Мери Никсън
Венецианската къща (39)

40.

Напоследък в къщата с фронтоните в Пайнуд Лодж, разположена с гръб към Чоубам Комън, където през последните тридесет години живееха полковник Ингфийлд и съпругата му, откакто той се пенсионира от армията, цареше напрегната атмосфера.

Общинската мера със своите брези и ели и пасището, стигащи чак до тяхната градина, им създаваха усещането, че живеят в провинцията: нищо нецивилизовано и заплашително, а в същото време бяха много близо до Лондон. Двамата се радваха на малките момичета от съседните къщи, които препускаха весело на охранените си понита през орловата папрат, а през уикендите на техните преуспели бащи — зажаднели да се разтоварят след напрегнатата седмица в Ситито — яздеха по-буйни жребци. Наблизо в Уиндзор Грейт Парк имаше игрище, където можеха да наблюдават състезания по поло, а върху малката затревена площ отстрани, пригодена за голф, Норма упражняваше ударите си, което за нея беше идеална форма на раздвижване. Истинската провинция със скитащия добитък и калта не беше по техен вкус. Къщата ги устройваше идеално — беше лесна за поддържане, нито твърде голяма, когато бяха сами, но достатъчно просторна — за ограничено време, — за да приюти цялото семейство Хамънд, когато идваха на гости, а това не се случваше особено често.

Семейство Ингфийлд имаха много приятели в околността и нормално водеха добре подредено съществуване — Норма бе убедена, че си го е заслужила, след като толкова години бе следвала армейското знаме в доста противни части на света и бе живяла в армейски жилища. Норма управляваше къщата като по часовник, а Хауърд бе подредил градината с военна прецизност, която му идеше отръки — истински фелдмаршал на цветните лехи. Само от време на време някое дръзко лале се осмеляваше да подаде глава встрани от пролетната леха, а поляната бе идеално подравнена като градско игрище за крикет.

Ала сега идеално установеният ритъм на живота им бе нарушен и нервите на всички бяха опънати до крайност. Хауърд намери убежище в голф клуба, но Норма се принуди да се откаже от голяма част от редовните си ангажименти — Дамския градинарски клуб и благотворителния комитет, — дори от съдбовното си посещение при фризьора всеки четвъртък. Всичко бе объркано и нарушено от изискванията на дъщеря й и внучката й. Грижите за двете се оказа работа на пълен работен ден, за която Норма нямаше нито енергия, нито желание.

Откакто Рейчъл се бе завърнала от Йоркшър и обяви, че възнамерява да се разведе с Патрик поради несходство на характерите — както неясно и лаконично им бе обяснила — напрежението в къщата постоянно растеше. Когато двете с Поси се появиха неочаквано при родителите й за навярно кратко гостуване с похвалното намерение (както заяви Рейчъл) да провери как са със здравето, енергичната и компетентна Ивон ги придружаваше. Обаче сега Ивон, която нямаше никакво намерение да се отлъчва за повече от две седмици от Йоркшър, за да се заточи някъде в мрачния Чоубам, се бе завърнала на север. Беше казала на Рейчъл, че й липсва гаджето й, седмичните веселби в кръчмата на Къркби-Уитъртън, както и срещите в клуба на Младите фермери, но не бе споменала, че намира атмосферата в къщата на Ингфийлд за непоносимо задушаваща.

Отначало родителите на Рейчъл не приеха сериозно заявлението й. Но когато започнаха да минават седмици, стана ясно, че пукнатината в брака на двамата Хамънд не беше поредната драма от страна на Рейчъл, просеща малко внимание, а нещо много по-сериозно. Започнаха да осъзнават истината, че явно Патрик, също като Рейчъл, не изгаряше от желание тя да се завърне при него. След заминаването на Ивон Поси се влачеше из къщата и постоянно хленчеше, докато в същото време армията й от Бийни Бейбис никнеше навсякъде из доскоро чистата и подредена къща; дори гостната бе превзета от количките и леглата на куклите. Завърнала се отново под родителския покрив след толкова много години, Рейчъл, която беше маниакално подредена и прибрана в собствената си къща, дотолкова бе погълната от по-малката си дъщеря, че напълно заряза домакинските задължения, оставяйки ги изцяло на майка си. Тя постоянно пътуваше до Лондон, за да се среща с приятели от университета, с които досега изобщо не се бе виждала. Понякога влачеше и Поси със себе си, понякога я оставяше в Пайнуд Лодж, но нито Норма, нито Поси се радваха на взаимната си компания толкова много, колкото й се искаше на Рейчъл. Тя не беше много словоохотлива с родителите си за своите срещи по време на тези пътувания.

— Мислиш ли, че си е намерила някой приятел? — притеснено попита полковникът съпругата си.

— О, не мисля така, скъпи. Струва ми се, че просто иска да възстанови контактите си със старите си приятели — успокояващо отвърна Норма, но полковникът не бе особено убеден и вътрешно продължаваше да си задава този въпрос.

Това поне беше по-добре, отколкото странните дейности, в които напоследък се бе забъркала. Откакто Бронуин се бе появила в живота й, Рейчъл не спираше да дрънка някакви психологически безсмислици, което до такава степен слисваше полковника, че го караше да търчи към кабинета си за джин и тоник в най-неподходящи часове на деня. Всичко бе за предпочитане пред това да се спъва в Рейчъл на горната площадка на стълбището в нейните — както той ги наричаше — „смахнати позиции“, а всъщност бе практикуване на йога върху малка гумена постелка, или пък да слуша по уредбата звуците на чифтосващи се китове.

— Не знам какво я е прихванало — оплака се той на съпругата си. — Тя винаги е била трудна, но поне беше нормална. Нищо чудно, че на Патрик му е дошло до гуша! Ако още веднъж чуя за онази жена Ричардс, ще експлодирам. Вчера Рейчъл ми каза, че вярвала, че те в предишното си прераждане били лами, за бога! — Полковникът си представяше абсурдно видение на дъщеря си и Бронуин Ричардс, само че не като облечени в жълти роби в някой будистки храм, а как кротко пасат трева заедно някъде в Андите. Като човек, стъпил здраво на земята, той се нервираше от подобни полети на въображението. — Според Рейчъл онази ужасна снобка и, ако повярваме на Патрик — престъпничка, я била освободила от забраните и задръжките, които очевидно ние сме й насадили в детството. Мога само да кажа, че би било дяволски добре, ако поне някои от тях се завърнат.

Хауърд Ингфийлд се взираше мрачно в своите блестящи кафяви спортни обувки, сякаш се надяваше да открие разрешението на проблемите си в техните идеално лъснати бомбета. Една сутрин той едва не получи удар, когато завари Рейчъл да прави така наречените си „индиански тонизиращи упражнения“ във вътрешния двор — след което беше толкова изтощена, че не можа да даде закуската на Поси.

Затова и двамата родители на Рейчъл изтръпнаха от мрачно предчувствие, когато една вечер мобилният й телефон иззвъня (по средата на вечерята) и тя в екстаз изпищя: „Бронуин!“ След което изхвръкна от трапезарията и не се върна близо половин час, а когато най-сетне се появи, беше в състояние на пълна еуфория.

— Удивително! — оповести тя. — Бронуин е заминала за Испания и ми предложи да й отида на гости!

— Защо? — попита Норма със свито сърце.

— В момента говорихме само за една кратка ваканция заедно с Поси, но най-вероятно ще трябва да видим дали няма да мога да й помогна с новия център, който двамата с Майлоу са основали. Звучи ми като страхотно начинание.

— Център за какво? — обади се Хауърд, докато дъвчеше пая с месо и бъбреци.

— О, за терапия и разни такива неща — неясно отвърна Рейчъл. — Бронуин смята, че аз може да се окажа забележителна придобивка за начинанието.

— Обзалагам се, че така смята! — изръмжа полковникът. — Особено ако вземеш и чековата книжка със себе си. — Той бе станал много неотзивчив, откакто Рейчъл му предложи да даде назаем малко пари на Бронуин.

— Аз съм смаяна, че тя има смелостта да ти се обажда! — възмутено възкликна Норма. — Какъв късмет, че не можеш да отидеш.

— Какво имаш предвид? — наежи се Рейчъл. — Сега, след като с Патрик сме разделени, аз съм свободна да правя каквото си пожелая. Бронуин от цяла вечност ми повтаря, че прекалено дълго съм робувала на неговия стил на живот. Напоследък се появиха много други възможности за избор занапред, но това звучи интересно — едно от тези неща, за които мога здравата да се заловя. Истинско предизвикателство. Както и да е, и без това се нуждая от нейния съвет за бъдещето си.

— Да не би напълно да си изгубила разсъдъка си, Рейчъл? — Норма не можеше да повярва на ушите си. — Съвсем скоро ще започне училищната ваканция. Знам, че Сам ще пътува, но забрави ли за Софи? А и не мисля, че Патрик ще остане много доволен от идеята да отведеш Поси при жената, която ти открадна бижутата. Доколкото разбрах, от полицията са те помолили да им съобщиш, когато тя установи контакт с теб? Това е много сериозно.

— О, това… — Рейчъл махна пренебрежително с ръка. — Бронуин каза, че цялата история с бижутата е едно глупаво недоразумение. Патрик изобщо не й позволил да му обясни как стоят нещата. Тя каза, че просто ги е взела временно като гаранция за един заем — само докато се закрепи финансово… Очевидно ми го е споменала, но трябва да е изскочило от ума ми. Ще си ги получа обратно, когато тя върне заема си. Сега, след като се е възстановила от шока, когато Патрик си изтървал нервите и се държал по онзи нелеп начин, гледа на всичко като на една шега.

— Ако си повярвала на това, значи можеш да повярваш на всяка небивалица! — избухна баща й. За него беше съвсем ясно, че тази жена бе способна да накара дъщеря му да повярва във всякаква измислица. — За интелигентна жена ти наистина понякога ставаш забележително глупава, Рейчъл — сприхаво заключи той.

— Ако настояваш с тази идея за раздялата, трябва да сложиш в ред живота си, Рейчъл, скъпа — нервно се обади майка й. — Ние с баща ти се радваме, че двете с Поси сте при нас — разбира се, че е така, — но ние не ставаме по-млади и не можем вечно да продължаваме по този начин, за никого не е добре. Двамата с Патрик много скоро ще трябва да постигнете някакво постоянно споразумение.

Точно това бе казал Патрик на съпругата си по телефона преди няколко дни.

Хубавото лице на Рейчъл придоби онова инатливо изражение, което майка й и баща й познаваха толкова добре.

— Е, ако Патрик не желае да взема със себе си Поси в Испания, ще му се наложи за разнообразие да я погледа малко той — заяви тя, като предпочете да забрави, че през последните две години бе правила всичко възможно, за да държи съпруга си по-далеч от малката им дъщеря и да го изолира от възпитанието й. — Сигурна съм, че Ивон ще се върне в Уитъртън — на нея не й харесва единствено югът.

— Ами как ще реагира Поси? Тя е толкова привързана към теб.

— Поси расте. Ще трябва да се приспособи — както всички нас — към промяната — надменно заключи Рейчъл. Без помощта на Патрик и Ивон тя бе установила, че никак не е толкова лесно, както бе очаквала, да се справя с малката си дъщеря. Очарователното и зависимо дете се превръщаше в една малка личност със силна воля, чиито желания невинаги съвпадаха с майчините.

Родителите й се втренчиха в дъщеря си.

— Е, със сигурност не можеш да я оставиш при нас — решително отсече Хауърд Ингфийлд. — Това е прекалено голяма отговорност за майка ти. — Той си помисли, че е дошло времето, макар и с голямо закъснение, да бъде строг и неотстъпчив с дъщеря си. Започваше да си мисли, че зет му трябва да е кажи-речи светец, за да я изтърпи толкова дълго.

— За бога! Заминавам само за седмица или две! От начина, по който говорите, човек би си помислил, че възнамерявам да изчезна завинаги.

— Също като Бронуин Ричардс — сърдито промърмори баща й. — Е, не идвай при мен за помощ, когато тази измамница отново те забърка в неприятности. Измивам си ръцете от теб. Разправяли са ми, че испанските затвори са лишени от всякакви удобства. — И полковникът гневно излезе от стаята. Отлично знаеше, че никога не би могъл да изпълни заканата си, но се почувства малко по-добре, след като я изрече.

— Защо не помислиш отново утре на спокойствие, скъпа? — предложи с помирителен тон Норма, която по стар навик се опитваше да не разстройва Рейчъл, като й противоречи, но реши, че е крайно време да поговори лично със зет си и да го предупреди за последната приумица на жена му. — Утре сутринта всичко може да ти изглежда съвсем различно. Никога не е добре да се взимат прибързани решения — добави тя, която някога се бе поддавала на подобна дързост.

 

 

Когато Софи се появи със замъглени от съня очи в кухнята на Уорик скуеър в девет часа в събота сутринта, баща й седеше до кухненската маса, пиеше кафе и четеше „Таймс“. Нищо друго с изключение на перспективата да се види с Матю Барнаби не би я накарало да се измъкне толкова рано от леглото. Но заради Матю тя бе нагласила алармата и смяташе да събуди Сам, за да успеят да се качат на сутрешния влак до Мейдънхед.

— Как е моята Софи? — весело попита Патрик. — Спа ли добре след големия прием снощи?

Софи изръмжа и го изгледа кръвнишки през кичурите коса, паднали върху лицето й. Всяко нейно движение изразяваше ням укор. Патрик я стрелна въпросително и се върна към вестника си. Имаше доста добра представа какво тормози дъщеря му и изпитваше съжаление към нея, но нямаше намерение да си играят на догадки.

— Значи снощи все пак се обади на баба? — не издържа Софи, вбесена от очевидното му спокойствие.

— Не, както ти казах, беше твърде късно. Опитах да се свържа тази сутрин, но линията даваше заето, така че след малко пак ще позвъня.

— О, странно. Мога да се закълна, че снощи им се обади. — Гласът на Софи бе натежал от обвинение. — Всъщност — продължи предизвикателно — знам, че говореше, защото те чух.

— Не, не си, Софи — спокойно отвърна Патрик — Чула си ме да се обаждам на Виктория и мисля, че много добре го знаеш.

— Откъде, за бога, ще го знам?

— Отчасти защото аз ти казах какво става и вероятно защото — както ти самата току-що ми каза — си чула разговора.

Настъпи неудобна тишина. Софи се взря дръзко в баща си и срещна един поглед, който не се появяваше често, но тя го познаваше твърде добре и първа сведе очи.

— Чуй ме сега, скъпа. Знам колко е трудно всичко това за теб, но… — Патрик беше решен да не се кара с дъщеря си и смяташе да опита да поговори с нея открито за цялата ситуация около Рейчъл, но телефонът иззвъня. Той го вдигна.

— Ало? О, здравей, Норма. Разбрах, че вчера си ме търсила, но прослушах съобщението ти едва късно снощи.

Софи беше благодарна на прекъсването, защото така щеше да има възможност да се съвземе от току-що преживяното унижение. Тя също не искаше да се кара с баща си.

После го чу да казва:

— КАКВО смята да направи? Не може да е била сериозна, нали? Та това е дяволски глупаво!

Софи щеше да се пръсне от любопитство.

— Разбирам — продължи Патрик. — Не… не, разбира се, че не можеш. Да, напълно те разбирам. Може ли да говоря с нея? О… добре, кога ще се върне? — Софи чуваше гласа на баба си, която продължаваше да нарежда. После баща й каза: — Разбира се. Добре. Сигурна ли си, че ще бъде там в неделя, ако дойда? Ще направя някои промени в графика си и ще ти позвъня пак. Не, разбира се, че постъпваш правилно като ми се обаждаш. В неделя на обяд ме устройва, благодаря ти, Норма. Може би е по-добре да дойдем и тримата? Ще ти съобщя допълнително. Довиждане тогава, скоро ще се видим.

— Татко, какво е станало?

— Пак онази проклета Бронуин! — Софи никога не го бе виждала толкова ядосан. — А аз си мислех, че най-после сме се отървали от нея! Майка ти иска да замине за Испания, за да се види с Бронуин Ричардс — ето какво се е случило!

— Не! Какво смяташ да правиш?

— В неделя ще отида в Чоубам и ще се опитам да се разбера с майка ти. Щях да отида още днес, но баба ти каза, че Рейчъл е излязла и е взела Поси със себе си — щяла да обядва с някакви приятели. Проклет да съм, ако й позволя да заведе Поси при онази отвратителна жена! По-скоро ще се обадя в полицията.

— Мислиш ли, че мама ще замине без Поси? — попита Софи.

— Да се надяваме, че не, но очевидно е казала на баба ти, че било крайно време аз да се погрижа малко за Поси, а Поси просто трябвало да свикне — с болка в гласа отвърна Патрик.

— О, татко, това е било много злобно от страна на мама. Ти винаги се справяш страхотно с Поси. Добре, че Ивон е там.

— Не е — мрачно я осведоми баща й. — Явно Ивон се е върнала в Йоркшър, но майка ти не ми е казала.

— Не мога да повярвам! Но баба и дядо са безпомощни с Поси — тя се страхува от тях. Двамата със Сам също се бояхме от тях, когато бяхме малки — на баба никога нищо не й беше забавно, а дядо винаги изглеждаше сърдит. Горката Поси сигурно се чувства много нещастна.

Патрик прегърна по-голямата си дъщеря през рамо.

— Ти си много великодушна към сестра си, Софи. Знам, че понякога я смяташ за истинско мъчение. През по-голямата част от седмицата ще бъда в Лондон, защото от списание „Херитидж ет Риск Куоъртърли Ривю“ ме помолиха да направя няколко снимки на две къщи на юг. С майка ти трябва спешно да обсъдим плановете си за лятната ваканция, затова смятам, че е по-добре и вие със Сам да дойдете в Чоубам. Знам, че искате в неделя вечерта да отидете у семейство Маршъл, но мога да ви кача на по-късния влак за Йорк. Опасявам се, че през следващите два месеца цялата тази неразбория ще се отрази най-много на теб, Софи, затова смятам, че е добре да участваш в обсъждането на плановете за ваканцията. Какво ще кажеш?

— С удоволствие ще дойда, но как може мама да иска да се види отново с Бронуин? — Софи трябваше да помисли за доста неща.

— И аз наистина не мога да си представя — отчаяно отвърна баща й. — По-добре иди да събудиш Сам, ако искате в единадесет да потеглите за семейство Барнаби. И не е зле да го осветлиш относно последното развитие на кризата.

— Боже, добре! — Софи се надигна от масата, взимайки препечената филийка със себе си. Не посмя да попита дали Виктория е приела поканата на баща й, но когато стигна до вратата, той се смили над нея.

— Ако се чудиш — Виктория ще обядва с мен. Щях да отложа срещата, ако майка ти беше в Чоубам, но при това положение смятам да се видя с нея. Двамата ще отидем в „Хиндс Хед“ в Брей или някъде наоколо. Искаш ли на връщане да минем да ви вземем със Сам от Барнаби? Ние ще сме наблизо и така ще бъде по-удобно.

Софи се върна и прегърна баща си.

— Благодаря ти, татко. Работата е, че може би ще бъде малко рано, ако дойдете да ни вземете веднага след като обядвате… зависи от някои неща. Нали се сещаш как е?

— Сещам се — кимна баща й. — Ето какво ще ти кажа — ще оставя телефона си включен и ако искаш да дойда да ви взема, ще ми позвъниш. Ако не, двамата със Сам ще се върнете сами, но те моля да ми съобщиш, ако нещата се развиват добре и искаш да останеш у Барнаби за вечеря. Какво ще кажеш?

— Страхотно — съгласи се Софи. После додаде: — Съжалявам, че бях толкова досадна. В момента всичко е така объркано… но ти наистина си най-прекрасният баща на света.

— Хмм — засмя се Патрик. — Понякога!