Мери Никсън
Венецианската къща (26)

27.

След като Сам и Софи потеглиха за дома на семейство Барнаби, Патрик работи почти до обяд, след това подкара колата към Врахос. Когато пристигна, Виктория бе излязла, но тя го бе предупредила по телефона, че няма да е там. Беше завела Джейк в местното училище, за да види дали може да го запише за летния срок в класа на Ангелос. Освен това Еванти съвсем ясно й бе дала да разбере, че би искала да се види с Патрик насаме. Виктория му разказа за предателската постъпка на Нафсика и за кутията, пълна с писма, останала скрита толкова дълги години. Патрик нямаше представа как ще реагира вуйчо му Хю на тази новина и се надяваше шокът да не се отрази зле на и без това поразклатеното му здраве. Но се успокояваше с мисълта, че Хю Марстън е оцелявал и при по-големи изпитания в живота.

Дора отвори вратата.

— Моля, заповядайте. Кирия ви очаква — рече тя, поглеждайки го малко нерешително. Не знаеше дали е разбрал за предателството на баба й спрямо вуйчо му. Изпита облекчение, когато Патрик я поздрави с обичайната си приятелска усмивка, а дори и да знаеше, не го показа с нищо.

Еванти седеше в обичайното си кресло. Беше облечена в дълга черна туника, която заедно с копринения шал в пурпурно и червено, увит около главата й под формата на тюрбан и пристегнат с аметистова брошка, й придаваше вид на източна владетелка. Отиваше й изключително много. Патрик я погледна одобрително с дяволити пламъчета в очите. На осемдесет и две години тя все още можеше да използва дрехите като оръжие.

— Великолепно! — промълви той. — Струва ми се, че сте готова за портрет — този път фотографски.

От блясъка в очите й разбра, че съвсем правилно бе отгатнал мислите й.

— Ела, Патрик, радвам се да те видя. — Протегна ръката си. За пръв път го наричаше на малко име. — Ела и седни. Знам, че Виктория ти е казала за писмата на вуйчо ти.

— Да. Каква необикновена история! Сега разбирам драматичния ефект, който произведе появата ми върху бабата на Дора, но сигурно и за вас е било доста тежко.

— И да, и не. Тъжно — но и прекрасно. Защото, разбираш ли, сега знам със сигурност онова, което от дълго време подозирах — че Хю никога не е нарушил обещанието, което ми даде. Не мога да ти опиша какво значение има това за мен. Когато преди много години той внезапно спря да ми пише, а майка ми постоянно ми говореше против него, аз не биваше да вярвам, че той ме е предал. Бях млада, страстна и лудо влюбена — тъжно се усмихна Еванти, — но „и адът бледнее“ и така нататък пред яростта на отхвърлената жена. Бях прекалено горда и невъздържана. С възрастта малко поумнях — не много, но достатъчно. Някой път може да ти разкажа историята… но сега искам да те помоля да ми помогнеш с нещо — по-точно с две неща.

— Ще направя всичко за вас — увери я Патрик, чудейки се какво ли ще последва.

— Бих искала Хю да се срещне с Виктория.

— Е, това много лесно може да се уреди. — Патрик беше очарован от молбата й. Не можа да не си помисли, че това би било идеален повод да се види отново с Виктория, което страшно много искаше. — Предложихте ли го на нея?

— Не. Първо исках да говоря с теб и да попитам може ли да подготвиш Хю за подобна среща. След всички тези години той може да не иска да има нищо общо с мен или семейството ми. — Стрелна го с леко насмешлив поглед. — Не можем да върнем отново изгубената си младост и сигурно ще изпиташ облекчение да разбереш, че аз не храня подобни илюзии — додаде сухо, — но би било добре да постигнем помирение — нещо като да сложим делата си в ред, преди да си отидем от този свят. Има някои неща, които бих искала да взема със себе си на това последно пътуване, и прошката на Хю е едно от тях. В нашата раздяла аз бях виновната страна. Знам го. — Протегна ръка и взе сребърната кутия от масичката до креслото. Прокара палец по пчелите и лястовиците, инкрустирани по ръбовете. — Чудех се какво да направя — продължи старата жена — и внезапно ми хрумна да помоля Виктория да занесе лично тази кутия на Хю. Нямам предвид като подарък, искам си я обратно, но бих желала той да знае, че съм я пазила през всичките тези години, а от теб разбрах, че той също е пазил моята. Не мога да ти кажа колко щастлива се почувствах, като разбрах. Мога да се доверя на Виктория, че ще му предаде някои неща от мен, които бих искала той да знае. Писането на дълги писма ми струва доста усилие, не ме бива да водя интимни разговори по телефона — особено след всичките тези години, — а се боя, че в момента не се чувствам достатъчно добре, за да пътувам. Може би никога няма да бъда. Ще трябва да се примиря с това.

— А другото нещо? Казахте две неща.

— Е, второто е продължение на първото, но е свързано със самата Виктория. Отлично осъзнавам, че в момента Врахос е най-доброто място за нея, ала тя не може да остане тук до безкрайност — колкото и на мен да ми се иска. Още е твърде рано след трагедията за нея да взима важни и съдбоносни решения, но все някога ще трябва да помисли къде да започне нов живот — тук или в Англия. Изненадах се, като видях колко добре й се отрази общуването с теб и твоето семейство и как я откъсна от мрачните и тежки мисли. Виктория скоро ще трябва да отиде в Англия, за да се срещне с адвоката си и да обсъди семейните въпроси със свекъра си, но когато замине, смятам, че няма да е зле отново да се срещне с теб, Сам и Софи. Очевидно вашата компания й е много приятна… и разбира се — додаде след кратко колебание Еванти, — за нея би било добре да се запознае и с останалите членове на семейството ти. — Тайно в себе си смяташе, че е много жалко, дето Патрик си има съпруга. — Знам, че двамата с Хю живеете в Йоркшър, така че ако той се съгласи да се види с нея, ще бъде ли удобно да се срещнете? — Тя го озари с една от усмивките си и в този миг страшно заприлича на внучката си.

— Да, разбира се — откликна Патрик. — За мен ще бъде удоволствие, а моята съпруга също ще се зарадва да се запознае с Виктория.

Ала още докато говореше, той с вътрешен смут осъзна, че само едното от двете твърдения беше вярно. Знаеше, че за него ще бъде удоволствие да се види отново с Виктория, ала не можеше да си представи, че двете с Рейчъл ще си допаднат особено.

— Виктория говорила ли ти е за Ричард? — попита Еванти.

— Не директно. — Патрик си помисли, че ако го бе направила, той със сигурност не би бил склонен да го обсъжда с баба й. Запита се какво ли се крие зад молбата на Еванти. Дали се отнасяше само до Хю и самата нея или имаше и други мотиви? Изведнъж му хрумна подозрението, че тя може би се опитва да окуражи една евентуална връзка между него и Виктория — макар че със сигурност едва ли би одобрила изневяра, след като знаеше, че е женен.

— Мислиш си, че съм една досадна стара жена, която обича да се меси в живота на другите, нали? — попита Еванти.

Досетливостта й беше малко изнервяща.

— Ами — усмихна й се Патрик — предполагам, че понякога е така. Нима всички не желаем да помагаме на децата и внуците си? Самият аз често го правя. Освен това разбирам колко много обичате Виктория. Обещавам, че непременно ще говоря с Хю за вас. За мен ще бъде удоволствие.

— Имам чувството, че не би искал да говориш за Виктория с мен.

— Не — отвърна той и я изгледа развеселено. — Не мисля, че искам.

„Няма да се оставя да бъда подлъган и манипулиран от тази очарователна възрастна дама“ — каза си Патрик.

— Колкото се може по-скоро ще ви изпратя снимки и текста, който ще напиша за Врахос — рече на глас. — Виктория предложи да поговоря с вашия внук за къщата и семейството. Вие какво ще ме посъветвате?

— Е, Гай със сигурност има обширни познания. — Еванти беше самата любезност.

„Но тя не желае да се срещам с него“ — помисли си Патрик и се запита защо. Със сигурност причината не беше в Гай; знаеше от Виктория, че тя го обожава.

— Имате ли нещо против да направя снимки на иконата за книгата ми? — попита той. — Беше много любезно от ваша страна, че позволихте на Виктория да ми я покаже. Разбирам защо я наричате „диамантът в короната“ на Врахос. Наистина е забележителна. Прав ли съм в предположението, че олицетворява венецианския стил в иконописта?

— Да, така е — кимна Еванти. — Така чудесно се вписва в тази къща, не смяташ ли? Ще се радвам да я фотографираш. Тя е в семейството ми от четиристотин години. Съществува легенда, че ако тя напусне Врахос, то и семейството ще трябва да си тръгне от тук.

Патрик тутакси се заинтригува.

— Ще възразите ли, ако я спомена в книгата си? Семейните истории винаги оживяват местата, за които се пише. Хората обичат да четат легенди.

— Бих искала да си помисля по въпроса.

— Споменахте, че може би ще се наложи да я продадете, за да спасите къщата?

Еванти се загледа през прозореца, но погледът й имаше онова невиждащо изражение, когато човек се вглежда в своя свят, до който другите рядко имат достъп.

— Да — рече тя след кратка пауза. — Непрекъснато ме съветват да го направя. Бедата е там, че не притежавам никакъв друг предмет с подобна стойност. Гай би попитал какъв е смисълът да се пази една икона, когато може да се наложи самата къща да бъде продадена. На това аз бих отвърнала… какъв е смисълът да се продава иконата, за да се спаси къщата, когато след този акт семейството ще трябва да напусне Врахос.

— Значи вярвате в легендата?

— Не смятам, че е само измислица — загадъчно отвърна тя.

— А за какво разказва тази легенда?

Еванти се усмихна.

— То се знае, че историята е много романтична, но не мога да се закълна доколко е точна. Най-големият син на един от моите предци се влюбил в дъщерята на вражеско семейство — нещо като Ромео и Жулиета. Бащите били кръвни врагове, а повярвай ми, гръцките вражди са сериозни, така че двамата млади избягали и тайно се оженили. Родителите на момичето се отрекли от нея и я лишили от зестрата, която й се полагала — огромен срам за семейството на момчето, — ала тя успяла да вземе със себе си иконата, към която изпитвала огромна почит. Когато баща й открил липсата на иконата, си я поискал обратно, като заявил, че дъщеря му я е откраднала. Но моят праотец отказал да го стори, твърдейки, че я задържат в замяна на липсващата зестра. След време момичето родило син, но умряло при раждането. В своя гняв и обезумял от мъка нейният баща проклел семейството на съпруга й: докато иконата остава притежание на семейството, нито един мъжки наследник, роден във Врахос, няма да наследи имението, но ако иконата напусне семейството, и то ще трябва да си тръгне. Струва ми се, че може да се нарече ситуация от типа „параграф двадесет и две“. Неоспорима истина е, че оттогава нито един мъжки потомък, роден във Врахос, не го е наследявал. Много генерации от моя род са правели какво ли не само и само да избегнат раждането на наследник във Врахос — включително и аз, — ала понякога съдбата се намесва, както стана с моя син Константин, бащата на Виктория, който бе роден тук по време на войната. — По онова време бях под домашен арест — сухо продължи Еванти, — а едва ли може да се каже, че германците биха се трогнали до такава степен, че да ми помогнат да избегна старото семейно проклятие. Както може би знаеш, синът ми загина при самолетна катастрофа, като по този начин прибави още едно име към списъка на засегнатите от семейното проклятие. Така че, както виждаш, нямам причина да не вярвам и във втората част на пророчеството.

— Да — съгласи се Патрик. — Сега разбирам защо не искате да се разделяте с иконата.

— Внукът ми Гай мисли, че това са глупости, но продажбата на иконата е последната възможност, тъй като това е последната ценна вещ, която притежавам — и нямам предвид единствено търговската й стойност, макар да смятам, че е доста висока. Моят зет Антъни определено е уверен в това. Но може би ще се реша да я продам заради Виктория.

Докато разговаряха, Патрик бе извадил фотоапарата от калъфа и дискретно проверяваше светломера.

— Ще ми разкажете ли още за историята и семейството, докато правя снимките? — попита той, като си помисли, че сега е идеалният момент да направи снимка на домакинята си.

Когато Виктория се върна за обяд, фотографската сесия беше приключила, но Еванти и Патрик все още разговаряха. Еванти му разказваше семейни истории, които Виктория не бе чувала преди. Помисли си, че очите на баба й искрят оживено и от много време не я бе виждала в толкова приповдигнато настроение. Може би откриването на отдавна изгубената й любов й бе дало нов стимул за живот. Виктория се страхуваше, че когато се върне, Патрик ще си е отишъл, и сега изпитваше огромно удоволствие, че е тук.

Съобщи им, че Джейк бе приет за летния срок в училището на Ангелос. Виктория бе очарована от директора на училището. Самият той говореше малко английски, но не настоя Джейк да говори само на гръцки. В училището вече имало двама чужденци — едно италианче и едно германче, които много лесно се приспособили, а за Джейк щяло да бъде предимство, че разбирал малко езика. Не очаквал да има някакви проблеми. Виктория изпитваше огромно облекчение и вярваше, че училището ще внесе успокояващ ритъм в живота на сина й. Докато говореше, Патрик й направи снимка както бе застанала до камината под портрета на баба й, дядо й и баща й.

— Просто за да свърша филма — усмихна й се той, когато тя понечи да възрази. — Ако е станала сполучлива, ще ти изпратя копие — увери я той, макар да знаеше, че прави снимката най-вече за себе си.

След обяда излязоха да пият кафето на терасата, после Еванти каза, че ще се оттегли, за да си почине.

— Ще ви се обадя веднага щом се видя с Хю — обеща Патрик и също се изправи. — С огромно нетърпение очаквам да му кажа, че съм ви открил и че все още сте красива.

— Благодаря ти. Ще очаквам обаждането ти. Предай му… предай моята любов. Не мога да си го представя като възрастен. — Позволи на Патрик да я целуне за довиждане и нежно го потупа по ръката. — Беше прекрасно, че се запознахме. Определено има различия, но след толкова много години ти ми напомни за вуйчо си. Надявам се утре да пътувате добре. Моля те, поздрави Сам и Софи от мен и не се чувствай задължен да си тръгваш само защото трябва да ви оставя. Сигурен съм, че наоколо има още неща, които би искал да видиш, а Виктория ще ти ги покаже.

Ала въпреки предложението, след като Еванти се изнесе величествено от стаята, Патрик заяви, че го чака още работа, и устоя на изкушението да остане и поговори с Виктория. Макар че му беше особено трудно, след като видя искреното разочарование в очите й. И двамата усещаха силното привличане помежду си.

— Ще приемеш ли да отседнеш у дома, когато се завърнеш в Англия? — попита я той, докато слизаха надолу по стълбите. — Баба ти ми каза, че би искала да се срещнеш с вуйчо ми. Струва ми се, че ти е отредила ролята на нещо като неин пратеник.

— О, така ли? — засмя се младата жена. — Нека първо да видим как ще реагира вуйчо ти! Много бих искала да се запозная с него, но не съм сигурна доколко ми допада ролята на посредник между тях двамата. С удоволствие бих дошла, за да се видим отново, но не бих искала да се натрапвам на теб и съпругата ти.

— Това е изключено. Ще ти се обадя, за да те информирам как вървят нещата. Благодаря ти, че направи посещението ми във Врахос толкова специално. — Патрик задържа за миг ръката й в своята, сетне бързо я целуна по бузата. — Доскоро, Виктория.

— Доскоро — отвърна тя.

Мъчно й беше, че Патрик си тръгва, но в същото време не спираше да си повтаря, че няма право на подобни чувства. Остана да гледа, докато колата изчезна от погледа й. Внезапно й се стори, че някаква ужасна сянка се бе спуснала над нея.

Джейк и Ангелос си играеха в кухнята и макар че компанията на Джейк щеше да я откъсне от мрачните мисли, й дожаля да прекъсва играта им. Изкачи се на скалата. Усещаше как самотата я обгръща като леден блок.

„Къде си сега? Защо го направи? Как можа да ни оставиш?“ — за кой ли път попита тя Ричард. Ала както винаги отговор нямаше.