Мери Никсън
Венецианската къща (41)

42.

Патрик прие с известни резерви поканата да влезе да изпие едно питие, когато доведе Виктория в ранния съботен следобед в дома на Гай и Франсин. Но тя толкова много искаше да приеме, че той нямаше сърце да я разочарова. Виктория, безумно влюбена, както никога досега, не само се нуждаеше от извинение да остане с него малко по-дълго, но и изгаряше от нетърпение Гай и Франсин да опознаят любимия й по-добре. За съжаление удоволствието й бързо се превърна в безпокойство, когато забеляза, че Гай отново се бе променил от сутринта и сега бе в едно от най-провокативните си настроения — искаше да узнае мнението на Патрик и след това нарочно му противоречеше. Барометърът на Гай определено показваше „буря.“

— О, господи, какво го е прихванало Гай сега? — обърна се Виктория към Франсин, след като Патрик, който нямаше намерение да позволи на Гай да си играе словесни игрички с него и не можеше повече да понася тревожното изражение на Виктория, помоли своя домакин да го разведе из градината.

— Зеленоокото чудовище, предполагам — сви леко рамене Франсин, чието сърце също бе изпитало бодването на ревността при вида на силното чувство за собственост, което проявяваше съпругът й към своята братовчедка. — През целия ден беше във великолепна форма, но след това ти се появи, ухаеща на роса и рози, със сияещо лице, сякаш ти бяха подарили корона, обсипана със скъпоценни камъни, и аз предполагам, че той просто не е могъл да го понесе. Мъже! Те са толкова ревниви към собствената си територия, а досега Гай бе свикнал да вижда надписа „Не приближавай тревата“ върху твоята поляна. Но, за бога, успокой се, Виктория. Приятелят ти не изглежда от тези, които лесно се плашат, а и двамата вече са големи момчета. Остави ги сами да се оправят. — Усмихна се на Виктория. — Няма нужда да те питам дали си имала хубав ден, нали?

— Най-хубавият! О, Франсин, не знаеш колко невероятно прекарах!

— Хайде, разкажи ми. Цялата съм в слух.

Двете не подозираха, че докато двамата мъже се разхождаха из градината, демонът на Гай го подтикна да попита с изражението на Великия сфинкс:

— Надявам се, осъзнаваш колко специален човек е моята малка братовчедка и колко много преживя напоследък. Тя е много уязвима и аз за нищо на света не бих искал да я видя отново наранена. Ако имаш някакви намерения към нея, дано да са напълно почтени.

Патрик погледна домакина си и повдигна вежди.

— Значително по-почтени, отколкото са били твоите към съпруга й — спокойно отвърна той, но в тона му прозвучаха заплашителни нотки.

За миг Гай имаше вид, сякаш го бяха проболи с нож. После вдигна ръце в подигравателен жест, че се предава.

— Touche^[1] — беше всичко, което каза.

— Надявам се, че се разбрахме. — Патрик погледна часовника си. — Знам, че ще имате гости за вечеря, а аз и без това трябва да тръгвам. Благодаря за питието.

Когато се върнаха в къщата, двамата обсъждаха историята на Врахос и очевидно правеха планове за бъдещето. Франсин и Виктория изпитаха огромно облекчение да видят, че настроението на Гай отново се бе променило и двамата с Патрик се държаха съвсем дружески.

 

 

Патрик позвъни на Виктория в неделя — след като закара Сам и Софи до гарата, за да хванат влака за Йорк, където щяха да останат у семейство Маршъл. Виктория току-що бе приключила обичайния си разговор с Джейк, преди да заспи, когато клетъчният телефон иззвъня. Беше прекрасно да чуе гласа на Патрик. Чувстваше се така, сякаш целият й живот е бил преобразен и е била заредена с огромно количество енергия и оптимизъм.

— Как мина срещата ти с Рейчъл? — попита тя след като той се осведоми как е минал денят й.

— Добре — отвърна Патрик. — Не беше най-лесният ми ден, но би могло да бъде и много по-лошо. Уредихме някои неща, а за мен беше хубаво да видя Поси. Тя ни удостои със страхотно посрещане. Мисля, че и Софи остана трогната, като видя колко й се зарадва малката досадна сестричка.

— А какво стана с Испания?

Патрик изпъшка.

— Рейчъл настоява да замине. Тя не може — или по-скоро не желае — да проумее колко ужасна е онази жена. Въпреки случилото се Бронуин изглежда все още има влияние върху нея. Понякога Рейчъл може да бъде невероятно упорита, но поне се съгласи да остави Поси при мен, докато я няма. Освен това мисля, че се разбрахме за летните ваканции, така че двамата с Рейчъл да се редуваме в апартамента и Уитъртън Хаус. Така Софи ще прекара известно време както с майка си, така и с мен, което е важно. Поне родителите на Рейчъл се опитаха да бъдат полезни.

— Радвам се — каза Виктория, изпитвайки облекчение, че поне за известно време Рейчъл ще отсъства от сцената.

— Виктория, искам да ти направя едно предложение. Колко дълго смяташ да останеш в Бейбъри, преди да заминеш за Врахос?

— Ами зависи как ще заваря нещата там и какво ще трябва да свърша. Ще трябва да подредя дрехите на Ричард, което ме изпълва със страх, а и нямам представа колко време ще ми отнеме. Освен това трябва да се видя с някои хора, включително и с моя свекър. Не бих искала още една седмица да съм далеч от Джейк, но все още не съм определила точната дата на заминаването си — ще зависи от разписанието на полетите и нещата, които имам да върша.

— Получих предложение да напиша статия за тримесечното списание „Херитидж ет Риск Куоъртърли Ривю“. В него се представят къщите, които заслужават да бъдат спасени… онези, които не са от най-ценните, но чиито собственици биха искали да ги отворят за посещения срещу известна сума, необходима за ремонта и поддържането им. Моята задача е да направя снимки, да обиколя градините, да поговоря с хората, за да придобия обща представа — или от този сорт. Вече съм го правил веднъж или два пъти.

— Звучи интересно — промърмори Виктория, питайки се какво ли ще последва.

— Да, обикновено е голямо развлечение, но слава богу, аз няма да взимам решения, нито ще правя някакви препоръки. Просто ще трябва да представя настоящата картина на нещата пред членовете на борда на директорите на списанието. Има две конкретни къщи, които ме помолиха да посетя, докато съм на юг. И двете са съвсем близо до Лондон, така че ще мога да отскоча да ги видя и се питах… — той замълча.

— Да? — подкани го тя, като в същото време затаи дъх, докато очакваше да чуе предложението му.

— Възможно ли е да дойдеш с мен? — попита Патрик. — Би било страхотно да прекараме повече време заедно — само ти и аз — без семействата ни или някой друг. Бихме могли да пренощуваме в някое хубаво местенце, какво ще кажеш? Не ме разбирай погрешно… не искам да те принуждавам да правиш нищо, за което не си готова… — Замълча и добави: — Не мога да понеса, че няма да те видя отново, преди да заминеш за Корфу. Има ли някаква надежда?

— О, Патрик! — промълви Виктория, а сърцето й пееше. — Едва ли има нещо, което бих искала повече.

— Фантастично.

Виктория бързо прехвърли графика си.

— Тоула и Антъни ще ме очакват утре вечер, но аз чувствам, че трябва да прекарам известно време в Манор Фарм, затова планирам да отида там във вторник. Ще се опитам да постигна мир с призраците и да подредя някои неща. Предложението ти би ли могло да се осъществи в края на седмицата?

— Когато ти е удобно — отвърна Патрик, на седмото небе от радост от отговора й. — Бих искал да ти помогна за това, с което ти предстои да се сблъскаш, но доколкото разбрах, ти искаш сама да се справиш. — Осъзнаваше колко прекалено закрилнически се бе държал във връзката си с Рейчъл и сега не искаше отново да допуска същата грешка.

— Да — отвърна тя, несъзнателно откликвайки на мислите му. — Чувствам, че трябва да се изправя на краката си или в противен случай ще се върна назад и никога няма да мога да продължа напред.

— Ще се обадя на Таня, моята секретарка, да провери дали може да уреди две посещения във вторник и петък, а след това ще потърся някое хубаво място, където да отседнем. Нямам думи, с които да ти обясня колко много означава за мен, че ще дойдеш. Няма да ти се обаждам, докато си с леля си и чичо си, но може ли да ти позвъня във вторник вечер?

— Това би било идеално — съгласи се Виктория, докато си мислеше, че четиридесет и осем часа ще й се сторят прекалено дълго време. — До вторник вечерта тогава. Сега трябва да вървя, Патрик, или Гай и Франсин ще започнат да се чудят какво е станало с мен. Лека нощ. И благодаря ти… за всичко.

— Лека нощ… скъпа Виктория.

 

 

В понеделник сутринта Тоула беше на гарата в Тодингам, за да посрещне племенницата си. Двете се прегърнаха топло, преди Тоула да я отведе в Дърнфорд Хаус за обяд, движейки се с пълна скорост на завоите и задминавайки големите камиони с необоснована увереност.

Беше някак си странно да бъде отново тук, сякаш последните шест месеца изобщо не бяха съществували. Когато пристигнаха, Тийл вече чакаше пред входната врата с телепатията, която някои кучета притежават за пристигането на собствениците им.

. — Не е ли удивително? — възкликна Тоула. — Той никога не идва при вратата, когато аз се прибирам. — Старото куче полудя от радост, като видя Виктория.

— Хората казват, че кучетата нямат усещане за време — рече Виктория, когато първия възторжен изблик от посрещането стихна, — но те грешат. Никога не ме е посрещал така, когато съм отсъствала само няколко дни. Бедното старо момче — колко ужасно е остарял! Мислиш ли, че му липсваме?

— О, да. Не се топи от скръб, но вие много му липсвате — отвърна Тоула. — За щастие той свикна с нас двамата, но се боя, че го е нападнал ревматизмът. Понякога горките му задни крака не го държат. Прекарва много време седнал край прозореца в кабинета на Антъни, вперил поглед в алеята за коли и Антъни смята, че се надява един от вас да се завърне у дома.

— А сега се завърна не точно този, който най-много би искал — тъжно отбеляза Виктория. — Той би предпочел да е Джейк — или най-вече, разбира се, Ричард. За Тийл аз винаги съм била на трето място, нещо като доверен слуга — ставам да го храня, да го извеждам на разходки, когато няма лов, и да го подсушавам, когато е бил в езерото, — но никога не бих могла да се сравнявам с Ричард.

— Е, не личи по начина, по който се държа сега! Той направо изпадна в екстаз — възрази леля й. — Също като Света Тереза на Лоренцо^[2], поздравяваща ангела.

— Мили боже! — засмя се Виктория на невероятното сравнение на Тоула. — Смяташ ли, че Света Тереза е подскачала задъхано с изплезен език и е близала коленете на ангела? Вече цялата ми пола е мокра. Бих искала да го заведа във Врахос при Джейк, но не съм сигурна, че идеята е добра.

— Хубаво е да те видя отново, скъпа — рече по-възрастната жена. — Това означава ли, че си решила да останеш във Врахос?

— Определено ще остана там до края на лятото. След това, освен ако през тази седмица не изникне нещо, което да ме накара да променя решението си, бих искала през следващите няколко години двамата с Джейк да живеем там. Но преди да говоря с Бил, няма да е честно да вземам окончателно решение. Дължа му това. Мислиш ли, че съм полудяла, Тоула?

— Антъни смята, че това е най-доброто, което можеш да направиш. Самата аз не съм толкова сигурна.

— Мнението на чичо Антъни е много важно за мен — както и твоето, разбира се побърза да добави Виктория.

Въпреки мрачните си подозрения относно Хю Марстън Тоула умираше от любопитство за него и искаше да узнае всяка подробност от срещата на племенницата й, тъй като по телефона обикновено доста критичният Гай бе дал направо възторжена оценка на портрета на Еванти.

— Донесох каталог от изложбата за теб и чичо Антъни. — Виктория се наведе и затършува из пътната си чанта. — Ето го.

— Хмм. Предполагам, че сега и ние трябва да отидем да видим този прочут портрет — неохотно рече Тоула, впечатлена въпреки желанието си. — Но определено не искам да се срещам с художника. Как мина партито у Гай и Франсин в събота вечерта?

— Прекрасно. Срещнах се с много стари приятели. Прекарах много хубаво. Всички празнуваха в моя чест.

Запита се дали Гай бе докладвал на майка си за деня, който Виктория бе прекарала с Патрик, и дали семейните любопитковци не се опитваха да изкопчат някаква информация. От изражението на Тоула реши, че е точно така.

Макар че не бе изминала дори една седмица, от както бе видяла племенницата си в Лондон, Тоула веднага забеляза промяна у нея. Изглеждаше ведра, по-щастлива и жизнена, каквато не я помнеше от доста дълго време, и това още повече възбуди любопитството и относно племенника на Хю Марстън — дори много повече, отколкото към самия художник. Както Виктория правилно се бе досетила, Гай не си бе спестил коментарите по въпроса.

„Имам чувството, че историята се повтаря отново“ — бе казал той на майка си. Инструктирана от Антъни, на когото веднага бе докладвала наблюденията на сина им, тя успя с невероятни усилия на волята да се въздържи да не засипе племенницата си с въпроси от първата минута на срещата им. Надяваше се, че Виктория сама ще подхване темата, макар че Тоула твърдо бе решила да узнае повече, независимо от предупрежденията на Антъни.

След обяда изведоха кучетата на разходка. Ловното куче на Тоула и Антъни тичаше напред, а Тийл накуцваше след него.

— Защо не мислиш, че е добра идея да живея във Врахос? — попита Виктория. — Заради Джейк и училището ли?

— О, господи, не… Джейк ще се чувства добре. Не бива да обръщаш внимание на теориите на Кънингам за образованието. — Тоула изсумтя пренебрежително, макар че собственият й син бе получил традиционно английско образование в пълния смисъл на думата. — Кънингам навярно искат всички малки момчета да постъпват в армията веднага след като навършат шест години. Мериъл постоянно промива мозъка на Бил за необходимостта Джейк да израсне в това, което тя нарича „структурно обкръжение“ — каквото и да означава това. Собствените й деца обаче са доста лоша реклама за теориите й. Те са ужасно разглезени — онзи ден й направих лек намек по въпроса. Антъни ми бе доста сърдит.

Виктория се засмя — тя добре познаваше „малките намеци“ на леля си.

— Не, аз се тревожа за теб — продължи Тоула. — Сега се чувстваш щастлива във Врахос, защото е едно убежище за теб, но какво ще стане, когато Нона умре? Ще й посветиш няколко години от живота си, за да откриеш накрая, че не са останали никакви пари, с които да живееш там след смъртта й. Освен това се притеснявам, че никога няма да срещнеш някого, ако се погребеш там. — Последното означаваше бъдещ подходящ съпруг. Тоула я изгледа със своя пронизващ поглед.

— Не искам да живея във Врахос само за да го наследя — възрази Виктория, пренебрегвайки неизречената покана да се довери: все още не се чувстваше готова да говори с леля си за Патрик. — Знам, че къщата е в ужасно състояние и че няма пари — продължи, — но това, което има значение е, че докато е жива, Нона няма да преживее някакви промени — това не е самопожертвувателност. Просто обичам и нея, и мястото прекалено много, затова искам да прекарам с тях колкото се може повече от времето, което им остава. Но ще се посъветвам с чичо Антъни по въпроса и обещавам да взема предвид и твоето мнение.

Антъни бе хванал по-ранния влак от Лондон и се прибра навреме вкъщи. Имаше да се обсъждат толкова много неща. Когато си легна в малката стая, която някога беше нейна в Дърнфорд Хаус, главата й бе толкова пълна с въпроси, че Виктория очакваше да лежи будна с часове, ала всъщност заспа няколко минути след като изгаси лампата. Събуди се чак когато се появи чичо й по халат с чаша чай, преди да се качи на влака за Лондон.

 

 

По-късно същата сутрин Тоула закара племенницата си в Манор Фарм и без желание я остави там.

— Онзи ден Антъни идва да запали колата ти — рече тя, — за да си сигурна, че поне ще потегли. Ако промениш решението си, по всяко време можеш да се върнеш при нас. Мисля, че е глупаво изобщо да оставаш тук сама, но чичо ти ми заяви, че трябва да уважа желанията ти и да те оставя да постъпваш както намериш за добре. Истинска лудост! — Тоула вдигна ръце в жест, изразяващ пълното й неразбиране на нелепите схващания на съпрузите и на своенравието и капризите на племенниците, след което силно я прегърна.

— Благодаря ти, скъпа Тоула — и двамата сте истински ангели. — Виктория също я прегърна. — Това е нещо, което трябва да направя, но довечера ще ти позвъня и ти обещавам, че ще се върна веднага при вас, ако установя, че не мога да се справя.

Изчака леля си да потегли, пое дълбоко дъх, пъхна ключа в бравата и отвори вратата.

 

 

Пусна куфара си на предната веранда — щеше да го вземе по-късно — и отвори вътрешната врата, водеща към коридора. Всичко изглеждаше същото, ала при все това Виктория изпитваше някакво усещане за нереалност, сякаш гледаше филм. Почти очакваше духовете на Ричард и Джейк да изплуват пред нея и да започнат да изпълняват ролите си в ежедневния живот, както някога. Тийл, когото бе довела със себе си, за да й прави компания, обиколи душейки и скимтейки наоколо с настръхнала козина по гърба.

— Сега сме само ние двамата, Тийл — каза тя и гласът й отекна в смълчаната къща.

Сега се радваше, че не се бе подала на изкушението да доведе Джейк със себе си, и си помисли, че той щеше да се разстрои.

Насили се да отвори всички врати и да влезе във всяка стая. Когато стигнаха до дрешника, Тийл се насочи право към ъгъла, където някога беше леглото му, което сега Антъни бе отнесъл в Дърнфорд Хаус с мисълта, че то ще помогне на старото куче да свикне по-лесно с новата обстановка. Животното се отпусна озадачено върху покрития с плочки под и затупка с опашка, сякаш очакваше Виктория с магическа пръчка да върне всичко така, както е било някога. После се изправи тежко на треперещите си крака и се затътри бавно след нея към детската. Стаята изглеждаше необичайно чиста и подредена — по пода нямаше пръснат конструктор „Лего“, нито разтворени книги, нито недовършени рисунки. Явно Вайолет поддържаше всичко в пълен порядък. Виктория се бе питала дали щом влезе в къщата, ще изпита чувството на странник, най-после завърнал се у дома, ала вместо това се чувстваше като натрапник, проникнал в чужд дом.

Върна се отново в коридора, благодарна на Антъни, задето бе уредил пощата й да се препраща в Дърнфорд Хаус и сега поне не я очакваха купища ненужна поща и писма в кафяви пликове. Гостната и трапезарията й напомниха за последния път, когато бяха използвани за светска сбирка — след погребението на Ричард. Когато Виктория най-сетне събра сили да се качи в спалнята, Тийл се предаде и се свлече уморено в подножието на стълбата — това означаваше, че няма да може да се изкачи до горе.

— Какво се случи в действителност, Тийл? — попита младата жена, седна на най-долното стъпало и почеса ушите на старото куче. — Ти си бил единственият свидетел. Какво знаеш, което никой друг не знае?

Когато мисълта за самоубийство й хрумна за пръв път, Виктория бе убедена, че ако Ричард наистина е смятал да отнеме живота си, щеше да й остави писмо. Той винаги е бил голям майстор на късите любовни бележки може би защото, помисли си младата жена, така му е било по-лесно да изрази обичта си, отколкото с някакъв физически жест. Тогава първо бе претърсила бюрото му, после кабинета му, надявайки се да открие писмото. Накрая, обезумяла от отчаяние, тя бе преобърнала цялата къща, за да намери последното нещо, останало от него. Но не откри нищо.

Стана, но Тийл не помръдна, вперил тъжните си очи в нея. И въпреки всичките нови надежди сълзите бавно, се затъркаляха по страните й.

Върху тоалетката имаше малка ваза с рози и Виктория се досети, че Вайолет ги бе сложила. Усещаше как бавно я обзема мрачна летаргия. В този миг й се стори, че чува как бодрият глас на Еванти я предупреждава да не се подава на апатията. Виктория реши веднага да излезе и да отиде да се види с Вайолет.

Когато пристигна в Бъроус котидж, разположен при задния вход на Манор Фарм, Вайолет я очакваше. Двете жени се прегърнаха безмълвно и си размениха продължителни погледи.

— О, колко е хубаво, че те виждам отново! — промълви накрая Виктория.

— Чайникът е кипнал — ще изпиеш една чаша, нали? Освен това съм направила от моя специален кейк. — Вайолет изразяваше обичта си чрез печене на сладкиши, без значение кое време на деня беше.

Имаше да си казват много неща, ала и двете заобикаляха темата за бъдещето. Първа повдигна въпроса Вайолет.

— Не знам как да го кажа, след като толкова години бяхме заедно — започна тя, след като сложи още едно парче от кейка в чинията на Виктория — и е срамота да те посрещам с това, след като току-що си се прибрала у дома, а и заради всичко, което преживя напоследък, — но Джеф смята, че трябва да ти го кажа направо. — Пое дълбоко дъх. — Ние мислим за промяна в живота си — изтърси накрая тя.

— О, Вайолет — промълви Виктория, — благодаря ти, че ми го казваш. Ти си по-смела от мен, защото и аз мислех за някои промени, но ми беше трудно да събера смелост да говоря с теб. Ти наистина ме засрами. Разкажи ми първо своите идеи, а после аз ще ти доверя моите.

— Става дума за онази Мериъл — или госпожа Хо-о-к-инс, както настоява да я наричам сега — заговори Вайолет, произнасяйки името, сякаш зареждаше арбалет. — Двамата с Джеф винаги с удоволствие сме работили за теб и Ричард, но доколкото разбрах, сега управлението на фермата ще се поеме от съпруга на Мериъл, а той е пълен с въздухарски теории, като повечето политици. Джеф се е занимавал с фермерство през целия си живот и не може да понася такива като Стафорд Хокинс да му дават заповеди, а след това да отпрашват към парламента. Със стария господин Кънингам се разбираме добре — той никога не е бил много общителен и забавен, но поне е това, което си е и никога не се е опитвал да се прави на нещо различно. — Виктория си помисли, че това беше доста точно описание на свекъра й. — А и аз не бих могла да понеса да работя за Мериъл — продължи Вайолет. — Истината е, че на Джеф му предложиха работа в другия край на Тодингам и ние смятаме да я приемем.

— Вие трябва да направите това, което е най-доброто за вас и семейството ви, и аз напълно ви разбирам, защото аз също не мога да понасям семейство Хокинс. Нямам нищо против Джун Кънингам, но Мериъл винаги си е вирила носа пред мен. Господин Мейсън ми каза, че те възнамерявали да живеят в Манор Фарм, затова аз смятам да остана в Корфу.

Изпита огромно облекчение, че можеше открито да говори за намерението си. Вайолет възмутено заяви, че през уикендите Мериъл била идвала няколко пъти да иска ключовете за къщата.

— Преструваше се, че трябвало да вземе някакви документи или нещо такова за баща си — презрително изсумтя Вайолет, — но аз не съм вчерашна и знам, че иска да огледа и да прецени кое как е. Дошла е да премерва, ама и аз добре я отмерих! Искаше да задържи ключовете, но аз не й позволих.

— „Донесете ми ги, като си тръгвате, ако обичате, госпожо Хокинс — рекох й. — Виктория ги е поверила на мен и никой, освен мен няма да отговаря за тях.“ — После додаде със задоволство: — Никак не й хареса. Добре, че ще бъде в Лондон чак до петък вечерта.

— Какво облекчение! Ще се видя утре на обяд с бащата на Ричард, но предполагам, че по някое време ще се наложи да се срещна и с Мериъл.

Двете се уговориха на следващата сутрин Вайолет да дойде и да й помогне в тъжната работа да прибере дрехите на Ричард.

Виктория се запъти бавно към къщата, а Тийл лениво се влачеше след нея. Градината изглеждаше изненадващо добре — границата й, която беше особената гордост на Ричард, приличаше на разноцветен килим, моравата бе подстригана и никъде не се виждаха плевели. Тя беше трогната, че всичко наоколо е било толкова добре поддържано в нейно отсъствие, и си напомни специално да благодари на главния виновник Джеф. „Имам ли право да изоставя всичко това?“ — питаше се младата жена. После си спомни думите на Питър Мейсън. Изглежда нямаше да й бъде позволено да остане, но дали заради Джейк не трябваше да прояви малко повече съпротива, макар че никога не бе чувствала това място като свой дом, какъвто беше за нея Врахос? Измъчвана от тези тревожни мисли, Виктория влезе през задната врата, като остави Тийл на предната веранда.

По-скоро шестото чувство, отколкото нещо необичайно, тутакси й подсказа, че в къщата има някой. Тя замръзна на място и се заслуша напрегнато, сетне мина през люлеещата се врата на задния вход. Нямаше никой, но задната врата беше отворена, на двора бе паркиран син воксхол, а върху кухненската маса бе оставена чанта. Който и да беше човекът, нахлул в къщата, явно не си бе дал труда да прикрие присъствието си. В същия миг чу стъпки над главата си. Виктория се прокрадна на пръсти по задната стълба и коридора. Откъм спалнята й се чуваше шумолене и вратата бе открехната. Тя я бутна с рязко движение и очите й се оказаха на нивото на два набити крака.

— Здравей, Мериъл — рече Виктория.

 

 

По-късно същата вечер, когато Патрик й позвъни, тя му разказа, че едва не бе извършила идеалното убийство, защото Мериъл Хокинс била толкова стресната, че паднала от стълбата, на която се била покачила да налага ролка тапети на стената над леглото на Виктория.

— За неин късмет падна върху леглото и дори не се натърти, но никога досега през живота си не бях виждала по-стреснат човек. Що за нерви има все пак тази жена!

— Предполагам обаче, че си се насладила на ситуацията, нали? — засмя се Патрик, развеселен от разказа й за разигралата се драми.

— Можеш да се обзаложиш — призна си тя. — Беше невероятно забавно! А, което е още по-важно, конфузната ситуация ми даваше морално превъзходство. Представяш ли си, тя дори имаше нахалството да ми заяви, че е по-добре да не споменавам утре пред баща й, че е била в къщата, за да не се разстрои! Изминала целия път от Лондон до тук с проклетите си мостри, а дори не е сметнала за нужно да му се обади. Наистина е една непоносима крава!

— А ти ще му кажеш ли?

— Вероятно не — призна Виктория. — Той е малко скован и не показва чувствата си, но аз изпитвам безкрайно съжаление към него. Освен това е единственият от семейството на Ричард, когото наистина обичам и уважавам. Но най-хубавото в цялата история е, че Мериъл се страхува да не му кажа и това ще я държи под напрежение!

— Смяташ ли да се бориш с нея за къщата?

— Отново отговорът е не. Или по-скоро: вероятно не. Тя я иска толкова отчаяно, а аз — не. Реших, че това би било наистина чиста проява на злоба от моя страна. Тук вече не ме тегли нищо. Но Мериъл вече не е в положението да ми диктува къде трябва да живеем ние двамата с Джейк, нито как да го възпитавам и какво образование да получи. Почти изпитвам благодарност. По някакъв начин това ме освободи да постъпвам както намеря за добре и да започна нов живот.

— Добре — облекчено въздъхна Патрик. — А сега… за плановете ни. Таня успя да уреди моите две посещения за края на седмицата: едното в четвъртък следобед, а другото в петък и аз запазих места за нас за четвъртък вечерта в „Олд Прайъри“ в Хетингтън, което се намира на половината път между двата имота. Хотелът е тих, околностите са красиви, а храната е добра, така че можем да си починем на спокойствие. Как ти се струва?

— Звучи идеално. — Тя копнееше да остане насаме с него, независимо какво щеше да й донесе това.

— Да дойда ли да те взема?

— Струва ми се, че е по-добре да се срещнем направо там.

— Това и очаквах да кажеш. Ще ти обясня как да стигнеш. Успя ли да постигнеш мир със своите призраци?

— Мисля, че да — поне съм доволна, че дойдох. След като Мериъл си замина, аз отидох в гората, където се е случил инцидентът. За пръв път се осмелих да го направя. Стоях там цяла вечност и си мислех за Ричард.

— Било е много смело от твоя страна — отбеляза Патрик, като в същото време си мислеше, че зад нежността й се крие голяма сила и кураж. — Това помогна ли ти?

— Мисля, че поне отчасти ми помогна да постигна душевно примирение. Изпитвах невероятна тъга и ми се искаше да знам какво се е случило наистина. Казах няколко неща, които имах нужда да изрека на глас — странно колко силно ти въздейства подобно нещо. Слава богу, че наоколо нямаше никой, който да ме чуе.

— Бих искал сега да съм с теб — тихо промълви Патрик.

— Аз също — прошепна тя.