сигурна, че са направени по време на пътуването му, завършило толкова зле — същото, което бе сложило начало на недоразуменията му с Еванти. По-голяма част от картините бяха на животни, но имаше и една серия скици от войната, някои от които бяха мъчително въздействащи.

— Всички изглеждат толкова млади — тъжно отбеляза Виктория, загледана в рисунка на ранен войник, — но предполагам, че и самият той е бил много млад, когато ги е рисувал. Забележително многостранен художник е той — някои от тези големи маслени платна са удивително силни! Харесва ми онова с леопарда, излегнал се под дървото. Изглежда полузаспал, но усещаш как всеки миг може да скочи.

— Тази е била предоставена от принц Харун, който е покровител на вуйчо Хю. Вуйчо Хю току-що завърши едно огромно платно на неговата кобила и жребчетата й. Изложено е в съседната зала. Непременно трябва да го видиш.

Когато обиколиха трите зали на галерията, по-голяма част от хората бяха започнали да се разотиват и тълпата бе значително пооредяла, затова картините можеха да се разглеждат на спокойствие. Виктория си прекарваше много приятно, чувствайки се свободно и естествено в компанията на семейство Хамънд, когато зърна една огромна и надута фигура да се взира надолу към нея и разпозна Питър Мейсън.

— Виктория! Какво неочаквано удоволствие! — възкликна той, натъртвайки повече на неочаквано, отколкото на удоволствие, както си помисли Виктория, докато получаваше целувката, която толкова успешно бе успяла да избегне в сряда. — Не ми каза, че ще идваш на тази изложба. — От устата му прозвуча като обвинение, така че тя почти очакваше да й поиска поканата за проверка. — Какво те доведе тук? Надявам се, че не си решила да купуваш някоя от картините! — засмя се гръмогласно адвокатът на своето абсурдно предположение, олюлявайки се като стол със счупен крак.

— О, не се тревожи — няма такава опасност. Дойдох, за да почета портрета на моята баба — сладко отвърна Виктория, сочейки лъскавата корица на каталога. — Вероятно не знаеш, че Хю Марстън е неин стар семеен приятел, нали? Жалко, че баба ми не можа да дойде лично, но аз я представлявам.

С удоволствие видя как думите й го смутиха и объркаха. Имаше чувството, че той набързо я преоценява и вероятно я повишава мислено, причислявайки я към по-важна категория в системата си, но в същото време изпъкналите му очички продължаваха да шарят наоколо, както правеха при всяко светско събиране — да не би наблизо да се появи някоя по-важна персона от човека, с когото говореше в момента. Напомняше й на гущер, винаги нащрек за апетитна плячка, и когато внезапно се фокусира някъде над рамото й, тя почти очакваше да стрелне езика си и да я улови.

— А… Патрик! — възкликна той с най-медената си интонация. — Скъпи приятелю, колко се радвам да те видя! Надявах се, че ще можем да разменим някоя и друга дума. Какво талантливо семейство сте всички вие! Чух великолепни неща за новата ти книга — Сафира е моя дългогодишна приятелка, — а сега сигурно си много доволен от успеха на ретроспективната изложба на скъпия ни стар Хю. Утре предвиждам възторжени рецензии. О, познаваш ли Виктория Кънингам?

— Разбира се, че я познавам — отвърна Патрик и й смигна едва доловимо. — Дойдох да я взема, защото тя ще вечеря с нас, така че боя се, трябва да те лиша от компанията й, Питър. — На Виктория каза: — Мисля, че Хю остана достатъчно дълго. Той може и да смята, че не трябва да си тръгва, преди да си отидат всички, но ми се струва, че повечето са се запътили към изхода. Поръчали сме кола да дойде да ни вземе и да ни откара в „Будълс“. Сам, би ли отишъл да видиш какво става с Хю и да го доведеш, когато е готов? Довиждане, Питър. Радвам се, че вечерта ти е доставила удоволствие. — С тези думи той поведе Виктория и Софи към вратата.

— Трябва да се срещнем някой път — подвикна след него Питър. Нямаше намерение да изпуска толкова лесно плячката си. — Да обядваме… да обсъдим някои неща… Имам някои идеи, които може да те заинтересуват… Ще кажа на секретарката си да ти позвъни.

Виктория сякаш виждаше как пипалата му не спират да действат, преценяват ситуацията в опит да установи каква е връзката й с Хю Марстън и Патрик Хамънд. Не се съмняваше, че когато в понеделник пристигне в Бейбъри, цялото семейство Кънингам ще е получило най-подробен доклад за социалните й изяви. За щастие в този момент Питър зърна принц Харун, който тъкмо си тръгваше. Принцът бе заобиколен от обичайната си свита помощници и бодигардове, повечето от които си бяха надянали тъмни очила, сякаш трябваше да се предпазят от ослепителното слънце на пустинята, а не се намираха в дискретно осветените салони на картинна галерия в Мейфеър. Питър се движеше с изненадваща скорост за човек с такова едро и пълно телосложение и се опита да пресрещне принца, преди да е стигнал до вратата, но бе отклонен от бодигардовете, които се спуснаха към него като армия червени мравки.

— Не знаех, че познаваш този самомнителен стар бърборко — отбеляза Патрик, наблюдавайки развеселено маневрите на адвоката.

— Той е един от попечителите ми — намръщи се Виктория. — Беше кръстник на Ричард. Не ме одобрява и се боя, че ще имам огромна разправия с него заради образованието на Джейк, къде трябва да живея и още няколко важни неща от този род. Но може би ей сега ще бъде застрелян от един от тези винаги готови за стрелба убийци — додаде с надежда тя. — Това би решило проблемите ми!

— Боя се, че Питър е роден с бронежилетка — засмя се Патрик. — Не се оставяй да те изплаши — отстоявай решенията си. А, ето го и Хю. Да вървим.

Колата спря на Сейнт Джеймс стрийт и докато Патрик и Сам съпровождаха Хю до главния вход, за да не се налага да изкачва твърде много стълби, Софи и Виктория се изкачиха по каменните стъпала на сградата на „Иконъмист“, а след това се спуснаха надолу към входа за дами на отсрещната страна, за да се освежат преди вечерята.

— Изглеждаш много изискано, Софи — отбеляза Виктория, докато се пръскаше с „Шанел 19“. — Този панталон е много шик и много ми харесва как си прибрала косата си.

— Татко каза, че ще ми даде пари да си купя нещо ново, но трябва да изглеждам хубава, — и то по неговите стандарти, а не само модерна по моите — рече Софи и се изкиска. — Тъй като мама отсъства, аз се възползвах от помощта на майката на Ели, която винаги е много елегантна за жена на нейната възраст, и тя ме заведе на пазар в „Харви Никс“ в Лийдс. Самата ти изглеждаш невероятно, Виктория.

— Аз също се подадох на греховната лудост на пазаруването — съвестта още не ми дава мира! — Виктория се запита как така Рейчъл Хамънд се бе отказала от удоволствието да избере тоалет за дъщеря си за един толкова важен семеен случай, предоставяйки го на друг човек. — Възползвах се от услугите на съпругата на моя братовчед, която е американка. Тя прие да се нагърби с ролята на мой моден консултант. Никога нямаше да си купя този тоалет без нея. Радвам се, че ти харесва — добави, докато отиваха да се присъединят към останалите.

 

 

Прекараха прекрасна вечер. Виктория седеше между Хю и Патрик, а Сам и Софи бяха насреща. Макар че Хю очевидно искаше да узнае всяка подробност за Еванти, беше прекалено добре възпитан, за да монополизира изцяло Виктория, изключвайки останалите гости. Освен това на нея й харесваше умелия начин, по който включваше Сам и Софи в разговора.

— Може би след вечерята ние двамата ще успеем да се уединим някъде и тогава ще ми разкажеш всичко за баба си и как е тя в момента — каза й той със светнало лице. — Има да те питам за толкова много неща, че просто не знам откъде да започна. Не мога да ти обясня какво означава за мен отново да бъда във връзка с нея след всичките тези години.

Двамата разговаряха за Врахос — Виктория му разказа за детството си, прекарано там, а Хю й описа какъв е бил островът, когато той го е посещавал. От време на време Патрик улавяше погледа й и й се усмихваше, доволен, че двамата се разбират толкова добре. После обсъдиха книгата на Патрик, а той им разказа за някои други къщи, които възнамеряваше да включи; разговаряха за изпитите на Софи и за плановете на Сам да замине за Тайланд през ваканцията. С удоволствие обсъдиха завършилата изложба и хората, които бяха дошли. Хю бълваше истории за различните си покровители — някои от които изключително недискретни — и обсъдиха двата портрета, които по-рано вечерта бяха в центъра на разговорите. Хю предложи тост за Еванти и Софи — неговите два красиви модела.

— Само погледни лицето на дъщеря си — обърна се Виктория към Патрик, когато двамата излизаха от салона, за да пият кафе в съседната зала. — Забелязваш ли как вуйчо ти кара лицето й да сияе? Той наистина е много, много специална личност. Аз самата бих могла да се влюбя в него.

— Не го прави — предупреди я Патрик — или ще го застрелям!

Виктория хвърли тревожен поглед към Софи, ала изглежда момичето не бе чуло нищо.

— Аз нося сребърната кутия в чантата си — прошепна младата жена. — Дали моментът е подходящ да му я покажа, как мислиш?

— Идеален. Надявах се да го направиш.

И така Хю и Виктория се настаниха на един диван до стената в другия край на стаята.

— Имам нещо, което бих искал да занесеш на баба си — каза той. — Идеята е отчасти на Софи. Надявам се на Еванти да й хареса. — И подаде на Виктория плосък продълговат пакет.

— Нона също ме помоли да ти донеса нещо. Тя не ти го подарява и би искала да й го върнеш, но смята, че би ти харесало да го видиш отново. Помоли ме да ти кажа, че не се е разделяла с нея през последните шестдесет години. Помня я още от времето, когато бях дете, но до деня, в който Патрик дойде във Врахос, никога не съм знаела нейната история. — Тя остави върху коленете му малък пакет, увит в хартия.

Той го отвори. Когато видя съдържанието му, улови ръката на Виктория и я стисна силно за миг. После бръкна в джоба си.

— Тук е нейната близначка… — дрезгаво, почти полугласно промълви старият художник. — Сложих я в джоба си тази вечер отчасти, за да ми донесе късмет, тъй като излагам портрета на Еванти, но и защото исках да ти я покажа. — Държеше двете еднакви кутии в ръцете си и се взираше в тях. Виктория виждаше колко е развълнуван.

— Разкажи ми за пчелите и лястовиците — помоли го тя. — Лястовиците имат ли нещо общо с Халедония — малкия остров, който може да се види от Врахос, и където Нона обичаше да ни води на пикници, когато бяхме деца? Ние винаги сме знаели, че това място има специално значение за нея. Моят син Джейк също обича да ходи там. — И тя си припомни своя едва не завършил катастрофално опит да отиде до острова и как Гай и Петрос я спасиха. „Колко много се промениха нещата за мен оттогава!“ — помисли си младата жена.

— Да — кимна Хю. — На този остров аз предложих на Еванти да стане моя жена и тя прие. Радвам се, че и ти го харесваш. Нарисувах й картина с две лястовици, сгушили се крило до крило в гнездото си, и тя ги нарече Хю и Еванти. Лястовиците символизират получаването на добри новини — знаеш ли това?

— Разбира се — усмихна му се тя. — Нона ми го е казвала. Тази пролет, когато бях много зле, често наблюдавах две лястовички, които поправяха старото си гнездо над терасата във Врахос, където се гушеха крило до крило и постоянно си чирикаха — изглежда винаги имаха какво да си кажат — и аз се улавях, че им завиждам, защото са заедно, а аз бях сама — макар че, колкото и да бе странно, в същото време ме развеселяваха. Израснала съм с твоята картина, тя винаги е била в спалнята на Нона, но нямах представа, че ти си я рисувал. Когато бях малко дете, много я обичах и си съчинявах разни истории за нея. А пчелите?

— През онези дни пчелите бяха важна част от имението Врахос. Те произвеждаха най-хубавия мед, който някога съм вкусвал, и там имаше около шестдесет рояка, ако правилно си спомням. Сократ, бащата на Нафсика, който управляваше фермата, се грижеше за тях. Съществуват ли още онези сиво-сини кошери с плоските покриви?

— Разбира се — могат да се видят навсякъде в Корфу — и медът все още е великолепен, макар че за съжаление сега във Врахос са останали само три рояка. — Двамата се бяха потопили в един различен свят, на много километри от лондонския клуб на Хю, ала и двамата си мислеха за Еванти. — Продължавай — подкани го тя.

— Ами очевидно във Врахос винаги ще има пчели, а Еванти твърдеше, че те били пазители на къщата. Казваше, че ако имаш честта да споделяш къщата си с пчели, трябва да ги уважаваш и да общуваш с тях и да ги осведомяваш за важните промени в живота си.

Виктория се засмя.

— Това ми звучи съвсем в стила на Нона! Ние бяхме научени да разговаряме с тези пчели. Аз все още го правя. Но ще ти кажа нещо странно — винаги когато се случи нещо със семейството, пчелите се събират на рояци — и това е факт. Мога да ти разкажа някои доста невероятни истории за тях.

— Еванти реши, че те са пазители на нашата любов, и настоя да им кажем за нас — засмя се Хю. — Аз се шегувах с нея за това, но тя беше съвсем сериозна, затова поръчах да ги гравират върху нашите сребърни кутии. — Усмивката му се стопи и той погледна сериозно към Виктория. — Страхувам се, че тези пчели не си свършиха добре работата.

— Не го казвай — пламенно възрази младата жена, нещо в гласа му накара сърцето й да се свие. Много хора живеят заедно с години, но си остават безразлични един към друг. — Поколеба се, сетне попита нерешително: — Знам, че сега поддържате някаква връзка… но мислиш ли, че двамата с Нона може отново да се срещнете?

— Не знам — бавно отвърна той. — И аз си задавам същия въпрос и ми се иска да вярвам, че ще успеем да се видим отново. Напоследък съм станал нещо като фаталист — каквото е писано да стане, ще стане. Някога исках всичко да става начаса, но с възрастта се научих да бъда по-търпелив. Което, ако се замислиш, е дяволски глупаво, защото знам, при това много добре, че времето ми изтича!

— Не го казвай — повтори Виктория. — Не мога да го понеса. Откакто Ричард — съпругът ми — умря, имам чувството, че животът е ужасяващо несигурен, че се държи само на някакви тънки нишки. Тънки като паяжина. И тази несигурност постоянно ме преследва.

— Ти съвсем наскоро си преживяла голяма трагедия — отвърна Хю, — но си млада и силна, прекрасна Виктория, и имаш много причини, заради които да живееш — знам го, — така че не си губи живота в страхове как да продължиш напред. — Наведе се и се протегна за бастуна си. — Трябва да вървя — рече дрезгаво. — Часът ми за лягане мина, а днес имах дълъг ден. Предай на Еванти моята любов. Надявам се, че ще хареса подаръка ми. Мога ли да задържа за малко кутията? Кажи й, че ще й я върна, когато се видим, а междувременно й давам назаем своята. — Погледна Виктория с весели искрици в очите. — Виждаш ли, че дори на моята възраст все още мога да бъда романтичен. „Моят истински любим плени сърцето ми, а аз неговото…“ и така нататък. — Пъхна в джоба малката кутия, която Виктория му бе дала, и й подаде своята. Тя я пое внимателно от него и я сложи в чантата си. Беше прекалено развълнувана, за да каже каквото и да било.

Патрик, който бе наблюдавал размяната с буца на гърлото, помогна на възрастния мъж да се изправи бавно на крака.

— Ще остана в клуба — каза Хю, — но вие не бива да се чувствате задължени да бързате да си тръгвате само защото аз отивам да си легна. — Обърна се към Патрик. — Ще те помоля да ме подкрепяш от другата страна, скъпо мое момче. Лека нощ тогава, внучке на Еванти — беше прекрасно да си поговоря с теб. Надявам се, че много скоро ще се видим отново. Кажи на баба си, че „Момичето на скалата“ обра всички овации, както самият модел е правил. Лека нощ, скъпа Софи — ти си другият ми красив модел. Горд съм, че успях да те нарисувам. Лека нощ, скъпо мое момче. Надявам се да дойдеш скоро да ме посетиш у дома.

Виктория отиде и сложи ръце на раменете му.

— Косата на Нона е сребриста също като твоята сега — промълви тя и го целуна за лека нощ. — Но с изключение на това, струва ми се, че не си се променил твърде много. Благодаря ти, че ме покани на тази вечеря със семейството ти и ми подари такава специална вечер.

— Няма да се бавя много, не си тръгвай още — помоли я Патрик и улови вуйчо си под ръка.

— Благодаря, че бяхте толкова мили с мен и ми отделихте толкова внимание в галерията — обърна се Виктория към Сам и Софи. — За нищо на света не бих пропуснала да се запозная с вашия вуйчо Хю. Той е много специална личност. Нищо чудно, че баба ми се е влюбила в него.

Тримата наблюдаваха мълчаливо как двете високи фигури бавно се запътиха към асансьора.

 

 

Когато Патрик, Сам и Софи се прибраха в апартамента на Уорик скуер, след като настаниха Виктория в едно такси и поръчаха друго за себе си, лампичката на телефонния секретар светеше.

— Да видя ли какви съобщения имаме, татко? — попита Софи. Тя се питаше дали има обаждане от Матю Барнаби, на когото преди два дни бе изпратила текстово съобщение, за да го осведоми, че двамата със Сам ще бъдат в Лондон за уикенда.

— О, виж ги, благодаря. Не мисля, че е нещо спешно — вероятно е била Сафира — рече Патрик, наля си малко уиски и добави вода. — Искаш ли едно питие, Сам?

— Имаш ли „Будвайзър“? — попита Сам.

— Струва ми се, че има — да, останала е една. Съжалявам, имах намерение да заредя бара. Утре ще напазаруваме. Какво бихте искали да правите през уикенда? — Самият Патрик знаеше отлично какво би искал да прави, ако Сам и Софи си имаха свои планове, но те бяха на първо място и той искаше да се съобрази с тях.

— Има едно съобщение от баба — обяви Софи. — Можеш ли да й се обадиш? Трябвало да говори с теб. По-рано вечерта се обадила вкъщи и оставила съобщение, но след като не си й позвънил, решила, че сигурно си тук. Би ли й позвънил утре, ако тази вечер е твърде късно? Каза, че не е толкова спешно, но говореше доста нервно.

— Баба ти винаги говори нервно — махна с ръка Патрик. — Винаги — целият й живот е едно постоянно нервничене. Но майка ти със сигурност знае, че сме тук, защото й казах. — Не добави, че е чудовищно от страна на Рейчъл да бъде толкова близо до Лондон и да не направи усилие заради Софи да дойде на приема и да види портрета на дъщеря си, който се излагаше за пръв път в галерия. Беше й го казал направо, но нямаше никакъв резултат. — О, боже! Чудя се какво ли иска баба ви. — Погледна часовника си. — Вече е твърде късно, за да й се обаждам сега, те сигурно са си легнали.

— Мама и Поси ще дойдат ли за уикенда? — попита Софи уж небрежно.

— Боя се, че не, скъпа. Ти напоследък говорила ли си с нея?

— Тя ми се обади в училище, за да попита как вървят изпитите. Аз специално я помолих да дойде тази вечер, но тя каза, че нямало да може. Не че ми пука кой знае колко. — Софи разпусна косата си и я отметна безгрижно назад, за да подчертае, че наистина не я е грижа. Сърцето на Патрик се изпълни с мъка за нея.

— Имаше ли други съобщения?

Лицето на Софи светна.

— Имаше едно от Матю. Той иска двамата със Сам утре да отидем при родителите му в Мейдънхед и да им гостуваме през целия ден.

— А вие искате ли?

— Но това означава да те оставим съвсем сам — отвърна Софи, а Патрик бе трогнат от колебанието й, защото знаеше колко много й се иска да отиде.

— Не се тревожете за мен. Вие вървете и се забавлявайте. Аз имам да върша доста неща и няма да скучая — каза той.

— Обзалагам се, че знам кое е едното от тях — подметна Сам.

— Какво? — попита Софи.

— Той иска да покани Виктория Кънингам на обяд, нали, татко? — подразни го Сам.

Патрик взе бързо решение.

— Да, ако вие заминете при Барнаби, аз може да се опитам да го направя — макар че нямам представа дали е свободна, — но ако има нещо специално, което бихте искали да правим заедно, то е на първо място. — Патрик си каза, че двамата изглеждат… предпазливи. — Слушайте — продължи той, отчаяно надявайки се, че е улучил верния тон. Искаше да бъде честен, но в същото време да не казва твърде много. — Аз много харесвам Виктория. Мисля, че и двамата го знаете. Сега тя е сама. Радвам се на компанията й, а тази връзка между Хю и баба й ни обвързва по някакъв начин, но моля ви, не си правете прибързани заключения. Ако между нас има нещо повече — с нея или с която и да било друга жена, — обещавам ви, че вие ще бъдете първите, на които ще съобщя. Вие двамата и Поси сте на първо място за мен. Ясно ли е?

— Ясно — промърмори Сам. Чувстваше се неудобно и вече съжаляваше, че е повдигнал този въпрос.

— Софи?

— Предполагам, че да — тихо отвърна тя с напрегната нотка в гласа и сви рамене.

— Мислех, че харесвате Виктория — каза Патрик и му се прииска да не го беше правил.

Софи удари с юмрук една от възглавничките на дивана.

— Аз наистина я харесвам, татко, не става въпрос за това. Просто… ами всичко е толкова трудно.

— Знам — съгласи се баща й. — Знам, че ти е трудно. Разбирам го и много съжалявам. — Опита се да я прегърне, но тя се отдръпна. Патрик се изправи. — Е, сега мисля да си лягам. Беше чудесно, че тази вечер бяхте там, подкрепяхте вуйчо Хю и споделихте радостта и славата му. Гордея се и с двама ви. Той беше в страхотна форма, нали? Утре сутринта ще се обадя на баба ви, за да разбера каква е последната драма, ако изобщо има нещо. Вероятно не може да намери ключовете си!

Поколеба се за миг, надявайки се Софи да омекне, но тя се зае да прелиства едно списание с подчертано отегчена физиономия.

— Лека нощ тогава и на двамата — каза Патрик.

Чувстваше, че трябва да се опита да спаси тази щастлива вечер, но в същото време усещаше известно облекчение, че въпросът за Виктория бе повдигнат открито. Ако Сам не го беше сторил, той щеше да се чуди дали да спомене или не за евентуални бъдещи срещи между него и Виктория — срещи, които той определено имаше намерение да си уговори.

— Горкият стар татко, остави го да си поживее малко, виждаш го, че изгаря от желание — подхвърли Сам. Дожаляло му бе за сестра му и не знаеше какво да й каже, а самият той не беше съвсем сигурен как да реагира. Включи спортния канал. — Вероятно мама му липсва.

— Е, показва го по доста странен начин — със задавен глас отвърна Софи. Цялата хубава светска вечер, новият й черен панталон, всички комплименти за портрета внезапно се превърнаха в пепел. — Да си поживее — защо трябва да си поживее? Повдига ми се от това.

— О, я стига, опитай се да бъдеш справедлива.

— Не искам да съм справедлива — по детски се нацупи Софи. — Предполагам, че не е заложено в гените ми да бъда справедлива. В крайна сметка мама е най-несправедливият човек, когото познавам.

— О, Софи! Защо за разнообразие не запееш някоя друга песен, става ли? — Сам безпомощно погледна сестра си.

Софи се изнесе обидено от стаята и безшумно влезе в стаята до спалнята на родителите й, която споделяше с Поси, когато всички бяха в апартамента — поне този път щеше да си легне на долното легло. Тъкмо се унасяше, когато от съседната стая чу гласа на баща си. Сигурно говори с мама, сънливо си помисли младото момиче. После рязко се изправи и напрегнато се заслуша — разбира се, че не говореше с майка й! Не можеше съвсем ясно да чуе какво казваше, но и малкото, което долови, й бе достатъчно, за да разбере с абсолютна сигурност, че говори с Виктория.

Софи се хвърли обратно върху леглото, зарови лице във възглавницата и се зави презглава с юргана.