Мери Никсън
Венецианската къща (13)

12.

На следващата сутрин Виктория се събуди и се зачуди къде се намира, когато видя ивиците светлина и сенките върху отсрещната страна, процеждащи се през капаците на прозорците. Тогава си спомни и остана да лежи, наслаждавайки се на познатата атмосфера на стаята, в която толкова често бе спала като малко дете.

Прокара пръсти по тежката памучна завивка и грубата тъкан й подейства успокояващо, както когато беше на възрастта на Джейк и имаше навика да я разтрива между палеца и показалеца си, преди да заспи. Знаеше точно какви звуци издава огромното скърцащо легло, когато се обръщаше, и протегна ръка над главата си, за да докосне изящните извивки на старинната табла от ковано желязо. Като малко момиче си мислеше, че това е най-прекрасното легло на света — легло на принцеса от приказките, — и все още смяташе елегантните позлатени цветя и плодове, изрисувани върху лакираните тенекиени табли при главата и краката, едновременно за красиви и необикновени. За разлика от сумрачната, изпълнена с особено очарование спалня на Еванти, с всичките й съкровища и безпорядък, тази стая бе просторна и оскъдно обзаведена — дори дървеният таван бе боядисан в бяло — и излъчващото се спокойствие беше като балсам за разбунените емоции; студен компрес за наранения й и изтерзан дух.

„Спала съм непробудно през цялата нощ“ — помисли си с изненада младата жена и за пръв път от седмици се почувства наистина отпочинала.

Стана от леглото и разтвори капаците. Ниско долу проблясваше морето и наситеният му синьо-зелен цвят й подейства като шок след сивотата на английската зима — все едно да отвориш очи и да видиш пред себе си прозорците на Шартр^[1], след като преди да ги затвориш си гледал обикновените стъкла на шотландска църква, помисли си Виктория. Въпреки че беше тиха и безветрена утрин, тя виждаше малки бели точици върху онази част от морето, която лежеше между острова и назъбения, забранен за туристите албански бряг. През нощта трябва да е духал силен вятър, за да могат тези облаци, приличащи на препускащи бели коне, да се виждат от тази височина, помисли си тя. Върховете на албанските планини, извисяващи се в побелялото небе, все още бяха покрити със сняг — напомняне, че въпреки топлината на слънчевите лъчи, изливащи се през прозорците, зимата все още държеше тези места в студената си прегръдка. Тя погледна часовника си — боеше се, че може да се успи — и пристъпи с боси нозе в малката тоалетна стая, свързана с междинна врата с нейната, за да провери как е Джейк, очаквайки да го завари потънал в дълбок сън. Смяташе да го остави да си отспи, но завивката на леглото му бе отметната и него го нямаше. Сигурно бе излязъл през другата врата, водеща към площадката.

Виктория изрови от куфара си чифт джинси, чиста тениска и пуловер — през нощта бе прекалено уморена, за да разопакова багажа, и бе извадила само тоалетните принадлежности, преди да се стовари изнемощяла върху леглото.

Смяташе, че ще се види с баба си чак на сутринта, но Дора, която се суетеше като загрижена квачка около Джейк, се бе засмяла, докато им сипваше гореща супа в кухнята.

— Мислиш ли, че ще ми прости, ако не ти позволя да я видиш още тази вечер? — попита я на гръцки, както винаги когато говореше с Виктория. — Тя ще се ослушва за теб и на сутринта няма да смея да й се вясна, ако не те види още сега! Аз ще сложа Джейк да си легне. А ти се качи горе и се виж с кирия.

Виктория се качи на горния етаж и внимателно отвори вратата на спалнята. Отвътре я посрещна познатото фино ухание, което винаги свързваше с баба си. Откакто Виктория се помнеше, Еванти използваше един и същ парфюм — един парфюмер в Гърция го приготвяше специално за нея и съставките му се пазеха в тайна. Незнайно защо, но той никога не ухаеше толкова хубаво, ако си го сложеше някой друг — малкото привилегировани като Тоула и Виктория биваха дълбоко разочаровани, когато им се позволяваше да го използват. Еванти се бе подпряла на купчина възглавници, напълно будна, а красивата й коса, сплетена в дълга плитка, бе преметната върху едното рамо на копринения халат. Изпод завивката в краката й се подаваше острият нос на Томасина, малката италианска хрътка, която винаги бе пришита за Еванти като нейна сянка.

— Agapi! — протегна ръце баба й. — Chrysso mou! Най-после си тук!

Виктория коленичи до голямото високо легло и зарови тъмнокосата си глава в скута на баба си. Тя говори сякаш цяла вечност, изливайки не само ужаса и болката от случилото се, но изказвайки на глас страховете, които я преследваха напоследък — мъчителното подозрение, че смъртта на Ричард може да не е била злополука. Но не се впусна в подробности и не разказа на баба си за посещението си при Франсин. Еванти не каза много, само от време на време задаваше по някой уточняващ въпрос, и определено се въздържа да изказва мнението си; тя просто бе отдала цялото си внимание и съчувствие, докато слушаше внучката си — може би най-безценния дар за всички страдащи.

— О, Нона, толкова е прекрасно да те видя! — възкликна накрая Виктория. — Не изглеждаш толкова зле, колкото се опасявах — и винаги забравям колко красива си все още, — но какво егоистично чудовище съм аз! Ти си била толкова болна, а сега аз навярно те изтощих с приказките си. Два часът е!

— Но аз вече не съм болна, скъпа, сега съм много, много по-добре. — И тя я озари с една от сияйните си усмивки, покорила толкова много сърца в младостта й, усмивка, която преобразяваше лицето й и заличаваше всички следи на времето. — Открих, че все още не съм готова да ви напусна, напук на всички очаквания! Освен това няма никакво значение кое време е — едно от малките предимства на възрастта е, че вече не се нуждаеш от толкова сън, а и утре през деня мога да спя колкото поискам. Кога ще дойде Гай?

— О, значи той ти се е обадил! Надявах се да го направи. Жалко, че няма да може да остане по-дълго, но ще бъде хубаво да го видим. — Виктория се поколеба, сетне добави: — Той ми каза, че иска да говори с мен за Ричард, което, предполагам, е съвсем естествено, а и аз искам да поговоря с него за брака му. Не беше ли изумена, че се е оженил, Нона? Както и да е, и двамата искахме да те видим и затова когато Гай предложи, че ще е много по-лесно да разговаряме за трудните неща тук, отколкото у дома, аз с радост се съгласих. Знаехме, че ти няма да имаш нищо против.

— Знаете, че винаги сте добре дошли — нали за това е тази стара къща. Дом за семейството. Ако искаш да говориш с мен след онова, което ще ти каже за Ричард… знаеш, че можеш да го сториш по всяко време. Но аз няма да те разпитвам, защото може би още не си готова да отговаряш на въпроси и напълно те разбирам. — Погледна тревожно към Виктория. — Този разговор с Гай… не мисля, че ще бъде лесен, agapi.

— Не. Не, осъзнавам го. Аз не търся от Гай утеха — мрачно заяви Виктория, — но двамата с Ричард винаги са били много близки и той вероятно го познава по-добре от всеки друг, с изключение на мен. — Питаше се дали да сподели с баба си мъчителното подозрение, което не й даваше мира, че някаква неочаквана любовница всеки миг може да се появи от миналото на Ричард, изпълзявайки като злокобен червей. — Всъщност може би Гай го познаваше по-добре и от самата мен — додаде с болка младата жена. — Той може би ще успее да хвърли светлина върху душевното състояние на Ричард, както и върху едно–две неща, които ме озадачават.

Еванти остана с впечатлението, че внучката й искаше да й каже още нещо, но в последния момент промени решението си. Ала не мислеше, че това е подходящият момент да я притиска за повече откровеност.

— Сега трябва да отидеш да си легнеш, agapi — рече тя. — Изглеждаш уморена.

— Сигурна съм, че ще искам да обсъдя с теб всичко, след като Гай си отиде — рече Виктория и се изправи. — Ти винаги си била моята пътеводна звезда, Нона.

След тези думи Виктория я целуна за лека нощ и се качи в бялата и тиха стая, където заспа в мига, в който главата й докосна възглавницата. Еванти остана да лежи будна още дълго, прехвърляйки в ума си старите си тревоги и притеснения, съживявайки старите си предразсъдъци и страхове — и никак не остана доволна. Може би беше добре, че нямаше кой да види разтревожения израз на лицето й или да прочете мислите й.

Сега Виктория се спусна надолу по каменните стълби към първия етаж, където бяха разположени повечето от стаите на къщата, и водена от уханието на прясно сварено кафе, се запъти право към трапезарията. Не можеше да не забележи колко порутено изглеждаше всичко, изпод олющените тапети и боя застрашително надничаха големи влажни петна по стените, а завесите бяха протрити и оръфани. Върху някога ценните и скъпи килими се виждаха дупки и тя си помисли, със страх колко лесно би могла Еванти — или който и да било друг — да си закачи крака в някоя от тях, да падне и лошо да се нарани. Колкото и да бе приятно изненадана, че баба й не изглежда толкова зле, за съжаление не можеше да се каже същото за дома й. Макар че бяха изминали само шест месеца от последното й посещение във Врахос, изглежда къщата постоянно се рушеше, а може би просто досега Виктория не бе забелязвала състоянието й.

Джейк вече се бе разположил до голямата махагонова маса — покрита сега с една от огромните бели покривки с избродирани инициали на баба й в ъгъла — и похапваше с наслада от купата с мляко и мед. Виктория си каза, че много скоро върху белоснежното творение ще се появят капки конфитюр и мед — навиците, създадени от лесно миещите се плотове на съвременните кухни, не бяха особено подходящи за безукорно чисти колосани бели покривки, така характерни за някогашните трапезарии.

— Здравей, мамо — засия той насреща й. По лицето му нямаше и следа от вчерашната умора. — Дора ми каза да не те будя и не съм те събудил, нали? Може ли да отида да си играя с Ангелос? Дора каза, че мога, ама само ако ти ми разрешиш. Той днес няма да ходи на училище, защото празнуват някакъв светец или нещо подобно.

— Да, разбира се, че можеш, скъпи — веднага щом свършиш със закуската. Хубаво е да видя, че отново имаш апетит. — Никой от двамата не се бе хранил добре от седмици и една от многото й тревоги беше, че Джейк — слабичко дете и преди — бе отслабнал толкова много след смъртта на баща си. Дора бе потресена от вида му.

— Бях забравил колко е вкусен хлябът тук — отвърна Джейк с пълна уста, докато си сипваше щедро в чинията от домашно направения конфитюр от кайсии на Нафсика.

— Ммм, най-вкусният на света! — съгласи се Виктория, седна до него и си отряза голяма филия от дългия самун с хрупкава златиста коричка.

— Мога ли да тръгвам сега? Ангелос ще ми покаже котенцата, а освен това отвън има и нови кучета, които трябва да видя. — Джейк пусна скришом едно крайче, намазано с конфитюр на приличащия на хрътка кафяв мелез Роки, който се криеше под масата и на когото бе позволено да снове из къщата.

— Да, ако си се нахранил. Вземи си якето, ако ще излизаш навън, все още е хладно, и изпълнявай всичко, което Дора ти казва. Ако видиш Нафсика, не забравяй да я поздравиш любезно и да й дадеш целувка.

Джейк смръщи недоволно нослето си.

— Не ми харесват мустаците й — бодат. Също като някоя стара вещица.

— Стига! — засмя се Виктория. — Насочи се към бузата й и може би ще успееш да избегнеш боцкането. И не я наричай вещица пред Ангелос — не забравяй, че Нафсика е негова yiayia… прабаба. Няма да ти хареса, ако някой говори такива неща за Нона.

— Нона няма мустаци.

— Независимо от това… не трябва да нараняваш чувствата на другите. На Дора също няма да й хареса.

— О, мамо, Дора смята, че е много забавно. — Джейк завъртя очи, отегчен от наставленията на майка си. — За нея всичко е забавно. — Замисли се за миг. — Защо ти не казваш на Нона yiayia?

— Защото тя е наполовина италианка, наполовина гъркиня и така я наричахме двамата с Гай, когато бяхме малки. Можеш да отидеш и да я видиш, когато Дора отиде да й занесе закуската. Но не бива да оставаш дълго при нея, за да не я умориш с приказките си. Аз ще отида на летището да посрещна Гай. Може би няма да се върна за обяд… нямаш нищо против да останеш малко без мен, нали?

— Разбира се, че нямам. — Джейк дойде и за миг се притисна в нея, отърквайки буза о рамото й. — Тук ми харесва — каза. — Не напомня толкова много за татко, както къщата в Англия, нали?

— Не — кимна Виктория.

Проследи го с поглед, докато изтича от стаята, за да потърси Ангелос, и си помисли, че най-после бе взела поне едно правилно решение.

Пристигна късно на летището. Пътуването й отне повече време, отколкото очакваше — отчасти защото се наложи да се влачи зад една цистерна с вода, и отчасти защото бе забравила каква стара таратайка е колата на баба й. Янис сигурно не бе отлепял крака си от педала на газта, за да се движи с такава скорост. Замисли се дали да не наеме кола през следващата седмица — нещо по-малко и по-бързоходно. Може би беше добре да разполага със самостоятелен транспорт.

Разпозна фигурата на Гай веднага щом приближи до входа за пристигащите. Той се бе облегнал на стената, пушеше една от американските си цигари и четеше вестник. Беше облечен в тъмносин памучен панталон и риза с отворена яка; през рамото му бе преметнато ленено сако, а шапката с широка периферия бе нахлупена ниско на челото му и италианските тъмни очила, скриващи очите. Но всъщност нямаше никакво значение как бе облечен Гай — тя тутакси почувства познатото бодване на гордост и възхищение: той винаги бе изглеждал небрежно-елегантен. Въпреки тъмните очила никога не би могъл да бъде добър агент под прикритие, помисли си младата жена, защото човек не може да не го забележи където и да беше и каквото и да правеше.

— Виж ти, виж ти — харесват ми очилата, много са шик — рече тя, спря до него и отвори вратата на колата. — Да не би да си се маскирал или нещо подобно?

— Вики!

Тя слезе, оставяйки двигателя включен, и повдигна лице за целувката му. Изглеждаше толкова естествено да го види застанал там, да бъде с него, после да се отправят към къщата, която и двамата толкова много обичаха. Имаше чувството, че случилото се през последния месец е било само един лош сън и тя скоро ще се събуди. Може би нямаше защо да се опасява толкова от тази среща с любимия си братовчед. Може би Гай щеше да направи някаква магия.

Може би по някакъв начин ще се отърси от ужасния кошмар и Ричард отново ще се завърне в живота и на двамата. А Франсин няма да я има.