Мери Никсън
Венецианската къща (4)

3.

След като Гай и Франсин си тръгнаха, останалите гости също започнаха да се разотиват. Виктория стоеше до вратата, за да си вземе довиждане с тях или да поздрави някой закъснял посетител.

Мериъл Хокинс, по-голямата сестра на Ричард, се запъти към Антъни и Тоула.

— Трябва да поговорим — рече тя с тон, който би трябвало да бъде нисък, макар че за съжаление тъкмо тази тоналност липсваше в обичайния й регистър. — Какво ще правим с Виктория?

— В какъв смисъл? — попита Тоула. Тя не можеше да понася Мериъл, но бе обещала на Антъни, че ще се опита да сдържа неприязънта си.

— Опитай се да се държиш цивилизовано с членовете на семейство Хокинс — я бе помолил той, преди да тръгнат от къщата им за семейния обяд в Манор Фарм преди погребението.

— Винаги се държа цивилизовано — бе възразила тя, — е, може би не съвсем приятелски, но определено цивилизовано. Освен това, Антъни, скъпи, не мога да започна да харесвам Мериъл само защото Ричард е мъртъв.

— Но можеш поне да се опиташ да прикриваш чувствата си малко по-добре. Не забравяй, че случилото се е ужасен удар и за нея.

— Аз изпитвам съчувствия към нея — наистина е така, — но прикриването на чувства не е моята стихия. — Тоула бе завъртяла великолепните си очи, размахвайки ръце във въздуха. Когато говореше, тя винаги жестикулираше. Антъни казваше, че има чувството, че живее с вятърна мелница и че било много жалко, задето въртеливите жестове на съпругата му не могат да се използват в Националната енергийна система. — Няма да й позволя да тормози Виктория с настояванията си да я приобщи към някоя от своите „благородни каузи“ — заяви Тоула, — но ако това ще те накара да се почувстваш по-спокоен, мой стари пацифисте, обещавам, че ще се опитам да стоя настрани от нея през целия ден.

За това обаче вече не можеше и да става дума. Мериъл имаше обичая да се притиска много близо към тези, с които говореше, навирайки лицето си в тяхното и блокирайки възможността за бягство с масивното си телосложение. Хората имаха навика да се скатават набързо, щом я зърнеха да приближава, но днес тя бе успяла да притисне семейство Уинстън в ъгъла с ловкостта на победител в състезанието „Един мъж и кучето му“^[1].

— Трябва да обсъдим бъдещето на Виктория — обяви тя, — както и на Джейк. Много съм загрижена и за двамата. Сигурна съм, че и вие ще се съгласите, че те не могат да останат тук. Къщата е твърде голяма.

— Не смяташ ли, че още е твърде рано да говорим за това? Виктория трябва да се възстанови от ужасния шок, който преживя, както и ти, разбира се — дипломатично рече Антъни. — Можеш да бъдеш сигурна, че ще направим за нея всичко, което е по силите ни. Двамата с Джейк се нуждаят от време, преди да се вземат някакви големи решения. А и ти си достатъчно заета с грижите по баща си. Колко време ще останеш при него?

— Само тази вечер. Джуни ще остане още една седмица. За щастие тя няма толкова много ангажименти като мен. Тъкмо заради това бих искала сега да поговорим — имам една идея.

Антъни видя как ноздрите на Тоула се издуха от напиращо негодувание. Заприлича на особено опасен кон от картина на Стъбс^[2], който всеки миг ще се развилнее.

— О, добре, сигурен съм, че скоро ще се видим с баща ти — припряно избъбри той. — Знам колко го обичаш и колко си му предана. Доведи го на вечеря, когато дойдеш следващия път. Тогава ще имаме време да си поговорим по-спокойно и да се опитаме да обсъдим последиците от тази ужасна трагедия. А междувременно ние няма да го изоставим и ще му помогнем с каквото можем. И двамата много обичаме Бил.

— Това наистина е много мило от ваша страна — отвърна Мериъл, без да се остави да я отклонят от мисията й, — но може би не е зле да ви съобщя идеята си, за да помислите върху нея. Разбира се, ще говоря и с Виктория, но смятам, че вие ще ми помогнете да я убедя. Тя е толкова непрактична и аз се боя, че сега ще й бъде особено трудно, защото Ричард винаги се е грижил за нея. — Тя пое дълбоко дъх, а гръдният й кош се изду така застрашително, че Антъни се притисна по-плътно към стената.

— Е — продължи Мериъл, — говорих с Питър Мейсън за делата на Ричард. Мисля, че във финансово отношение нещата не са особено розови за Виктория. Това е единият проблем. Вторият е, както вече казах, че тази къща е прекалено голяма и потискаща за нея и Джейк. Двамата със Стафорд смятаме, че тя се нуждае от смяна на обстановката. Баща ми ще се чувства ужасно самотен, защото с Ричард бяха много близки, а и той не става по-млад, така че това е още един проблем. Интересно, но тъкмо за това разговарях с Ричард, когато се видяхме за последен път — заявих му, че е крайно време татко да отиде да живее с някого, тъй като това ще е най-добре за всички. — Тя замълча за миг.

— И такааа — проточено заговори Тоула като дрозд, налапал червей — и такааа, Мериъл, идеята ти е Виктория и Джейк да се преместят да живеят при баща ти, така ли? — Тя си освободи пространство, като премести един стол. Сетне хвърли тържествуващ поглед към Антъни, горда, че бе успяла да се измъкне от смъртоносната хватка на Мериъл и да се отдръпне от стената. — Ъмм. Смятам, че това би било удобно.

По лицето на Мериъл се изписа огромно облекчение. Не беше очаквала толкова лесно да постигне съгласието на Спиридоула Уинстън по каквото и да било нейно предложение. Надменна и арогантна в най-добрия случай и — което според Мериъл беше още по-лошо — толкова превзета. Но, разбира се, човек не биваше да забравя, че тя бе чужденка, и трябваше да я приема със снизхождение, отдавайки всичко на средиземноморския й темперамент. Мериъл никога не бе забравяла, че въпреки английското си образование снаха й също беше чужденка. Освен това никога не бе успяла да разбере привързаността на Ричард към онази смущаваща гръцка баба на Виктория, която приличаше на враждебна стара костенурка, макар че някога — според бащата на Мериъл — тя била всепризната красавица. Нещо, което сега беше трудно да си представи човек. И онази ужасна мрачна и потискаща къща в Корфу, по която Виктория бе луда! Изобщо не отговаряше на представата на Мериъл за вила за почивка. Спомни си колко много мразеше къщата, когато я бяха изпратили да доведе Ричард у дома след едно от многобройните му гостувания като дете. Както и колко чужда се бе почувствала — като единственият страничен зрител, докато всички останали бяха затворени в някакъв омагьосан и тайнствено-примамлив кръг. Беше се опитала да убеди баща си, че за Ричард не е добре да прекарва толкова много време с Гай, Виктория и старата госпожа Дукас, но той предпочиташе синът му да е зает с нещо. Жалко, че Джейк бе наследил тъмните очи и коса на Виктория, помисли си тя, вместо англосаксонските белези на Ричард — руси коси и сини очи, — но нищо не можеше да се направи. За щастие собствените й деца бяха с изключително бяла кожа и се налагаше да използва защитен крем против слънце с най-високия фактор.

— Да — рече тя и кимна с изненадващо одобрение към Тоула, — да, точно това имах предвид. Баща ми винаги е бил много привързан към Виктория — в нейните уста прозвуча като голямо постижение, — затова аз се радвам, че одобряваш моя план.

— А какъв е твоят план за къщата? — попита Тоула.

Всеки по-чувствителен от Мериъл Хокинс щеше да почувства как земята под краката му леко потреперва, ала тя продължи с безспорната увереност, че мисли най-доброто за всички.

— Ами предвид обстоятелствата смятам, че ние бихме могли да я вземем. Както знаеш, тя принадлежи на семеен тръст, не на Ричард. С нашите четири деца и многобройните им приятели за нас е идеална по големина и затова смятам, че това решение ще бъде най-добре за всички.

— С изключение може би за Виктория — с меден глас подхвърли Тоула.

— Но аз мисля тъкмо за Виктория! — Мериъл изглеждаше озадачена. — Както вече ти казах…

— Е, сега пък, ако ми позволиш, аз ще ти кажа нещо. — Блясъкът в очите на Тоула бе достатъчен сигнал за действие за всеки, който добре я познаваше. В този момент съпругът й намери за благоразумно да привлече вниманието, като прекатури една малка масичка и разля чая си. При настаналата суматоха, когато госпожа Банам и Вайолет се спуснаха да помогнат, въоръжени с кърпи и кошчета за боклук, неловкият момент бе пресечен, но за нещастие с цената на няколко счупени чаши за чай, заети от викарията. Добре похарчени пари, мислеше си Антъни, докато настояваше пред госпожа Банам той да плати за нови.

За щастие Стафърд Хокинс дойде точно в този момент, за да отведе съпругата си, заявявайки, че според Джун Кънингам баща им вече трябвало да се прибира.

— Довиждане, Мериъл — каза Антъни. — Извинявам се за несръчността си. Надявам се, че роклята ти не е пострадала. Ние със сигурност ще си помислим върху това, което ни каза, но може би е по-мъдро все още да не го споменаваме пред Виктория. Дай й време. — Проследи с поглед отдалечаващото се семейство Хокинс, изпълнен с чувството за избегната кризата — поне за момента.

Виктория, която все още стоеше до вратата, едва успя да понесе отчаянието, изписано върху лицето на Бил Кънингам. Двамата се спогледаха мълчаливо и се целунаха. Не можеха да си кажат нищо утешително.

Питър Мейсън дойде да се сбогува с Виктория, хвана я за раменете и ги разтри с палците си. Винаги бе смятал съпругата на кръщелника си за дяволски привлекателно момиче — може би малко слабичка за неговия вкус, но определено красавица с някакво особено очарование, макар че той никога не бе успявал да определи точно какво.

— Е, млада жено — рече той, — много скоро ще трябва да проведем една бизнес среща. Ела в Лондон и ще те заведа на обяд. Съжалявам за всичко това… лоша работа… но всякакви приказки са излишни. — Виктория си отбеляза наум да не забрави да сподели последното му изявление с Гай: Питър Мейсън никога не отминаваше нещо, без да се разпростре многословно върху него. Запита се дали някога ще може отново да си споделят шеги само двамата с Гай, без това да разстрои Франсин. Не можеше да си представи доколко бракът му ще се отрази върху връзката й с братовчед й, нещо, което винаги бе смятала за даденост. Отбеляза с изумление, че сега, когато целият й свят се бе срутил, все още можеше да намира някои неща за забавни. Колко странно е всичко това, помисли си младата жена.

Виктория успя да се изтръгне с ловка маневра от хватката на Питър Мейсън и го целуна любезно.

— Много ти благодаря, Питър — рече тя. — Аз наистина трябва да дойда да се видя с теб. Необходимо е да знам точно как стоят нещата за мен и Джейк. Дай ми няколко дни, за да се съвзема, и ще се обадя на секретарката ти, за да определим дата. Благодаря ти за словото ти днес следобед. Не е нужно да оставаш повече, защото те чака ужасно пътуване, а и казаха, че ще има буря. — Тя нямаше никаква представа от прогнозата за времето, но думите й свършиха работа. Чу гласа на Питър в преддверието да предупреждава останалите тръгващи си гости за предстоящата снежна виелица, и улови погледа на чичо си. Антъни й намигна скришом и вдигна палец.

Викарият се бе измъкнал рано с обещание, че ще поддържат връзка. Осведоми я, че съпругата му оставила пай с месо и ябълкови сладки в кухнята за Виктория и Джейк.

— Катерин специално ми поръча да ти кажа, че са съвсем пресни и ако искаш, можеш да ги замразиш — добави той и Виктория бе трогната от тази практична и дискретна любезност. Сбогува се с госпожа Банам и отряда й от помощнички, като им изказа огромна благодарност за помощта им. Каза няколко успокоителни думи на Вайолет по повод забележката на госпожа Банам за среброто, а Джеф и мъжете от фермата похвали задето бяха успели да се справят с паркирането на колите.

Изпита огромно облекчение, когато всички си тръгнаха и останаха само леля й и чичо й.

— Обичайното приклещване от страна на Питър Мейсън, нали? — измърмори Тоула. — Нахален дърт коцкар!

— Коцкар — промърмори Антъни. Специфичните изрази на жена му все още го забавляваха след четиридесет години брак.

— О, Антъни! — завъртя очи Тоула. — Искаше ми се Питър да не е адвокат на Ричард. Горкият стар Бил изглеждаше ужасно. Умът ми не го побира как те двамата с Джулия, която беше толкова хубава и забавна, можаха да създадат толкова отвратителни дъщери.

— О, стига! — намеси се Виктория. — Джун не е лоша. Не може да се каже, че блести с интелект и духовитост, но пък е ужасно любезна. Поне има добри намерения.

— Нещо, което трудно би могло да се каже за Мериъл — мрачно обобщи Тоула, запалвайки една от любимите си пури. — Мериъл е истински трън в задника, но не мога да не се възхищавам на едно нейно качество — изисква се особен талант да харчиш толкова много пари като нея за дрехи и въпреки това вечно да приличаш на вехтошарка. Знам, че Джун си купува дрехи от онзи магазин за благотворителни разпродажби, но при все това не изглежда толкова трагично като Мериъл.

— О, Тоула, наистина те обичам! — засмя се Виктория.

— Какво ще кажете сега за онова по-силничко питие, което ви предлагах по-рано? — попита Антъни. — Какво бихте желали вие двете?

— Това, което наистина ми се иска, е голяма чаша с горещ чай, но първо трябва да видя Джейк.

— Върви, скъпа — подкани я Тоула, изрита обувките си и пусна огромните си перлени обици в една ваза от майсенски порцелан и със сигурност щеше да забрави, че ги е сложила там. Антъни внимателно обърна вазата и прибра обиците в джоба си. Тоула бълваше облаци дим като огнедишащ дракон. — Върви да провериш как е Джейк, а ние ще се погрижим за чая. Ако иска, мога да му почета от „Хари Потър“.

Помисли си, че племенницата й изглежда напълно изцедена.

 

 

Джейк беше заспал пред телевизора, с палец в уста, нещо, което вече правеше много рядко — всъщност само когато беше болен или разстроен. Виктория изключи видеото, но той не се помръдна. Докосна го нежно по бузата и реши да го остави така. Върху бялото лице тъмните кръгове под очите му приличаха на белези от ударено. Сънят може би беше най-добрият лек за него сега. „Горкото ми малко момче — помисли си тя, — когато се събудиш, отново ще си спомниш всичко, което ни се случи.“ Погледна с натежало сърце малкия си син.

Жестоката смърт причинява болка и страдания, които хвърлят зловещата си сянка и върху следващите поколения, тъжно си помисли тя. Джейк никога вече нямаше да бъде същото безгрижно дете и тя се запита какви ли ще бъдат последиците от днешния ден за него и колко дълго ще траят.

Свит на кравай в кошчето си, Тийл скимтеше и тупаше с опашка към нея, сякаш се опитваше да я утеши по някакъв начин, но не помръдна. Тя засили радиатора и вдигна един лист от пода. Явно преди да заспи, Джейк бе правил един от своите списъци — кутията му с моливи се бе търкулнала и наоколо се бяха разпилели цветни моливи. Той изпитваше страст да пише думи и бе много старателен в подбирането им — пишеше за неща, които харесваше и не харесваше, за места и хора; за книги, които четеше, за птици и животни, които бе видял; най-различни идеи — каквито имаше много, както и нови изрази, които бе открил. Понякога имаше илюстрации, понякога — не; често бяха само колони от думи, изписани в няколко различни цвята. Виктория се запита дали синът й щеше да стане журналист като Гай.

Погледна към последния лист, целият изписан с големи черни букви, и прочете:

„БУМ — БУМ, СМЪРТОНОСЕН ГРЪМ ОТ ПУШКА ПАТРОНИ ЗА ГЪЛЪБИ БУМ ТАТКО ЕКСПЛОЗИЯ КРАБ МЪРТЪВ МЪРТЪВ МЪРТЪВ.“

Най-отдолу на листа имаше рисунка, изобразяваща две фигури и куче. Под тях беше написано: „Мама, аз и Тийл.“ Отсъствието на четвъртата фигура й подейства като юмрук в лицето.

Запъти се бавно към гостната. Тоула наливаше чай.

— Готово, истински силен чай — посрещна я леля й, — а Антъни го подправи с няколко капки уиски. За бога, седни и си почини! Приличаш на призрак.

Виктория пое димящата чаша от Тоула и я остави внимателно върху масичката до дивана. Обаче вместо да се отпусне и да се настани удобно, подгънала крака под себе си, както обикновено, тя остана права.

— Виктория? Какво има? Джейк добре ли е? — остро я изгледа Антъни.

— Той е заспал, но не мисля, че е добре. — Гласът й, толкова овладян досега, отначало приличаше на задавен шепот, а сетне се извиси в кресчендо. — Какво ще правя? — изхлипа тя. — Какво изобщо ще правя?

Пъхна в ръцете им листа, строполи се на дивана, сякаш краката повече не можеха да я държат, и зарови лице в шепи.

Антъни и Тоула прочетоха списъка на Джейк, после погледнаха към Виктория. През последните десет дни очакваха всеки миг неестественото й спокойствие да се пропука и дори се тревожеха, че това все още не е станало — но сега, когато най-после се случи, изпитаха силна тревога.

— О, agapi^[3]! — Тоула мигом се озова до нея, обгърна я с ръце и я залюля в прегръдките си. — Излей мъката си. Плачи. Викай. Удряй по стените. Не го сдържай в себе си. — После превключи на езика, с който някога говореше на Гай и племенницата си. — Тоула е тук, chrysso mou^[4] — промърмори тя. — Всичко е наред, Джейк ще го преодолее, обещавам ти. Децата са много по-силни, отколкото си мислим.

Хвърли отчаян поглед към Антъни над тъмнокосата глава на Виктория, спомняйки си как се бе отразила върху племенницата й внезапната смърт на родителите й. Еванти винаги бе смятала, че решението на Виктория да се омъжи за Ричард Кънингам бе пряка последица от травмите в детството й — подсъзнателно желание да се въздържа от бурни чувства и преживявания и да се стреми към това, което за нея олицетворяваше сигурността. Голяма сигурност й донесе Ричард, мрачно си помисли си Тоула, макар че едва ли можеше да вини бедния Ричард за трагичния начин, по който се бяха стекли нещата. Еванти винаги е била против този съюз, макар че повечето хора го намираха за изключително подходящ. Момчето на съседите, две семейства, които винаги са били толкова добри приятели — колко прекрасно! Любимата от детството — колко романтично! Ала Еванти изобщо не смяташе, че е романтично.

— Виктория е като спящата принцеса — бе казала тя — и Ричард не е подходящият принц, който ще я събуди.

Казваше, че въпреки добрия му характер и чувството на сигурност, което вдъхваше, тя не би му поверила Виктория.

— Той ще я предаде — бе предрекла мрачно.

По онова време Тоула, която напълно подкрепяше този съюз и беше очарована от перспективата Виктория да живее толкова близо в сферата на нейното влияние, смяташе, че майка й е ужасно несправедлива.

— Майка ми обича да се прави на пророк — с обвинителен тон заявяваше тя, когато Еванти правеше някои от предсказанията си, а те понякога се сбъдваха с изнервяща точност.

— Всичко ще бъде наред — повтаряше тя сега, мърморейки думите с успокоителна напевност и я люлееше напред-назад.

Ала още докато ги изричаше, отчаяно съзнаваше, че вече не може да разсейва детските кошмари, прогонвайки с целувки страшните призраци с увереността, че на сутринта всичко ще бъде забравено, защото Виктория и Джейк нямаше да са добре — или поне още дълго време.

Виктория издаде силен вопъл на отчаяние и най-после избухна в разтърсващи ридания. Всички сълзи, които бе трупала в себе си от деня на смъртта на Ричард, най-после се изляха навън в потоци от мъка, смут и страх.

Чак появата на Джейк със замъглени от съня очи пресекна този порой. Виктория разтвори ръце и той се втурна към тях.

— Не се тревожи, скъпи — промълви тя. — Аз просто си поплаках за татко и сега ще се почувствам много по-добре. Тоула от дни ми повтаря да се наплача и както винаги е права. Ела да ми изтриеш лицето.

Антъни й кимна одобрително. Смяташе, че тя постъпва съвсем правилно като не изолира момчето от мъката си. В противен случай Джейк щеше да се почувства объркан и нямаше да знае как да се справи със собствените си смесени чувства на загуба и гняв.

След като сложиха Джейк да си легне и Тоула му почете, всички вечеряха в кухнята — стоплиха супата, която Вайолет бе оставила, и си изпържиха яйца. След инцидента Тоула и Антъни настояваха Виктория и Джейк да поживеят при тях в Дърнфорд Хаус, къщата, където Виктория бе прекарала голяма част от детството си и на която все още отчасти гледаше като на свой дом, но тя твърдо бе отказала. Усещаше, че когато отново се върне във фермата, ще й бъде още по-трудно да приеме отсъствието на Ричард.

— Аз съм като куче — бе казала тя. — Предпочитам да се скрия в собственото си кошче.

Те отлично я разбираха и не настояваха. Вайолет бе дошла да спи в стаята за гости, за да не бъде Виктория съвсем сама в голямата къща.

— Вече трябва да си лягаш. Кога ще дойде Вайолет? — попита Антъни, поглеждайки часовника си.

— Чак след като й се обадя по телефона — отвърна Виктория. Не сподели с леля си и чичо си, че бе казала на Вайолет да не идва тази вечер, ако не й се обади. Изпитваше отчаяна нужда да остане сама, да се разрови из най-тъмните ъгълчета на душата си и да се опита да си отговори на някои въпроси, които съзнателно бе изтикала в най-отдалечената част на съзнанието си.

— Искаш ли ние двамата да останем с теб тази вечер вместо Вайолет? — попита Тоула, хвърляйки й остър поглед.

— Бог да ви благослови и двамата, но не, благодаря. Дори смятам да си легна преди да дойде, защото — макар да е много добра и безкрайно любезна — знаете как понякога уморява с приказките си. Освен това първо искам да свърша едно-две неща. Още е едва девет и половина. Обещавам, че няма да стоя до късно.

Успя да ги избута нежно към коридора — знаеше, че ако прояви и най-малката слабост, те няма да си тръгнат.

Изпита огромно облекчение, когато входната врата се затвори зад тях и тя чу мотора на колата на Антъни. Остана заслушана, докато шумът напълно заглъхна надолу по алеята.

След това се извърна към къщата, готова да посрещне демоните си.

 

 

Във Врахос Еванти Дукас лежеше, подпряна на възглавниците в голямото си резбовано дървено легло, бореше се със задуха и слушаше плющенето на дъжда по стъклата на прозорците.

Винаги се бе наслаждавала на бурите — но не от сигурността на къщата си — и сега копнееше да стои на своето любимо място високо над морето, да гледа как вълните се разбиват долу в подножието на скалата, а маслиновите дървета около къщата, приличащи на дервиши с развени сребристи коси се впускат във вихъра на лудешки танц. Дори величествените кипариси свеждат глави и се полюшват в такт с музиката на вятъра, помисли си Еванти. Старата жена се втренчи в изкусно резбования дървен таван, който я бе очаровал още като малко дете. Тогава я водеха тук на гости на нейната баба и сутрин се събуждаше в това същото легло с очакващата я закуска. Леглото, приютявало и Виктория години по-късно, когато внучката й посещаваше Еванти, както сега и Джейк. Върху всяка от квадратните кутийки на тавана бе изрисуван мотив от цветя и плодове и всичките бяха различни — истински пир за окото. От централната греда висеше богато украсен месингов полилей — първоначално със свещи, а през тридесетте пригоден от баба й за електрически крушки. Еванти все още си спомняше трепкащата светлина на свещите и странните сенки, които хвърляше по стените. Сега си представяше как излиза навън, обвита от вихъра на природните стихии, докато върви по стръмната пътека към скалата. „Но аз никога вече няма да се изкача отново по онази скалиста пътека — помисли си тя. — Никога вече няма да стоя на моето любимо място, откъдето се разкрива гледка към целия остров и малката пещера, където обичахме да плуваме — и където си казахме онова незабравимо сбогом преди толкова много години, макар тогава да не знаехме, че е сбогуване.“ В съзнанието й изплува висока фигура, готова да се гмурне, застанала върху издадената над морето скала като застрашителен дракон. А тя сякаш отново плуваше край него в сините води. Цялото онова отдавна отминало лято избухна в паметта й с цветове, по-бляскави от лъскавите страници на книга за Средновековието: небесносини, тюркоазени и зелени; пурпурни, сребристи и златни.

Имаше много малки пещери покрай тясната плажна ивица, достъпни само откъм морето, ала тя винаги бе смятала конкретно тази за особено свята и за двамата. Тук си бяха разменили целувката, подпечатала годежа им, — и — о! — тяхната последна целувка! Бяха запалили огън от сух плавей и си бяха изпекли шишчета от риба меч, намушени върху шишове от розмарин, които изядоха със зрели домати, сирене „Фета“ и огромни филии хрупкав хляб; после като Бухала и Писаната, чийто създател^[5] се бе влюбил в Корфу преди много години, танцуваха на лунната светлина.

Никога не й бе давало сърце да иде там със съпруга си и ходеше само с децата или внуците. Те смятаха, че са открили пещерата сами, когато станаха достатъчно големи, за да плават сами с лодка. Може би също пазеха свои спомени за това място.

Еванти копнееше да почувства как вятърът отново разпилява косите й и слънчевите лъчи проникват в костите й. Някъде в къщата един от старите капаци на прозорците се бе откачил от металната скоба, която го придържаше към стената, и сега се удряше в олющената мазилка. Тряс, тряс… Пауза… После отново — тряс, тряс, тряс. Еванти се замисли дали да не позвъни на Дора да го оправи, но дори дръпването на звънеца й се струваше твърде голямо усилие. „След като нямам сили да направя дори това — запита се тя, колко ли още други неща ще останат непоправени?“ Не искаше да мисли за бавната разруха на любимия й дом и отново отвори очи, за да пропъди призраците от миналото, които бяха по-живи от настоящето. Намести главата си по-удобно върху големите квадратни възглавници, за да може по-добре да вижда изливащата се върху прозорците вода. „И двете грохваме — помисли си възрастната жена, — къщата и аз.“ Нищо не можеше да направи, за да спре остаряването си, но я измъчваше вина, задето не бе направила някои неща, за да запази къщата за бъдещите поколения.

Тя беше родена в това легло и изглежда някой ден, в не толкова далечното бъдеще, щеше да умре в него — освен ако доктор Ставрос не наруши обещанието си и не я отведе в болницата в града; нещо, на което тя отдавна се противопоставяше с малкото дъх, останал й в болните остарели дробове. Напоследък много мислеше за смъртта. Каква горчива ирония, че бе останала жива след последния пристъп на пневмонията! Само преди седмица й се бе обадила Спиридоула, за да й съобщи новината за нечия друга смърт — за шокиращата загуба на един човек в разцвета на живота си. Смъртта на един възрастен човек може да причини искрена тъга, ала в нея все пак има нещо естествено — затварянето на неизбежния природен цикъл.

Когато Тоула позвъни от Англия, за да й разкаже за ужасната злополука, всички мисли на Еванти бяха за Виктория. Горчиво проклинаше влошеното си здраве, което не й позволяваше да се качи на самолета и да отлети, за да бъде до нея в този ден на погребението, макар да знаеше, че в много отношения Тоула ще се чувства облекчена, ако майка й я няма. В семейството всички знаеха, че Еванти никога не бе харесвала Ричард Кънингам… но всъщност никога не го бе и мразила. Тъкмо това е бедата, помисли си тя — никога не бе могла да обясни лошите си предчувствия на Виктория. Едно от възраженията й относно този брак беше, че внучката й нямаше никаква представа как се отнася Ричард към нещата, които тя страстно обичаше. Беше невъзможно да го въвлечеш в спор — той не влизаше в конфронтация — и на Еванти й приличаше на ходещ компромис: добре изглеждаше по един обикновен и ненатрапчив начин; внимателен и приятен, с отлични маниери; компетентен и очевидно постигнал успех в живота. Но дали всъщност това беше истинският Ричард? Еванти го познаваше откакто беше ученик, първо като жив придатък на Гай, а след това на Виктория, — но при все това не бе разгадала какво се крие в него. Според нея Ричард просто присъстваше там. А сега, разбира се, вече не беше там и ужасната му смърт никак не се връзваше с представата за него.

„Все още не бива да умирам — реши Еванти. — Трябва да свърша още неща за Виктория и за себе си. Но колко странно нещо е старостта! — помисли си. — Колко много различни лица обитават това изморено и износено тяло, което другите хора виждат, когато ме погледнат сега!“ Те не виждаха тъмноокото дете, което бере алени макове под маслиновите дръвчета, шляпа из водата, подпъхнало бялата си рокличка в гащите, нито дългата коса, вързана отзад с широка синя панделка; не виждаха как язди любимото си магаре Ламбрини — другар в толкова много детски експедиции — нагоре по стръмните пътеки на Корфу, през скали и гъсти шубраци от билки, обраснали по склона на хълма, придружена от стария градинар Сократ; нито пък съзираха умната ученичка, която мечтаеше да постъпи в университета в Гърция, но чиито надежди бяха попарени заради остарелите виждания на баща й за образованието на жените; със сигурност не можеха да открият и страстната млада жена, която безумно се влюби в един висок млад мъж, с когото си размениха клетви на плажа под тази къща, облени от лунната светлина, й вярваха, че нищо не може да ги раздели.

„Ала те все още са тук, всички онези мои лица — помисли си Еванти. — Дълбоко в себе си аз все още съм онова малко дете и онази млада жена — но къде си ти, скъпи мой, и дали отново ще се срещнем в някое друго съществуване? Дали следващия път всичко ще бъде както трябва? Дали вече не си ме изпреварил?“ Не й се вярваше — със сигурност щеше да почувства, ако си бе отишъл от тази земя, нали? — и тя му изпрати мислено любовното си послание. „Ако още си жив, спомни си днес за мен и се свържи по някакъв начин, преди да е станало твърде късно. Нужна ми е твоята прошка.“

 

 

По-късно през деня дъждът спря, вятърът стихна и слънцето се показа, преобразувайки всичко като с вълшебна пръчка.

Когато Дора й донесе подноса с чай, Еванти бе заспала. Дора се движеше безшумно из стаята, изтупваше смачканите възглавници и подреждаше разпръснатите книги — никога не разбра как може човек да се нуждае от толкова много книги. Понякога отваряше страниците, за да се увери, че не се е насъбрал прах вътре в обложките, ала нито веднъж не се опита да чете. Не защото — за разлика от баба си Нафсика — не можеше да чете, а защото повечето от тези книги бяха написани на чужди езици, с непознати букви. Току-що бе прекарала един потискащ половин час да проверява всички кофи, които двамата със съпруга й Янис бяха подложили, за да събират водата от множеството пролуки в покрива. Погледна Еванти и се зарадва, когато видя, че старата дама диша много по-лесно.

Дора тъкмо се чудеше дали да отнесе подноса обратно, когато Еванти се размърда и отвори очи.

— Нафсика? — попита тя, но побърза да се поправи: — О, не, колко съм глупава! Разбира се… че си ти, Дора. Изглежда съм заспала. Кое време е?

— Четири и половина. Донесох ви чая. Да ви помогна ли да се изправите? — Повдигна Еванти и сръчно я подпря с възглавниците. — Изглеждате по-добре — с облекчение отбеляза прислужницата.

Въпреки че бе искрено привързана към властната си работодателка, не можеше да не се тревожи за бъдещето на семейството си, ако нещо се случи — което рано или късно щеше да стане, ако природата следваше естествения си ход — със старата госпожа Дукас. Всички говореха, че когато старата дама умре, рушащата се къща и губещата ферма ще бъдат продадени. Разрастването на туризма на острова със сигурност бе донесло невероятно благоденствие за някои от семействата в Корфу, но в същото време неминуемо означаваше промени в начина на живот, останал досега непроменен в течение на векове. Дори маслиновата реколта — някога основен поминък на острова — сега бе застрашена.

— Благодаря ти. Мисля, че наистина се чувствам по-добре. — Еванти я стрелна с един от своите проницателни погледи. — В крайна сметка май ще останеш още малко във Врахос, Дора — сухо отбеляза тя, но очите й развеселено блеснаха. После отпусна за миг длан върху ръката на младата жена. — Ти си много добра към мен. Не се тревожи за бъдещето. Нещата може да се променят, но аз ще се опитам да се погрижа те да се подредят така, че ти, Янис, Ангелос и разбира се, Нафсика също, да сте осигурени. Обещавам ти. А сега ми се струва, че вече се чувствам достатъчно добре, за да се заемеш с прическата ми.

Дора взе една от сребърните четки за коса с дръжка от полирана черупка на костенурка от голямата махагонова тоалетна маса, застлана с бяла колосана покривка с ръчно избродирана дантела по краищата — характерна за острова, — и внимателно започна да разресва дългата й коса. Макар и вече сребристобяла, тя беше гъста също както някога.

— Мисля, че трябва да проветриш стаята на Виктория и малкия будоар и да оправиш леглата. Сигурна съм, че много скоро ще имаме посетители — каза Еванти. — И може би тази вечер баба ти ще дойде да ме посети, ако има желание. Ще ми бъде приятно да я видя.

Хрумна й, че Нафсика единствена, с изключение на самата нея, знаеше за съществуването на онзи, който някога бе по-важен за Еванти дори от живота — при все че двете никога не го споменаваха. Копнееше да поговори с някого за това, но когато Нафсика дойде да я види, не говориха за него.