Мери Никсън
Венецианската къща (27)

28.

Обикновено пътуването предоставя достатъчно време за размисъл, а когато летиш на 9000 метра над земята, увиснал в небето в пространството между Гърция и Англия, между Врахос и Къркби Найтън — между Виктория и Рейчъл, — със сигурност разполагаш с доста време за сериозно обмисляне.

Патрик много добре знаеше, че бракът му е в сериозна криза, всъщност ако трябваше да бъде искрен — много по-отдавна, отколкото му се щеше да си признае. Лесно беше да обяви, че раждането на Поси е послужило като катализатор за разпадането на тяхната връзка — и то със сигурност имаше определен дял, — ала Патрик знаеше, че това не е цялата истина. Обвиняваше себе си, че не е бил по-твърд от самото начало, но заплахата от нервен срив може да бъде доста силно оръжие за манипулация, а Рейчъл никога не се бе колебала да го използва. „Не биваше да позволявам да се стигне до тук — мислеше си Патрик. — Кога прекосих границата между загрижеността за едно удивително хубаво чувствително момиче, в което се влюбих с цялото си сърце, и покровителственото отношение към една постоянно изискваща и невротична жена, в каквато то се бе превърнало? Кога ми стана навик да я предпазвам от всичко, което тя смяташе за заплашително, при това не защото толкова се нуждаеше от това, колкото защото то правеше живота много по-спокоен за всички, включително и за мен? Кога — питаше се той — започнах да се дразня толкова от Рейчъл? Кога престанах да я обичам?“ Последният въпрос бе доста смущаващ.

А после Бронуин се бе промъкнала в живота им, но най-тревожното беше, че сякаш завинаги се бе настанила в него. Изглежда Рейчъл не бе способна да помръдне, без да я спомене. „Бронуин смята…“, „Бронуин каза…“ бяха думите, които го караха да скърца със зъби. През последната седмица Патрик бе осъзнал колко много другите му деца — особено Софи — мразят и не вярват на Бронуин. И, разбира се, съществуваше и Поси — умалено копие на майка си, макар че едва ли някой би я описал като нервна. Патрик реши, че е време да вземе по-голямо участие в нейното възпитание независимо от желанията на Рейчъл. „Обичам я твърде много, за да позволя да се превърне в някакво дете чудовище, което всички ненавиждат.“ Реши, че този път ще се противопостави твърдо на жена си.

Ала преди да стори това, знаеше, че трябва да проучи внимателно още нещо — чувствата си към Виктория Кънингам. Осъзнаваше, че за пръв път от много време е в плен на сериозно изкушение. „Ако възнамерявам да поставя ултиматум на Рейчъл, за да направим усилие да спасим брака си — каза си той, — длъжен съм да прогоня Виктория от мислите си.“ Ала в същото време изобщо не бе убеден, че това е възможно, а част от него дори не искаше да се опитва.

Запита се дали не напусна Корфу точно навреме, преди да изгуби контрол върху чувствата си, докато все още можеше с чисто сърце да каже, че това, което изпитва, е смесица от състрадание към една млада вдовица и привличането, възникнало между мъж, останал за кратко без съпругата си, и неустоимо привлекателна млада жена. И все пак… все пак… Колкото и да се опитваше да я прогони, Виктория отново и отново се появяваше в мислите му: представяше си изразителното й лице и прекрасната усмивка; стаената дълбоко в очите й болка, когато запали свещта в параклиса; начина, по който сбърчваше нос, преди да избухне в смях. „Смях — помисли си Патрик. — Точно това е едно от нещата, които липсват в брака ни — ние не се смеем заедно.“ Рейчъл винаги бе имала остър език и в ранните дни на брака им той се гордееше с остроумието и живия й ум. Затова за него беше доста голям шок да осъзнае, че Рейчъл всъщност не притежаваше чувство за хумор — със сигурност не и към абсурдните неща — и беше напълно неспособна да се смее на себе си. Искаше му се изобщо да не се бе замислял за всичко това.

По време на полета почти не видя Сам и Софи. Още щом зърнаха семейство Барнаби на летището, двете му деца се залепиха за тях като топлийки към магнит. Докато чакаха да се качат на малкия самолет до Атина, Патрик размени няколко учтиви изречения с Джони и Петра Барнаби. Но след като пристигнаха на летище Олимпия, отклони любезно поканата им да се присъедини към тях в бара. Възторжената декларация на Петра, че била абсолютно луда по книгите му — определено техен запален фен — и от цяла вечност умирала да се запознае с него, в съчетание с явното й възхищение от личността му, бяха твърде голяма хапка за преглъщане толкова рано сутринта. А дружеското потупване на съпруга й, придружено със сентенцията, че когато пътуваш, никога не е рано за едно хубаво питие, го накараха да побърза да се покрие някъде. Гледаше с определено недоверие на белите чорапи на Джони Барнаби, а и не му се нравеше особено някакъв напълно непознат да се обръща към него със „старче“. Освен това нямаше никакво намерение да участва в светската игра „чувал-ли-си-за-еди-кой-си-и-за-еди-кое-си“ и да усеща как все повече и повече се вкисва.

Софи, еднакво изплашена какво може да си помисли баща й за Матю или Матю за него, се разкъсваше от противоречиви чувства. От една страна, през целия си живот досега бе обожавала и се бе възхищавала от баща си, затова сега бе страшно объркващо да изпитва едновременно както покровителствени, така и критични чувства към него.

На Хийтроу Патрик се засрами от себе си за студеното си и неприветливо държание и отиде да поизглади отношенията си с приятелите на децата си, докато чакаха край конвейера за багажа си. Дори се чу да казва:

— Следващият път, когато дойдете на гости на семейство Маршъл, непременно трябва да ги накарате да ви доведат на гости у нас.

Покана, за която със сигурност щеше да съжалява.

Странно как понякога приятелите на наши приятели могат да се окажат неприятни или трудно поносими хора, помисли си той, но благодарната усмивка на Софи бе достатъчна награда за усилието му. Осъзна с болка колко бързо бе пораснала дъщеря му. Тя също е влюбена, помисли си удивено той и се зачуди дали очарованието на Врахос не ги бе омагьосало.

— Не мислиш ли, че Матю е много симпатичен, татко? — попита Софи, когато те вече не можеха да я чуят, с глас, който се надяваше да мине за безразличен. — Искам да кажа… наистина симпатичен? Жалко, че господин Барнаби е такъв мазник, изпитвам съжаления към майката на Матю, защото — тя снижи гласа си — макар тя да е секси по един особен начин, мисля, че той определено е един ужасен стар лицемер.

Патрик изгледа с обич дъщеря си.

За изненадващо кратко време те освободиха колата на Патрик от гаража на летището и полетяха по магистралата М-25 към магистралата А-1 и на север. По пътя към къщи и тримата си припомняха отново щастливото разбирателство помежду им още от първите дни на почивката им.

Малко преди да стигнат до отбивката за Риптън, Софи внезапно попита:

— Мама изобщо обади ли се миналата вечер?

— Не, не се обади. — Патрик се надяваше гласът му да звучи както обикновено. — Аз се опитах да се свържа с нея, но очевидно беше излязла — вероятно да разходи кучетата или нещо друго. Оставих съобщение, за да потвърдя, че ще си бъдем вкъщи за вечеря, освен ако полетът не закъснее, но всичко мина по график. — Стрелна с поглед дъщеря си. Тя гризеше ноктите си, нещо, което не я бе виждал да прави през последната седмица. Когато завиха по алеята, водеща към къщата, той бе изпълнен с добри намерения. Пое по лявото разклонение, което завиваше откъм задната страна на къщата. Ала миг преди това зърна друга кола да се спуска надолу по предната алея: добре познатия червен фолксваген на Бронуин.

Софи изпъшка.

— О, не! Как можахме да забравим! Домашният психиатър на мама! Сега вече наистина сме си у дома.

Патрик не каза нищо, но добрите му намерения почти се изпариха. Натисна клаксона, когато спряха през задната врата, и погледна часовника си. Беше малко преди седем. Надяваше се, че Поси бе още будна, за да й пожелае лека нощ.

В кухнята нямаше признак на живот — не ги посрещнаха никакви радостни кучешки изблици откъм обичайното място в кошовете под масата, макар че лаят им се чуваше откъм конюшнята, където ги държаха само понякога, за да се изсушат, когато бяха мокри или кални. Сам бутна люлеещата се врата, която водеше към предната част на къщата и докато минаваха през нея, Софи изведнъж осъзна, че копнее да сподели всички новини с майка си, отчаяно надявайки се на благосклонна реакция от нейна страна.

— Здравейте! Ние се върнахмеее! — извика тя.

Когато стигнаха до преддверието, Рейчъл слизаше по стълбата.

— Е, здравейте, мили мои — поздрави тя сина си и дъщеря си. — Радвам се да ви видя.

— Маамо! — изписка Софи и се затича нагоре по стълбите, за да я пресрещне.

— Шшшт! — остро я възпря Рейчъл. — Моля те, недей да крещиш така, Софи! Ще изплашиш Поси.

Подаде за целувка хладната си буза към сина си и дъщеря си, но Софи се отдръпна, сякаш я бе ужилила оса.

— Мисля, че ще се кача направо в стаята си — промърмори тя и мина покрай майка си с извърната глава. За нищо на света не искаше тя да види горещите сълзи, които бликнаха от очите й.

— Не! — възпря я Рейчъл. — Не, Софи, спри! Няма да се качваш горе! — Сграбчи дъщеря си отзад за якето и я дръпна. — Моля те, почакай, защото първо трябва да ти кажа нещо. Аз… аз съм ти подготвила една специална изненада, но първо искам да ти обясня.

Софи се спря нерешително, но се извърна. Нещо в гласа на съпругата му накара сърцето на Патрик да се свие от лошо предчувствие.

— А аз няма ли да получа целувка за добре дошъл? — весело рече той и прегърна жена си. — Здравей, скъпа, как си? Колко хубаво, че се прибрахме навреме у дома, нали? — И се наведе да я целуне.

— Здравей, мамо. — Сам прегърна предпазливо майка си, а тя допря буза до неговата. Още от малки Сам и Софи бяха научили, че майка им не понася прекалено възторжени излияния на обич.

— Е, как са нещата у дома? — попита Патрик. — Как е Поси? Двете добре ли сте? Май не ви е било леко да удържате сами крепостта през цялата седмица, нали? — Усмихна се, сведе очи към съпругата си, ала тя отбягна погледа му.

— Да… ами ние… аз… бях много заета.

— И каква е специалната изненада за Софи? Ние може ли да я узнаем?

— Да, разбира се. Ами-и… — Рейчъл изглежда не бързаше с изненадата. — През по-голямата част от времето, докато ви нямаше, направих някои неща в къщата, които отдавна си бях наумила. Надявам се, че ще останеш доволна, Софи, скъпа, защото аз мисля, че това е огромно подобрение — рече тя, сетне забързано продължи: — Направих някои промени.

— Какви промени? — разтревожено попита дъщеря й.

— Ами като начало изцяло обнових стаята ти. Направих я наистина много приятна за работа, особено сега, когато ще си доста заета и през почивните дни, и през ваканциите — вече ще имаш един истински кабинет, който ще е само твой — придумващо добави тя.

— Мамо, нали не си изхвърлила нищо? Нали не си пипала нещата ми?

— Е, разбира се, че съм пипала нещата ти — не бъди глупава, скъпа. — Рейчъл сякаш се опитваше да се оправдае. — Не можеш да ремонтираш една стая, без да докосваш нищо. Открих най-божествените тапети. Сигурна съм, че ще ги харесаш.

— Ами тогава по-добре да отидем и да видим — предложи Патрик, като хвърли озадачен поглед към жена си. — А и искам да пожелая лека нощ на Поси.

— Опасявам се, че вече я сложих да спи — бързо отвърна Рейчъл.

Софи се извърна и отново понечи да продължи нагоре по стълбите, но Рейчъл улови ръката й, за да я спре.

— Чакай малко, Софи. Не отивай в старата си стая — аз всъщност направих малка размяна. Аз… смених твоята стая с тази на Поси.

— Направила си КАКВО?

— Размених твоята стая с тази на Поси. Това е по-разумно, особено сега, след като ти по-дълго отсъстваш, а тя се нуждае от по-голямо пространство за играчките си и…

Гласът й заглъхна. Сам, който стоеше наблизо, погледна ужасен към майка си. Стаята на Софи винаги е била изключително важна за нея — нейното сигурно убежище, нейният таен свят, в който се оттегляше, когато животът станеше прекалено заплашителен или труден. Винаги прекарваше с часове там.

— Мамо, как… как си могла? — попита Софи. Гласът й бе по-скоро шепот. — Как си могла? Без да ме попиташ?

— Това е моята къща — студено рече Рейчъл. — Ти изглежда го забравяш. Както и да е, мислех, че ще бъдеш доволна.

— Не. — Гласът на Патрик бе много спокоен, но ясен и отчетлив. — Не, не мисля така, Рейчъл. И в действителност това не е твоята къща. Това е нашата къща, а ти не би трябвало да правиш такова нещо, без да си попитала Софи и мен. Софи, по-добре иди да погледнеш, преди да си казала нещо повече. Сигурен съм, че мама е искала да те зарадва. Независимо каква е първата ти реакция, в крайна сметка промяната може да ти хареса. Но ако замяната не ти хареса, винаги можеш да се върнеш отново в старата си стая.

— Определено няма да може! — гневно възрази Рейчъл. — Ние работихме толкова усилено, за да я направим хубава за нея: нови мебели, нови завеси, нови…

— Кои ние? — прекъсна я Патрик. — Доколкото си спомням, ти ми каза, че докато ни няма, ще дадеш почивка на Ивон?

— Направих го. Тя ще се върне в понеделник. Бронуин беше толкова любезна, за да ми помогне. Заедно избрахме всичко и сами свършихме цялата работа. Тя има великолепен вкус.

Настъпи ледена тишина, която бе прекъсната от жалостив вопъл откъм горната площадка.

— Мамини! Мамини! Искам водаа! — Госпожица Поси Хамънд, с вид на невинно ангелче в дългата си бяла нощничка, с буйните си руси къдрици, обрамчващи главата й като ореол, стоеше на горната площадка. Сините й очи възбудено искряха. Поси можеше да подушва драмата с ентусиазма на полицейско куче, попаднало по следа, водеща към скрити наркотици.

— Вижте сега какво направихте! — възмути се Рейчъл, тайно доволна от прекъсването. — Бях я сложила да си легне и я приспах малко преди да си дойдете. Сега изобщо няма да заспи.

— Елате да видите новата спалня на Поси — покани ги ангелчето, което притежаваше вродената дарба да предизвиква неприятности.

Патрик вдигна малката си дъщеря, подхвърли я във въздуха, после я задържа нависоко. Тя ухаеше прекрасно на сапун и бебешка пудра. Меките й къдрици погъделичкаха брадата му, когато зарови глава във врата му с престорена свенливост, която не можа да заблуди никого. После вдигна глава и го погледна изпод дългите си извити мигли.

— Тате — изгука тя и погали лицето му — моят тате. — А после с надежда: — Подаръци?

— Какво малко дяволче си ми ти! — Патрик с усилие се сдържа да не се разсмее. — Може и да има подаръци, но само ако си добро момиче и не се глезиш. Хайде да отидем да видим каква работа е свършила мама. — Усещаше вълните на едва сдържана ярост, които се излъчваха от Софи. Дъщеря му изглеждаше така, сякаш всеки миг ще повърне.

Всички затрополиха нагоре по стълбите.

Откакто се помнеше, Софи спеше в една слънчева стая вдясно от стълбите. Следващата стая, между нейната и спалнята на родителите й, беше една по-малка спалня, която първоначално беше на Сам като малък. Много отдавна той бе решил да се премести на най-горния етаж и заемаше едната от двете големи тавански стаи — ползвани от прислужниците и бавачките на предишните поколения — където можеше да си пуска музиката колкото му се искаше високо, без да дразни никого. Нямаше нищо лошо в стаята на Поси — тя беше очарователна детска стая за малко момиченце, но беше значително по-малка от тази на Софи и нямаше как да не остави у нея усещането, че е била ощетена. И което беше много, много по-лошо — тази стая не беше нейната, не беше нейното семейно гнездо. И ако я бяха попитали дали иска да я смени със стаята на по-малката си сестра, тя със сигурност щеше да откаже. Както между другото вече бе направила преди шест месеца, когато Рейчъл небрежно го бе предложила — факт, за който знаеха само те двете.

Рейчъл отвори вратата на предишната стая на Поси с вид на фокусник, вадещ зайци от шапката си.

— Ето, скъпа — весело оповести тя. — Виж колко красива съм я направила за теб. Поръчах шкафове и рафтове, както и истинско модерно бюро. Не се ли влюби в завесите? Купих плата от Питър Джоунс, а госпожа Джеферсън от селото работи като вол, за да ги ушие преди да си дойдеш. Двете с Бронуин ги окачихме днес следобед.

Софи огледа втренчено стаята, сетне издаде приглушен стон.

— Планирала си всичко още преди да заминем за Корфу и не си казала нито дума! — обвини тя майка си. — Но къде са всичките ми неща?

— Ами, всичките ти дрехи са там — прибрани и подредени като никога, макар да смятам, че трябва да направиш основно прочистване. Наистина бях много изкушена да изхвърля някои от тях. Освен това искрено се надявам, че сега, когато всичко тук е ново и свежо, ще придобиеш вкус към по-хубави неща.

— В тази стая не може да остане никой да спи, няма място за още едно легло. А плакатите ми, украшенията ми, моите книги, моите неща? Къде са? — Тя се извърна към майка си. Цялата трепереше. — Дала си половината от тях на Поси, нали? О, господи, мамо — не си й дала и моята куклена къща, нали? Но си го направила… направила ли си го? Та тя ще я счупи!

Куклената къща някога беше принадлежала на майката на Патрик, която я бе подарила на Софи за четвъртия й рожден ден. Винаги бе играла важна роля в живота на Софи — тя я бе изпълнила с измислено семейство, постоянно я обновяваше и често намираше спокойствие, потапяйки се в този нереален свят. Напоследък обновяването на къщата бе придобило по-сериозни измерения, окуражавано от Маги Маршъл, самата тя запален колекционер на миниатюрни мебели, чиято собствена куклена къща бе истинско произведение на изкуството. Филип Маршъл твърдеше, че благодарение на нея цялото останало семейство било спасено от постоянни ремонти, тъй като задоволявала страстта на Маги към вътрешен дизайн и обзавеждане. Затова понастоящем колекцията й бе станала много ценна.

— Защо в твоята къща няма никакви кукли? — беше я попитала веднъж Софи, а Маги бе отвърнала:

— Защото аз живея в нея. — При тези думи лицето на Софи се бе озарило от разбиране.

— Не ставай истерична, Софи — студено отвърна Рейчъл. — На твоята възраст не можеш още да си играеш с кукли. Сега се държиш напълно абсурдно.

Вратата на старата стая на Софи бе леко открехната, откъдето преди малко се бе промъкнала Поси. Софи я бутна рязко, отвори широко вратата и светна лампата. Нададе силен вик.

— Знаех си! Знаех си! Дала си й всичко. Сам е свидетел. Всичко това са моите неща. — Леглото на Поси, което и без това винаги бе отрупано с играчки, сега бе покрито със старите любими плюшени играчки на Софи.

Сам надникна. Погледна смаяно майка си.

— По дяволите, мамо! Как си могла?

— Недей да кълнеш, Сам, ако обичаш. — Две яркочервени петна бяха избили върху страните на Рейчъл. — Софи е много неблагодарна. Аз толкова се потрудих, пръснах толкова пари, за да направя хубава стаята й, а тя се държи като глупаво дете.

— Това там не е моята стая — това е… прилича на някаква ужасна страница от каталог за офис обзавеждане. Как си могла? Мразя я! Мразя и теб! — Софи крещеше срещу майка си, извън себе си от мъка и гняв.

— Извини се веднага! Патрик, накарай я да ми се извини!

— Няма да се извиня! — изпищя Софи. — Няма начин да спя в стаята на Поси и ти не можеш да ме принудиш!

Рейчъл вдигна ръка и една силна плесница изплющя върху лицето на дъщеря й.

За миг всички застинаха като статуи.

— Това беше излишно — заговори с нисък глас Патрик на жена си. — За бога, престанете и двете. Нека всички да слезем долу, да пийнем по нещо и да се успокоим. Софи, не бива да говориш на майка си по този начин, без значение какво чувстваш — утре сутринта ще поговорим и ще се опитаме да измислим нещо. По-добре тази вечер да спиш в стаята за гости.

Само един човек се наслаждаваше на цялата сцена и това беше Поси. Обаче репликите й бяха ограничени и тя внезапно осъзна, че никой не й обръща никакво внимание. Отвори уста и нададе най-пронизващия писък, на който бе способна — безпогрешен лек, както самата тя бе установила, при особено нежелани ситуации като тази.

— Престани с този шум на секундата, ако не искаш веднага да се върнеш в леглото — рече баща й. За всеобща изненада писъкът на Поси секна мигновено — все едно Патрик бе натиснал правилния код за изключване на пищяща аларма срещу крадци. Тишината бе изпълнена с напрежение.

Софи се извърна, профуча покрай тях и хукна надолу по стълбите.

— Върви след нея, Сам — уморено помоли Патрик. — Ние ще слезем след минута.

Съпругът и съпругата стояха и се гледаха един друг. Патрик виждаше нещо обезпокоително познато, но Рейчъл виждаше само един непознат.