Мери Никсън
Венецианската къща (14)

13.

Гай отдръпна Виктория от себе си, взирайки се изучаващо в лицето й, но тъмните му очила бяха от онзи смущаващ тип, който ти позволява да виждаш всичко, но те скрива за любопитните погледи. Когато погледна в тях, Виктория видя единствено отражението на своето притеснено лице. Той докосна бузата й.

— Чудесно е, че си дошла да ме посрещнеш — очаквах Янис, но много се радвам, че си ти. Станала си забележителна жена, малка братовчедке. Знаеше ли го?

— В момента не се чувствам особено прекрасна или забележителна.

— Е, но си. Казвам ти го. — Хвърли чантата си на задната седалка на колата. — Къде ще отидем? — попита той. — Трябва ли да се връщаш веднага във Врахос?

— Не, ако ти не настояваш. Дора ще наглежда Джейк, а Нона изглежда много по-добре и затова смятам, че не е нужно да бързаме. Когато тръгнах, баба още не беше слязла, но я видях миналата нощ и бях изумена колко добре изглежда. Мислех си, че можем да отидем някъде, както правехме някога — Дора ни е приготвила храна за пикник.

— Чудесно — кимна той. — Някакви идеи къде да отидем?

— Какво ще кажеш за Ангелокастро? Не съм била там от векове, защото цялата област бе затворена за възстановителни работи. Дора ми каза, че я укрепват заради наплива на туристи през лятото, но очевидно сега можем отново да се изкачим до върха. Знам колко невъзможни стават пътищата, когато започне туристическият сезон, но реших, че през това време на годината вероятно ще сме единствените посетители. Спомняш ли си какви чудесни пикници си устройвахме там с Нона? Денят е толкова безоблачен и светъл, че гледката навярно ще е зашеметяваща. Можем да се изкачим на билото и да се наслаждаваме на морето, докато си ядем обяда. Какво мислиш?

— Чудесно. Искаш ли аз да карам?

— Аз ще карам до там, а ти можеш да шофираш на връщане до вкъщи.

Приповдигнатото й оптимистично настроение вече бе започнало да избледнява, а чувството на нарастващ ужас, станало вече неин постоянен спътник, се завърна като тормозещата болка на загнил зъб. Внезапната смяна на настроението й все пак я изненада. Когато видя Гай, бе изпитала познатото вълнение и радост, ала това, което смяташе да й каже, очевидно нямаше да бъде приятно: помисли си, че може би няма да има настроение да шофира на връщане.

Гай й хвърли изпитателен поглед.

— Добре. Мъдро решение — беше всичко, което каза, докато се качваше в колата и се настаняваше на седалката до нея. Хвана ръчката и я избута максимално назад, за да може да разположи дългите си крака.

След като напуснаха летището и заобиколиха града, те се насочиха към крайбрежното шосе, а след това при Цаврос поеха по разклонението към вътрешността на острова.

— Предполагам, че няма да искаш да отидем до Палеокастрица? — попита тя.

— Не, там трябва да вървим доста, а накрая да катерим стръмна скала. Не мисля, че в момента се нуждаеш точно от това — все още си много слаба, Вики, което, разбира се, едва ли е изненадващо. Нека да завием към Лаконес и Крини и там да се поразходим.

По мълчаливо взаимно съгласие двамата не разговаряха за Ричард, нито за Франсин, а си спомняха за острова и някогашните експедиции, подхвърляха си шеги, смееха се. Колко странно, помисли си тя, че човек може да се забавлява и да се смее дори когато вътрешно кърви.

— Спомняш ли, когато Нона се бе увлякла по ботаниката и се зае да ни образова в тази област — „разширяване на хоризонтите ни“, мисля, че така нарече тази кампания — и ни накара да се изкачим до Пантократора, за да търсим някакви редки подправки, колата се повреди и трябваше да ходим пеш чак до главния път?

— Със сигурност няма да го забравя — намръщи се Гай. — Обаче, доколкото си спомням, на теб не ти се наложи много да вървиш пеша. Измина по-голямата част от пътя на гърба на едно магаре — момичешки глезотии. Тогава смятах, че е дяволски нечестно! Днес имаме клетъчни телефони, или някой ще профучи с бързоходен скутер и ще извика помощ. После Нона не спираше да мърмори, че целият този зор не си струвал заради някаква си стара и скучна овощна градина.

— Момичешки глезотии — как ли не! Аз бях пет години по-малка от теб — винаги го забравяш. Както и да е, овощната одисея може би все пак даде плод — погледни се сега: ни повече, ни по-малко изтъкнат автор на ръководства по градинарство. Кой би си го помислил! — Тя замълча за миг. — О, Гай, колко много дължим на Нона! Колко нови хоризонти е открила пред нас, нали?

— Определено го е направила! — засмя се братовчед й. — Спомняш ли си всички онези упражнения „тренирай окото си“? — Продължи, имитирайки дълбокия кадифен глас на баба си и гръцкия й акцент: — „Трябва да тренирате окото си да забелязва всичко, деца, независимо къде се намирате.“ — Винаги ще съм й благодарен за този навик, който ни създаде.

— А ние обичахме да казваме „О, виж, тренирай окото си, там има обществена тоалетна“ или автобусна спирка, или каквото и да е и си въобразявахме, че сме страшно остроумни. Каква напаст сме били — колко обичахме да я дразним!

— Така е, но на нея й харесваше! И все още й харесва. Това, което не може да понася, са хора, които се съгласяват за всичко с нея, без да отстояват мнението си. Винаги съм смятал… — Гай замълча. Щеше да каже, че една от причините баба им да не харесва Ричард беше, че той винаги се опитваше да спечели благоразположението й, като неприкрито й се подмазваше, но преглътна думите си. По-късно щеше да има достатъчно време да говорят за Ричард. — По-добре си отваряй очите за следващия остър десен завой — рече той и додаде: — Не само „тренирай окото си“, но също и „тренирай ухото си“. Тъкмо Нона ме накара да изслушам всички онези нейни стари плочи на Роса Понселе и тогава за пръв път се запалих по операта.

— По-добре да не викаме дявола с приказки за остри завои и коли — каза Виктория и смени на втора скорост. Докато колата вземаше един наистина много остър завой, се разнесе застрашително стържещ звук. — Тази таратайка всеки момент може да се разпадне. Не можеш ли да убедиш Нона да си купи нова? Тя винаги най-много се е вслушвала в твоето мнение. Знам, че къщата се разпада, но тя е така наблъскана с най-различни съкровища, че не вярвам чак толкова да е закъсала за пари. Само мисълта за нея как взима опасните завои с тази реликва — ако изобщо някога седне отново зад волана — кара косата ми да настръхне от ужас.

— Знам — навсякъде е пълно с реликви. Всичко е в ужасно състояние. Боя се, че скоро ще се наложи да продаде иконата, колкото и да не й се иска. Обаче винаги когато аз или татко й го предложим, тя е готова да ни откъсне главите и ни отрязва с думите, че това не е наша работа. — Гай се засмя, но в смеха му прозвуча остра нотка. — Тя е толкова пристрастена към легендата за иконата, че за нищо на света няма да се раздели с нея. Това е смешно.

— Не мисля, че наистина е заради легендата — възрази Виктория. — Смятам, че тя по-скоро я използва като извинение, за да прикрие колко много означава тази икона за нея лично — в религиозно отношение. Откакто се помня, тя се моли на нея. Когато я премести от параклиса, това не беше заради стойността й, както обясни на всички, а защото искаше да е до леглото й — вече й бе трудно да слиза и да се изкачва по стръмните стъпала на параклиса. Според мен тя вярва, че иконата е неприкосновена и всеки крадец мигом ще бъде ударен от мълния, ако посмее да протегне ръка към нея!

— Не смятам, че която и да било застрахователна компания ще се впечатли от теорията й — сухо отбеляза Гай. — Но се боя, че няма много варианти за избор — или нещо трябва да се пожертва, или после въобще няма да има какво да се спасява.

Всички бяха приели за даденост, че един ден Виктория ще наследи Врахос. Дори Тоула бе съгласна, че така е най-правилно, а справедливият Антъни бе особено настоятелен по въпроса.

— Един ден Гай ще наследи достатъчно, освен ако аз внезапно не пропилея всичко, но Виктория няма нищо — казваше той. — А Врахос не само означава скала, но е нейната скала. — Обаче никой не знаеше колко ще остане от имението, докато дойде времето да се наследява. Еванти често искаше мнението на близките си, ала това в никакъв случай не означаваше, че възнамерява да се вслуша в съветите им.

— Не знам дали е моя работа — продължи Гай — или твоя, или на мама, или на приюта за котки, но никак не ми се ще покривът да се стовари върху главата й, нито пък гръцката част от историята на нашето семейство да рухне в морето. Имам кошмари как Нона е погребана под отломки от позлатена украса и мебели. Врахос е толкова специален, но виждала ли си цялата колекция от тенджери и тигани, които Дора подрежда в дългия коридор, когато вали? Прилича на същинска писта за бягане с препятствия.

— Господи, да! Миналата нощ едва не се препънах в една кофа, вероятно останала след проливния дъжд миналата седмица — въздъхна Виктория. — Тази сутрин забелязах доста неща, на които никога досега не съм обръщала внимание — протрити килими, целите на дупки, влажни петна по стените, олющена боя — всичко отчаяно се нуждае от внимание, а за жалост и от доста голяма парична инжекция. Но не бих искала да принуждаваме Нона да се раздели с иконата, която означава толкова много за нея. О, виж, мисля, че тук трябва да отбием.

Смени темата с облекчение. В момента нямаше желание да обсъжда бъдещето на Врахос. Гай беше непредвидим, когато ставаше дума за собственост — безумно щедър в един момент, но плашещо алчен или лесно обидчив в следващия. А тя си имаше достатъчно проблеми и без да навлиза в опасни територии като наследства и имоти. Въпреки приятните спомени от общото детство помежду им се усещаше напрежение.

Колата заподскача по тесния път през маслинова горичка. Двамата разговаряха за промените, настъпили на острова, за туристическата икономика, променила някогашния начин на живот — едновременно и за добро, и за лошо, — и за строителство по крайбрежието, разрастващо се с ужасяващи темпове.

— Всеки път, когато дойда тук, заварвам нови вили, поникнали като гъби. Ако не внимават и продължават в същия дух, ще съсипят всичко наоколо. Ще опустошат нашия вълшебен остров — оплака се Виктория. — Нали има приказка за това как заклали гъската, като снасяла златни яйца…

— Но магията на това място все още не е изчезнала напълно, просто трябва да я търсиш малко по-усилено. Слава богу, строителството още не е стигнало по-навътре! Погледни това!

Виктория спря колата. Тъкмо минаваха през малкото селце Крини, където така нареченото шосе свършваше и преминаваше в стръмен неравен черен път. Отпред и над него се извисяваше зъбеста канара, около която се виждаха останките от византийска крепост, а отвъд тях лежеше морето. Излязоха от колата. Въздухът ухаеше на разцъфнали билки.

— Дали да продължим с колата по надолнището? — попита Виктория. — Не съм сигурна, че ще мога да обърна, когато стигнем в подножието, а в такъв случай няма как да се върнем. Дора ми каза, че там долу са построили кафене, но предполагам, че едва ли ще го отворят преди Великден, а и тогава не е сигурно. Така че едва ли ще има кой да ни помогне. Както и да е, и без това не бих искала да ме теглят на буксир нагоре! Хайде да се поразходим.

Гай метна на гърба си старата раница, която от години използваха при семейните пикници, и двамата поеха надолу по стръмната и хлъзгава пътека. Близо до дъното на падината имаше нещо като дървен мост с въжени перила, който стигаше до отсрещния хълм — също като подвижен мост над крепостен ров, закрепен към стръмните урви от двете страни. От другата страна възстановената пътека се точеше на зигзаг между скали и руини от древната крепост, като тук-там имаше малки по-удобни участъци и скоби за хващане, забити в скалата — ходенето бе доста по-лесно, отколкото някога, но все пак си оставаше едно доста трудно изкачване.

Когато стигнаха билото, се спряха и се огледаха.

— Господи! — ахна Виктория. — Бях забравила колко е смайващо.

— Изгубеният свят — рече Гай.

Тя го погледна, обезпокоена от тона му — наполовина тъжен, наполовина подигравателен, — ала лицето му нищо не издаваше.

— Толкова много синьо — небето, морето — и земята — тези малки анемони, покрили всичко наоколо. Не знаех, че вече са цъфнали. Не мога да си спомня точно как се казват?

— Anemone blanda. Те винаги цъфтят рано.

Откриха едно закътано място край скалата с прекрасна гледка към морето и седнаха да изядат обяда си. Дора им бе сложила от нейните вкусни tiropitakia — малки парченца сирене, запечени в хрупкаво тесто; имаше твърдо сварени яйца и студено пиле; домати и черни маслини; един самун черен прясно изпечен хляб; бутилка вино в хладилната чанта, все още идеално изстудена; тънки парчета сладка турска баница — макар че Дора бе отбелязала, че е по-правилно да се нарича гръцка, — без която тя не можеше да си представи завършека на едно хубаво похапване. Храниха се в приятно мълчание. Трагичните събития от последните седмици сякаш изглеждаха нереални и ако не беше невидимият, но осезаем облак на тревога, надвиснал над нея, Виктория щеше да се чувства просто като на един идиличен пикник — достойно попълнение към множеството щастливи спомени.

— Е, това се казва пиршество — доволно отбеляза тя, докато облизваше захарта от пръстите си.

После прибра грижливо остатъците в раницата. Погледна към братовчед си. И двамата знаеха, че моментът е настъпил и повече не могат да отлагат. И двамата усещаха присъствието на невидимия свидетел на празненството им.

— И така… може ли вече да поговорим за Ричард? — попита тя, изненадана колко нормално прозвуча гласът й.

Гай запали цигара и хвърли изгорялата клечка кибрит през скалата. Нямаше никакъв вятър. Той не й отговори веднага, а всмукна дълбоко от цигарата и издуха дима, проследявайки с поглед как увисва на кълбо във въздуха. И двамата мислеха за Ричард.

Гай и Ричард се запознаха в началното училище, но приятелството им укрепна през ваканциите. Антъни и Тоула наскоро бяха купили Дърнфорд Хаус и бяха представени от общи приятели и съседи на родителите на Ричард — семейство Кънингам от дълго време се беше установило в областта. Гай беше единствено дете, а Ричард бе много по-малък от двете си сестри и родителите им бяха много доволни, че палавите малки момчета се разбираха толкова добре, играеха и се забавляваха заедно. Те много скоро станаха неразделни другари: неспокойният, жив и находчив Гай и много по-уравновесеният и спокоен Ричард се допълваха отлично. И двамата обичаха игрите и бяха запалени спортисти, Гай беше по-грациозният атлет, с вроден чар и колоритност, ала в същото време беше непостоянен и по-темпераментен. Ричард може и да не беше толкова грациозен, но той притежаваше упоритост и постоянство — качества, извоювали му не по-малко победи от тези на Гай в безбройните им състезания: Антъни, впечатлен от различното им отношение към живота, на шега ги бе нарекъл Заека и Костенурката.

Когато пораснаха, двамата отидоха в различни училища, ала приятелството им не само оцеля, но и укрепна. Ричард беше по-добрият футболист; Гай беше по-изкусен тенисист. По-късно Ричард участваше в състезанията по гребане за своето училище, а Гай — като истински демон на игрището по крикет — беше избран за капитан на отбора в Хароу. Двамата заедно плаваха в морето, заедно ходеха на ски. Бяха непобедима двойка на местните турнири по тенис. Посещаваха едни и същи купони, имаха общи приятели и бяха много популярни в светските кръгове. И, разбира се, през по-голяма част от времето Виктория беше тяхна предана почитателка. Първоначално я търпяха с малко досада и постоянно я дразнеха, но и двамата я закриляха. По-късно, когато се превърна в чаровна и красива млада жена, те все още я подкачаха, продължаваха да я закрилят, но в същото време я обожаваха и й се възхищаваха и бяха горди, че предпочита компанията им.

— Боя се, че ще съсипя деня ти, Вики — рече неочаквано Гай.

— Моите дни вече са съсипани — тъжно отвърна тя, наведе се напред и обгърна коленете си. — Смъртта на Ричард бе достатъчно ужасно и тежко изпитание за мен, но има и нещо по-страшно. През последните седмици не спирам да се питам въпреки заключението на съдебния лекар дали той не се е самоубил. В началото изобщо не ми бе хрумвало — предполагам, че съм била твърде шокирана, за да мисля, — но чух нещо, което сложи началото на тези нощни терзания и кошмари и сега не мога да се отърва от тях. Те ме връхлитат отново и отново и ме подлудяват. Каза ли ти Франсин?

— Да. Освен това ми каза за подозренията ти, че е имала любовна връзка с Ричард. Не знам как можа да ти хрумне подобно нещо.

— Аз също не можех да го повярвам — Ричард не беше женкар; всъщност мисля, че не е поглеждал друга жена, освен мен — но напоследък всичките ми представи се обърнаха нагоре с краката. Франсин ми заяви, дори ми се закле, че греша, но аз не знам дали да й вярвам или не. Всичко е безкрайно объркано и неразбираемо.

Гай наблюдаваше братовчедка си, докато изричаше думите със запъване. От мястото си виждаше малка купчинка кости, пръснати върху затревената издатина на скалата под тях — може би заблудена птица се бе ударила в камъните в някоя зимна буря. Помисли си, че деликатното лице на Виктория изглежда също толкова бяло, изоставено и тъжно както онзи натрошен скелет.

— Продължавай — подкани я той.

— Франсин изглеждаше смаяна от предположението ми — призна Виктория, — но аз останах с впечатлението, че тя крие нещо. Не спирам да се питам защо Ричард ще бъде толкова разстроен от сватбата ти с Франсин. Аз можеше и да съм огорчена. И наистина бях огорчена. И все още съм. Не можех да повярвам, че ти ще направиш нещо толкова потайно, че ще се ожениш, без дори да ми кажеш. Това беше жестоко от твоя страна. — Гай не каза нищо. — Сега се готвиш да ми кажеш, че Ричард се е самоубил — знам, че ще го направиш. Но това, което не знам… е защо го е направил?

Гай бе застинал.

Виктория продължи задъхано:

— Та той имаше всичко, заради което да живее — ако в някакъв безумен миг през главата му е минала подобна мисъл, как е могъл да причини това на Джейк и мен? Как е могъл? Той никога не е страдал от депресия — иначе щях да знам. Трябва да е имало нещо наистина много сериозно, което ми убягва. Споделял ли е с теб, че има някаква страшна болест, за която не е имал смелост да ми каже? Щеше ли да умре?

— Не… няма нищо такова.

— Тогава какво се случи в Непал? Нещо трябва да е станало. Когато се върна, отначало си помислих, че може да е пипнал някакъв вирус или нещо подобно — толкова не приличаше на себе си. Наистина се държеше доста рязко с мен. Не би ми направило впечатление, ако беше ти — всички сме свикнали с отвратителните ти настроения, — но Ричард никога не е изпадал в необичайни настроения.

— Колко добре според теб познаваше Ричард, Вики? — отвърна на въпроса й с въпрос Гай. — Имам предвид, как е бил устроен, какви страсти са го владеели?

Тя изглеждаше безкрайно поразена.

— Що за странен въпрос? Познавах Ричард почти толкова дълго, колкото и ти… още преди да дойда да живея с Тоула и Антъни и теб… през по-голямата част от живота си. Всички ни възприемаха като гаджета още от деца — знаеш го много добре. Бях омъжена за него почти осем години. За какво намекваш? Ричард не беше изобретателен, хитър и непредсказуем като теб. Човек не можеше истински да се скара с него — той просто си тръгваше. О, вероятно не споделях увлечението му по политиката така, както на него му се искаше, ала това не беше повод за разногласия помежду ни. — Тя се намръщи. — Той получаваше достатъчно подкрепа от Бил, да не говорим за Питър Мейсън и семейство Хокинс — Стафорд и Мериъл винаги са го подтиквали да се захване с политика. Макар че всъщност не бих описала политиката като страст. — Отскубна една тревичка и започна да я върти между пръстите си. — Може би Ричард никога не е бил прекалено страстен — рече неохотно, сякаш признанието бе насила изтръгнато от нея. — Няма да скрия, че понякога трябваше да го подтиквам, ала той беше толкова мил и нежен… толкова… толкова обикновен, ако предпочиташ. Та той беше мой съпруг, за бога! — неочаквано проплака тя.

Настъпи продължително мълчание.

— Ричард притежаваше талант да не показва чувствата си — наруши го най-сетне Гай. — За едно нещо си права — той никога не е поглеждал друга жена. Мога да ти го заявя с абсолютна увереност. Но в същото време имаше някой друг. Само че не жена бе обект на любовта му. — Спря за момент, извърна се настрани, после отново насочи поглед към нея. — Вики, скъпа Вики… никога ли не ти е хрумвало, че Ричард може да е… гей?

Тя го зяпна смаяно.

— Ричард? Не! Никога! Не ставай смешен! — Инстинктивно закри ушите си с длани в напразно усилие да заглуши думите му. — Двамата с Ричард имахме хубав брак! — изкрещя му тя, сякаш той беше този, който не можеше да я чуе. — Имаме дете. Имахме чудесен живот. Бяхме приятели. За какво говориш? Да не би да се опитваш да ми кажеш, че той не ме е обичал? Не ти вярвам!

— Не, разбира се, че не. Той те обичаше, Вики, много те обичаше, но по свой собствен начин. Освен това обожаваше Джейк… ала беше отчаяно нещастен от нещата в живота му и вината не беше твоя или негова. Той не можеше да направи нищо — просто така бе устроен. Трябва да го приемеш.

— Не! Не — няма! Защо да го правя? — избухна тя. Скочи на крака, но внезапно усети, че всеки миг ще припадне, свлече се отново върху скалата и стисна глава между коленете си, докато замайването отмине. Мина доста време, когато най-сетне вдигна глава и го погледна. — Ти си измисляш всичко това! — пламна тя. — Как можеш да бъдеш толкова жесток? Защо ми казваш тази… тази гадна измислица?

— Защото ако не ти кажа аз, някой друг ще го направи. Повярвай ми, предпочитах да не го правя.

— О, моля те! — извика тя. — Само не ми пробутвай тези стари изтъркани дрънканици от сорта на „това ме наранява повече, отколкото теб“! Гади ми се от теб!

Презрението й беше унищожително. На Гай отчаяно му се искаше да не бе засягал темата и се бореше с изкушението да се отрече от думите си, ала вече бе стигнал твърде далеч, за да спре. Затова заговори тихо, но с ужасяваща отчетливост:

— Много от старите ни приятели знаеха за него, но разговорът или по-скоро караницата, до която стигнахме в Непал, бе чута от човек, който не биваше да узнава, и слуховете вече се носят. Реших, че е по-добре да го узнаеш от мен.

— Продължавай тогава — обади се тя накрая. — Но, за бога, този път ми кажи всичко. Кой според теб е човекът, когото е обичал?

— О, Вики — въздъхна Гай. — Не разбираш ли? Това бях аз.

Виктория отвори уста, но не можа да издаде нито звук. Гай сложи ръка върху нейната, ала тя я отблъсна толкова яростно, сякаш я бе полазил скорпион.

— Не ме докосвай!

Ушите й бучаха и тя имаше чувството, че ще експлодира. Помисли си, че всеки миг ще повърне. После скочи на крака и хукна по върха на скалата — само и само да се махне от Гай. Гай — нейният любим герой от детинство! Гай — нейният най-подъл предател!

Той я гледаше как се отдалечава, изпълнен с нарастваща тревога: да я последва ли, или да я остави сама? Стори му се, че е минала цяла вечност, но не бяха повече от десет минути. Не можеше повече да издържа и реши да я потърси. Тя стоеше на ръба на скалата, където се виждаше другият край на въжето, минаващо покрай ръба на пътеката, зареяла поглед в морето, без да трепва от дълбоката пропаст под скалите. Той си помисли, че е застанала застрашително близо до ръба, и се изплаши да не я стресне. Ужаси се при мисълта, че туфата; върху която бе застанала, можеше внезапно да се откърти и Виктория да полети надолу.

— Вики! — извика я с напрегнат глас. — Вики! Моля те, върни се. Много съжалявам, но трябва да поговорим за това. Моля те, ела.

Тя най-после се обърна и за негово огромно облекчение се запъти бавно към него. Погледна го и поклати озадачено глава, сякаш бе срещнала някого, който й бе смътно познат, и се опитваше да се сети кой е. После от гърдите й се изтръгна изтерзан вик — много по-мъчителен за Гай от всяко обвинение — и продължи бавно към мястото на пикника им. Прекрасната гледка, красотата на деня — всичко се бе превърнало в подигравка. Дълго време никой от двамата не продума нищо.

— Ти… ти си откраднал… съпруга ми… — изрече накрая тя. Гласът й прозвуча в собствените й уши някак си много отдалече, сякаш беше глас на друг човек, и тя едва го чуваше. — Ти, от всички хора, ти, който винаги си бил толкова специален за мен — по-близък и от брат дори; моята сродна душа. По-добре ми разкажи всичко. Несигурността ме убива. Ако по-късно разбера, че не си ми казал всичко, което знаеш… или си мислиш, че знаеш… никога няма да ти го простя. Ти си… ти си абсолютен негодник, Гай. Ти си предател.

Тя го усети как потръпва, но лицето му отново бе придобило онова неразгадаемо изражение, което познаваше толкова добре.

— Беше тъкмо обратното — промълви Гай. — Когато се омъжи за Ричард, ти го открадна от мен.

Сякаш очите й бяха оперирани и й бяха присадени нови лещи, с които виждаше с ужасяваща яснота, но това, което трябваше да изследва, беше безкрайно смущаващо. Би дала всичко, за да си възвърне удобството на предишното замъглено зрение.

— Мили боже! Трябва да съм била невероятно глупава! — възкликна тя.

— Никога не си била глупава. Невинна може би, по-скоро наивна. Със сигурност нежелаеща да се рови. Но ти трябва да си усетила, че аз винаги съм играл и в двата отбора? Имах връзки и с мъже, с жени. Ти със сигурност знаеше това.

— Ти, може би — призна накрая Виктория. — Да, предполагам… вечно се разправяха разни скандални истории… за теб. Но за Ричард… никога. — После прошепна: — Кога… кога започна сексът?

— В Кеймбридж. За мен изглеждаше просто като част от израстването… експериментирах… изследвах сексуалността. Всичко беше твърде лесно и… ами… случи се. Аз много обичах Ричард — ти го знаеш, — но никога не съм изпитвал чувствата, които той имаше към мен. Не беше бисексуален като мен. От доста рано той знаеше, че е гей, но никога не посмя да го признае публично. Може би по-късно за това повлияха и политическите му амбиции, но ти много добре познаваш семейство Кънингам — изтъкани от предразсъдъци. Можеш ли да си представиш каква би била реакцията на баща му? Или на Мериъл и Джун? Ричард не търсеше случайни и безразборни връзки — не мисля, че е бил влюбен в някой друг, освен в мен. Наистина доста плашещо.

— Е, не очаквай да изпитвам съжаление към теб — злъчно отбеляза Виктория. — Как е могъл да се ожени за мен, след като е знаел какъв е? Как си могъл ти да позволиш това да ми се случи? — Беше вик на болка. — Продължи ли и след като се оженихме? Продължи ли?

Гай смутено се размърда.

— Ние никога не сме възнамерявали — но… ами… понякога. Не и напоследък.

— И двамата ми забихте нож в гърба. Вие превърнахте целия ми брак във фарс. Не мога да го понеса.

Гай запали цигара от огънчето на предишната. Ръцете му трепереха.

— Когато бяхме деца, ти обичаше да казваш, че Ричард е много по-добър от мен, и беше права — рече. — Аз винаги съм бил егоистично копеле — ти самата си ми го казвала достатъчно често. Но Ричард винаги те е обожавал. Кълна се, че това е истина, Вики. Ти беше единствената жена, за която би се оженил. Помисли си колко добре се чувствахте двамата заедно — много по-добре от много други семейни двойки, които познавам. Ричард обичаше семейния живот… и децата… и искаше да бъде приет. Знаеш колко робуваше на условностите и на хорското мнение — за разлика от мен. Аз никога няма да имам друг приятел като него, но не можех да отвърна на чувствата му. Не можех да му дам онова, за което жадуваше, както и ти не можеше. Аз не бях подготвен за такава връзка, каквато той желаеше — пълна отдаденост… при това тайна.

— Значи се опитваш да ми кажеш, че бракът ми е бил нещо като маскировка? — избухна Виктория. — Колко успокояващо! Колко мило да узная, че аз съм била просто едно удобно прикритие за вас двамата! Колко ли сте ми се присмивали!

— Престани, Вики! Разбира се, че не сме! — Сега и Гай повиши глас. После додаде доста по-тихо: — Ричард никога не би направил подобно нещо, нито пък аз, за бога! Аз може и да съм пълен негодник — отлично го осъзнавам, — но не съм чак толкова лош. Но позволи ми да те попитам нещо. Чия беше идеята да се ожените? Твоя или на Ричард?

Виктория извърна поглед.

— Е?

— Не знам — нерешително отвърна младата жена. — Наистина… не… знам. Винаги сме смятали да се оженим. Предполагам, че всичко е започнало на шега, когато двамата се обединявахме срещу теб. Постепенно се е превърнало в нещо сериозно. — Зарови лице в шепи. — Бяхме заедно осем години — рече сломено. — Аз исках да имам друго дете, но след онзи спонтанен аборт не можах да забременея. Щеше да бъде добре за Джейк, а и Ричард го искаше. Той беше великолепен баща. Липсата на други деца беше като тъжна сянка помежду ни, но с изключение на това мислех, че сме щастливи. Как е възможно да съм се заблуждавала толкова много? А ти защо се ожени за Франсин? — смени внезапно тя темата.

Гай я изгледа с един от неразгадаемите си погледи.

— Имаше много причини. На първо място, ние се разбираме удивително добре. Имаме много общи приятели и интереси; никога не скучаем заедно. И двамата искаме деца. Франсин е на тридесет и осем и копнее да има бебе, а и двамата искахме да се оженим и да имаме семейство.

Видя изражението на Виктория.

— Добре — ти не я възприемаш като майчински тип и мислиш, че от мен ще излезе калпав баща… е, надявам се да грешиш. Смяташ, че Франсин е само една лекомислена светска пеперудка — додаде с изненадваща страст, — но тя е много повече. Убеден съм, че ще бъде великолепна майка.

Виктория усети мъчително пробождане на ревност. „Не би трябвало да чувствам това точно в този момент“ — помисли си тя, ужасена от себе си.

— Истина ли е това, за което Франсин съвсем неволно се изпусна — че Ричард се е опитал да ви спре да се ожените и преди? — попита.

— Щом искаш да знаеш, ние бяхме почти сгодени — наскоро след като вие двамата се оженихте. Ричард упражни върху мен огромен натиск, за да ме възпре да се оженя за нея.

— Какъв натиск?

— О, Вики, по-добре да не се задълбочаваме. Сега няма смисъл да се ровим в тези неща. Него вече го няма. И двамата го изгубихме. Нищо няма да го върне обратно.

— Заплаши ли те, че ще се самоубие? — попита тя, макар да знаеше отговора.

Гай кимна.

— Но аз нито за миг не съм вярвал, че наистина го мисли. Не приех заплахата му на сериозно. — Колко пагубно съм грешал! — додаде горчиво.

— Но си го приел достатъчно сериозно, за да не се сгодиш. — Гласът й бе рязък.

— Имаше и други причини — егоистични, както обикновено. Казах на Франсин, че се отказвам само заради Ричард, но това беше отчасти вярно. Аз винаги съм се боял да се обвържа и не може да се каже, че през последните няколко години съм умирал от скръб по любимия човек.

— А сега? Не ми казвай, че си влюбен във Франсин! През всичките тези години ти беше моят герой, но ти си слаб и разрушителен… Та ти дори не знаеш какво означава думата любов! — Думите й го шибнаха като с камшик.

Беше му нужно известно време, за да отговори, а Виктория го наблюдаваше — този братовчед, когото винаги бе боготворила. Какво го правеше толкова интересен и неустоим за жените? Колко странно — колко ужасяващо! — че се бе оказало, че много по-обикновеният и скучен Ричард бе човекът с тъмните тайни.

— След като ти самата каза, че аз не знам значението на думата любов, не мога да отговоря на въпроса ти — проговори той накрая и тя разбра, че думите й го бяха засегнали по болното място. — Ти винаги си смятала, че Франсин е корава и по един или друг начин тя наистина е такава — благодаря на Бога! — продължи Гай. — Голямо облекчение е, че не мога да я нараня толкова лесно. Тя не храни никакви илюзии относно мен, тя е забавна и секси, енергична, самостоятелна и притежава остър ум. И това може и да те изненада, ала тя е нещо, което аз не съм — искрено мила и добра. Не знам дали винаги ще си бъдем верни един на друг, но едно е сигурно никога няма да се отегчаваме заедно. И двамата мислим, че бракът ни може да успее. — Замълча и добави с усилие: — Изпитвам към Франсин много повече от това, което навярно бих могъл да изпитам към който и да било друг човек.

— Колко трогателно! Колко идилично! И така, нарисува ли пред Ричард този малък романтичен сценарий?

— Франсин постави условие, че ако се омъжи за мен, аз трябва напълно да скъсам всякакви връзки с Ричард, но… — Гай притегли внимателно думите си, сякаш държеше опасна смес и се боеше да не избухне, — но Ричард не би… го приел.

— Отново ли те заплаши със самоубийство?

— Не с толкова много думи.

— За какво беше разговорът, който някой е чул?

— Беше онова малко нищожество Тоби Парсънс — неохотно заговори Гай. — Ричард настояваше да го поканим на пътуването. Аз никога не съм му вярвал, а това не е добре, когато трябва да се катериш по опасни места. Технически той е достатъчно добър, но създава неприятности и винаги си е падал по мен. Една вечер аз казах на Ричард — макар че той го знаеше, — че този път нещата между мен и Франсин са много сериозни. Тоби чул как Ричард каза, че ако се съглася да зарежа Франсин, той ще обяви публично, че е гей, дори това да сложи край на брака ви. Не можех да повярвам, че наистина го мисли, и много сгреших. Реших, че ако двамата с Франсин се оженим колкото е възможно по-бързо, той ще приеме неизбежното и така ще бъде най-добре за всички. Не съм мислил, че някой — особено ти — ще се наложи някога да узнаеш за това. После се случи ужасният инцидент — ако изобщо е било инцидент. Никога няма да знаем със сигурност, но Тоби се опита да ме изнудва и възнамеряваше да ти каже. По някакъв начин аз трябва да живея със своята вина, но никога няма да си простя за това, което ти се наложи да преживееш. Ако за теб е някаква утеха, двамата с Ричард не сме имали физическа връзка от векове — не и откакто Франсин влезе сериозно в живота ми.

— О, чудесно, — дяволски прекрасно! Ти си се отказал от Ричард заради Франсин, но преди това нищо не ти е пречило да имаш връзка със съпруга ми — горчиво отбеляза Виктория. — Очевидно изобщо не ти е хрумнало да се откажеш от него заради мен, когато ние двамата се оженихме. Как смееш да ми говориш за някаква утеха?

Лицето му отново придоби нещастен израз.

— Какво мога да кажа, освен, че съжалявам… ужасно съжалявам. Какво ли не бих дал, за да мога да върна часовника назад и всичко да бъде съвсем различно. Виж, Вики, разбирам, че ти сигурно си ужасно шокирана, но… — Не можа да довърши изречението.

Тя го погледна със смразяващо презрение.

— Думата шок не описва това, което изпитвам. Не знам дали някога ще мога да ти простя, Гай, но в момента не мога повече да говоря за това. Не мисля, че ще мога да понеса още. Заведи ме у дома.

— Каква дяволска бъркотия! — промърмори той. — Но Ричард наистина те обичаше и поне ти, за разлика от мен, няма в какво да се обвиняваш, Вики.

— Единствено в слепота — горчиво изрече тя.

Двамата потеглиха към дома, потънали в мълчание, всеки заключен в собствения си свят.

 

 

14.

 

Джейк беше прекарал един наистина щастлив ден. Въпреки че знаеше съвсем малко гръцки, а Ангелос не говореше английски, те се разбираха без никакви проблеми.

Независимо че се намираше в доста окаяно състояние, Врахос и отвън, и отвътре беше истински рай за децата. Дворовете, терасите, както и етажите, разположени на различни нива — до които често се достигаше по външни каменни стълби, — правеха къщата идеална за игра на криеница. Подобните на пещери мазета с извити сводове, където държаха буретата с вино и зехтин и съхраняваха градинарските сечива — някои от които датираха отпреди няколко поколения, тъй като във Врахос нищо не се изхвърляше, — официално бяха забранено място за Джейк и Ангелос, което пък от своя страна ги правеше още по-привлекателни и неустоимо съблазнителни за хлапетата. След като видя последното котило, Джейк след агонизиращо колебание си избра един червеникавокафяв дързък котарак. Мястото винаги бе гъмжало от котки, понеже Еванти — макар на самата нея да не й се налагаше да се грижи лично за тях — прибираше всички бездомни котки на острова.

Дора го заведе да каже добро утро на Еванти, когато й занесе таблата със закуската. Щом зърна лицето на Джейк, Еванти светна като запалена стоватова крушка, но той нерешително остана до вратата, вперил срамежлив поглед в нея. Не знаеше как да се държи с прабаба си след множеството предупреждения да внимава и да не я изморява. Но за негово успокоение Еванти изглеждаше така, както я помнеше, и когато тя протегна ръце, той пристъпи предпазливо към нея — после внезапно всички бариери паднаха и момчето се притисна към гърдите й и се сгуши до нея. Започна оживено да бъбри за дългото пътуване, за късното среднощно пристигане и най-вече за котенцето, което си бе избрал.

— Сега седни на леглото до мен, agapi mou, и ми разкажи за него, само че внимавай да не седнеш върху Томасина. Хайде да му изберем подходящо име — рече Еванти. — Можеш да оставиш Джейк при мен, Дора. Виктория ще го вземе, когато стане.

— Мама стана преди цяла вечност — побърза да я осведоми Джейк. — Отиде на летището да посрещне Гай.

— Как така, Дора? — Гласът на Еванти прозвуча остро. — Аз лично помолих Янис да отиде той.

— Знам. И той, разбира се, щеше да отиде, кирия. — Дора изглеждаше притеснена. — Но Виктория настоя да отиде тя. Мисля, че искаше да поговори с Гай без… — Дора посочи с поглед към Джейк. — Аз й обещах, че ще се грижа за Джейк. Струва ми се, че те смятат да отидат някъде, и няма да бързат да се връщат. Много съжалявам, кирия.

— Тъкмо това исках да избегна! — Еванти смяташе да помоли Дора да изпрати Гай при нея веднага щом пристигне, за да поговори с него, преди той да се срещне с Виктория. — Е, вече е твърде късно. — Изглеждаше много недоволна, но изражението й омекна. — Всичко е наред, Дора — знам, че вината не е твоя, нито на Янис. Но ми кажи веднага щом се върнат. След малко ще изпратя Джейк долу, а после искам да ми помогнеш да се облека. Твърде дълго бях инвалид.

Дора слезе долу, за да каже на съпруга си, че кирия определено вече е по-добре — отново иска да контролира всичко, ала явно все още не се е възстановила напълно, защото в противен случай не би се примирила толкова лесно с неизпълнението на желанията й.

След дълга дискусия Сотирис, което означаваше „спасител“, бе избрано за подходящо име на мармаладеното пухкаво коте, спасено като по чудо. Джейк беше много доволен, че на неговото коте бе дадено специално име, тъй като повечето от котките във Врахос нямаха отделни имена и ги наричаха „писани“. Съвсем неусетно Еванти успя само за няколко минути да разбере за преживяванията на Джейк във връзка със смъртта на баща му — много повече от всички останали през последните седмици. Установи, че въпреки усилията на възрастните да го предпазят, той бе разбрал много повече, отколкото всички предполагаха, за съмненията, породени от злополуката на Ричард.

— Мислиш ли, че татко е искал да умре? — попита внезапно момчето, просто така, между другото, като започна да върти един кичур коса на върха на главата си, докато щръкна нагоре като рог на еднорог. — Затова ли мама му е сърдита?

— О, не мисля така — спокойно отвърна Еванти, но си помисли колко ужасена би била Виктория, ако узнае, че гневът й не е останал незабелязан от малкото момче. — Ако мама за нещо му е сърдита, то е, защото той вече не е с нея и много й липсва. Аз много често се сърдя, ако хората, които обичам, не са с мен. Не е ли и с теб така?

— Дори и ако вината не е тяхна?

— Няма голяма разлика дали имат вина или не. Сигурно би трябвало да има, но не е така. Ако някой много ми липсва, аз съм много сърдита, че не е с мен. Затова тази сутрин се чувствам толкова щастлива — защото ти си тук с мен сега.

— А беше ли ми сърдита, когато ме нямаше?

— Бях бясна — застрашително смръщи лице Еванти. — Като тигър.

Джейк се изкиска.

— А сега не си ли?

— Сега вече не съм.

Той стана от леглото и закрачи из стаята, като разглеждаше стъклените шишенца върху тоалетката на Еванти. Поигра си със сребърната бебешка дрънкалка с коралови звънчета, която лежеше върху скрина с чекмеджетата и която той винаги бе обичал, отвори и затвори богато украсените щипки за угасване на свещите, които се използваха като ножици. Еванти го наблюдаваше. Тя никога не му казваше да не пипа нещата — Джейк винаги беше много внимателно дете и тя си помисли, че има вкус за красивите и ценни неща.

— Значи няма нищо лошо в това да си сърдит на хората… дори и когато те са мъртви? — попита момчето.

— Разбира се — увери го Еванти. — Защо тогава Бог ни е научил да се мръщим, ако няма да го правим? Самата аз много често се сърдя на Бог — когато не прави това, което искам; а това, трябва да призная, се случва доста често.

— Мисля, че Господ постъпи ужасно, задето взе татко.

— А ти казал ли си му го?

— Не знаех, че мога. — Очите на Джейк се разшириха пред невероятното предложение.

— О, определено можеш. — Еванти вярваше, че децата трябва да се окуражават във вярата си. — Ако бях на твое място, аз щях доста да му се скарам. Опитай следващия път, когато си казваш молитвите.

— А ще има ли полза?

— Ами това няма да върне обратно татко ти, но ще се почувстваш много по-добре, ако излееш яда от гърдите си.

— Той наистина е в гърдите ми и винаги боли, когато не мога да дишам — сподели Джейк, впечатлен от идеята.

— Ето, виждаш ли — кимна Еванти. Усетила, че за момента разговорът бе стигнал твърде далеч, тя бързо добави: — А сега е време да слезеш долу, защото трябва да довърша закуската си. Ангелос сигурно те чака, а и трябва да видиш как е Сотирис. Помоли Дора след около половин час да се качи при мен. Върви, agapi.

Джейк изхвърча навън, разперил ръце като самолет, и издаваше весели бръмчащи звуци по целия път надолу по коридора.

 

 

Когато Гай и Виктория се прибраха късно следобед, във въздуха се усещаше студ, а няколко облака предупредително висяха над Албания. Покритите със сняг върхове на планините, които по-рано блестяха в далечината, внезапно притъмняха застрашително, предвещавайки промяна във времето.

Гай откри баба си в големия салон, който заемаше по-голямата част от приземния етаж. Бе завила коленете си с бяло кашмирено одеяло. Косата й бе вдигната в сложна прическа като за прием, а лицето й — старателно гримирано. Той знаеше, че тя бе избрала да го приеме тук — а не в малката уютна гостна на първия етаж, — тъй като обстановката представляваше достатъчно ясно послание и предупреждение: тя не беше доволна от него.

— А, Гай. Влез, Chrysso mou. Можеш да ме целунеш. — Еванти грациозно му протегна ръка.

— Благодаря ти, Нона — смирено рече внукът й с насмешливо пламъче в очите. Помисли си колко изненадана би била баба му, ако той дори за част от секундата би се поколебал да го стори. Бързо повдигна ръката й към устните си, наведе се и я целуна нежно по двете бузи. Лъхна го, както и Виктория преди него, финото и нежно ухание, толкова живо напомнящо за детството. Помисли си колко слаба и крехка изглежда тя и въпреки че както винаги седеше изправена като бастун, усети как дългите й пръсти потреперват в ръката му, сякаш повече не можеха да издържат тежестта на пръстените, които носеше. Самите пръстени също бяха знак.

— Всеки път, когато те видя, изглеждаш все по-красива — галантно отбеляза той. — Виждам, че си си сложила всички бои на войната. Поласкан съм. Мислех, че все още си на легло.

Еванти го изгледа презрително — ласкателството нямаше да я размекне, макар че не беше напълно имунизирана срещу хитрините и примамките на Гай. Тя бе надменна и хладна като истинска аристократка, но макар че уважаваше баба си и много я обичаше Гай никога не бе изпитвал страх от нея.

— Къде е Виктория? — попита възрастната жена. — Какво си направил с нея?

— Не съм направил нищо с нея. Мисля, че отиде да намери Джейк, за да може Дора малко да си почине, и да се погрижи за вечерята му.

— И какво си й причинил?

— А, боя се, това вече е по-точно казано — сериозно отвърна Гай. — За дълго време съсипах и малкото душевно спокойствие, което й бе останало, и я направих още по-нещастна. Току-що й казах, че съм сигурен, че Ричард се е самоубил.

— Как може да си толкова глупав, Гай? — На внука й не му убягна, че тя избра да го обвини в нещо, което той най-лесно би могъл да обори — може и да беше егоист, дори понякога жесток, но никога не е бил глупав. — Защо ти трябваше да й казваш неща, за които никога не биваше да знае? — попита тя и продължи, без да дочака отговора му: — Ако имаш някаква причина да вярваш, че Ричард се е самоубил, какъв смисъл имаше да й го казваш? Трябваше първо да дойдеш да се видиш с мен.

— Не беше само за самоубийството. Преди малко казах на Виктория, че Ричард беше хомосексуалист, защото в противен случай щеше да го узнае по много неприятен начин и аз исках да го предотвратя. Изнудваха ме. Със сигурност не мислиш, че ще се поддам на изнудване, нали?

— Естествено, че не. Това би било напълно отвратително. — Еванти, в своето високомерно величие, смръщи пренебрежително нос, сякаш всичко това изобщо не заслужаваше нейното внимание. — Изнудването е типично за средната класа — отсече тя.

При нормални обстоятелства Гай щеше мигом да изпита желание да сподели с Виктория този „евантизъм“, ала днес нищо не беше нормално. Изгледа с любопитство баба си.

— Ние никога не сме обсъждали по-обстойно това, но ти знаеше ли за Ричард, Нона?

Тя се поколеба, после бавно рече:

— Не знаех. Макар че понякога съм се чудела. Направих всичко, което бе по силите ми, за да попреча на този брак. Но се провалих.

— Тогава не обясни ли нищо на Виктория?

— Не съм обяснявала нищо… Каква полза щеше да има? — Тя го стрелна гневно с поглед. — Не разполагах с нищо конкретно, освен смътно подозрение — майка ти веднага щеше да го определи като поредния ми необоснован предразсъдък. Виктория изглеждаше толкова щастлива и уверена, че аз се надявах заради нейно добро да не е истина. Освен това предположих — продължи тя, пронизвайки го с поглед, — че ти несъмнено щеше да го кажеш на Виктория, ако подозираше нещо, както щеше да кажеш и на баща си.

Гай остана мълчалив.

— Виктория е толкова лоялна, че щеше да отхвърли дори най-беглия намек от моя страна — продължи Еванти. — Сватбата щеше да се състои каквото и да кажех, само щях да помрача представата й за Ричард. Човек много лесно може да бъде подведен от милото държание на Виктория, че тя е отстъпчива и покорна, но двамата с теб знаем колко решителна може да бъде — тя никога нямаше да се откаже от него, освен ако не разполагах с неопровержимо доказателство. Откакто научих за смъртта му, се измъчвам от мисълта, че навремето трябваше да проявя повече настойчивост — тъжно додаде старата жена. — Тя знаеше ли за Ричард?

— Нямаше абсолютно никаква представа — увери я Гай. — Боя се, че е съсипана. Мислех си, че може да е подозирала нещо и е предпочела да си затваря очите, но очевидно истината я свари съвсем неподготвена.

— Може би те винаги са били прекалено близки — също както дърветата в гората, — а и когато се омъжи, тя беше толкова невинна и неопитна. Въпреки всичко предполагам, че през всичките тези години е имала добър брак — поне в някои отношения — въздъхна Еванти. — Имах открит сблъсък с Ричард само един-единствен път, преди да се оженят. Казах му, че го смятам за напълно неподходящ за Виктория — и като темперамент, и емоционално… но не успях да постигна нищо — призна тя. — Той ми отвърна, че я обичал и щял да се грижи за нея, и аз не можах с нищо да го разколебая. Много се изненадах, защото той винаги е бил доста нервен в мое присъствие и аз си мислех, че лесно ще го сломя. Трябва да кажа, че тогава ми се издигна в очите.

— Какъв необикновен човек си ти, Нона!

Гай възнамеряваше да й разкаже цялата история, включително и своята роля в нея, но си каза, че подобна изповед би била проява на егоизъм от негова страна — да търси опрощение, което не заслужаваше и което тя не можеше да му даде. Трябваше да живее с угризенията на съвестта си, а ако един ден Виктория решеше да разкаже истината на баба им, то това си беше нейно право. Тогава щеше да се наложи да понесе цялата сила на гнева на Еванти, макар че и в момента не спираше да си задава въпроса какво ли си мисли тя за неговия дял във всичко това.

— Никога не си ми го казвала — изрече на глас Гай.

— Разбира се, че не съм! Отлично умея да преценявам какво да запазя в тайна. Той се опита да ме убеди, че ще направи Виктория щастлива. Ако погледнем нещата от друг ъгъл, той не ме излъга, защото не мога да твърдя, че я е направил нещастна — поне до ужаса през последния месец, това е. Но аз винаги съм била против тя да има толкова обикновен и лишен от вълнения и трепети брак. Тя заслужава много повече.

— Защото твоят брак е бил толкова незадоволителен? — попита Гай. — Спомням си, един път, когато бяхме още деца, ти ни каза, че веднъж в живота си, си се почувствала като поразена от светкавица. Винаги съм жадувал да узная кой е бил този мъж — със сигурност не и дядо Дукас. Кой беше твоята голяма любов, Нона?

Еванти разпери ръце и се втренчи в тях, сякаш обмисляше нещо. За миг Гай си помисли, че ще му се изповяда, ала в последния момент разбра, че греши.

— Опитваш се да ме забаламосаш и да ме отклониш от темата — скастри го тя. — Искам да знам какво си казал на Виктория.

— Казах й какъв беше Ричард — отвърна Гай, решил, че полуистината е всичко, което може в този момент да признае на страховитата си прародителка. — Казах й, че според мен той е решил да се самоубие заради това, подозирам, че наистина е било така, макар че едва ли някога ще узнаем със сигурност.

— Много съм разочарована от теб, Гай — сърдито рече Еванти. — Знаеш много добре какво ще причини това разкритие на Виктория, нали? Напълно ще унищожи цялата й увереност в самата нея като жена. А това е изключително тъжно.

— Това няма нищо общо с женската й привлекателност — възрази Гай. — Тъкмо там е цялата работа. То не зависеше от Ричард. Все едно да нямаш никакъв музикален слух.

— Именно! — презрително изсумтя Еванти. — Представи си, ако беше музикант — да кажем композитор — и внезапно откриеш, че човекът, с когото живееш от доста години, е пълен музикален инвалид. Той постоянно те е уверявал колко прекрасна е твоята музика и ти си му вярвал, а след това един ден откриваш, че музиката никога не е означавала нищо за него, защото той просто не е могъл да я чува както трябва. Как щеше да подейства това на мнението ти, че си велик музикант?

— Не смятам, че аналогията е подходяща — заяви Гай, който отлично разбираше какво иска да каже баба му.

— Не е ли? Е, предлагам ти да си помислиш за това. — Еванти твърде добре познаваше внука си, за да влиза в спор с него — тя вече бе изразила мнението си. Впери в него проницателния си поглед. — А какво й каза за нещо друго — за твоя брак например? Тя беше дълбоко наранена, че не си споделил с нея сватбените си планове. Как можа да й причиниш всичко това, Гай? Това беше непростимо. Има ли още изненади в тази история, които да я очакват, бедното дете?

Гай стана и закрачи из стаята. После приближи и спря пред баба си. Обичайната му самоувереност бе изчезнала. Тя си помисли изненадано, че той изглежда… почти… уязвим.

— Да — рече. — Има още нещо. Ние говорихме за брака ми с Франсин и за това как ние двамата искаме да създадем семейство. И, разбира се, ти си права — тя е ужасно наранена. А аз се чувствам много зле заради това. — Сякаш не можеше да намери подходящите думи — толкова необичайно за Гай, помисли си баба му. Тогава той продължи: — Но има още едно нещо, което не съм й казал. Проклинах се през целия път до тук. Знам, че трябваше да го направя, защото тя така или иначе скоро ще го узнае и би било по-добре — и за двама ни — да го разбере сега, за да има време да свикне, но пропуснах удобния момент. О, Нона, почти го направих… но тогава тя изглеждаше толкова съсипана, толкова отчаяна и объркана, че аз просто се изплаших.

— Доста необичайно за теб. И какво беше това нещо?

— Франсин очаква бебе — тихо рече Гай. — Нямам думи да ти опиша колко сме радостни и двамата. Толкова щастливи — въпреки трагедията, а може би тъкмо заради нея. Но сърцето ми се свива, като си помисля какво ще изпита Виктория. Тя самата толкова отчаяно копнееше за още едно дете, а в същото време аз винаги съм знаел… — Не довърши изречението и сякаш нещо реално, но необикновено увисна във въздуха. Сетне продължи: — Франсин изпитва ужас, че Виктория ще научи. Тази новина е нищо в сравнение с всичко онова, което й се наложи да преживее, но аз се боя, че това ще е последната капка, която ще прелее чашата и ще я тласне в пропастта. Знам, че ще прояви великодушие, но се боя, че ще се разстрои.

— Да — съгласи се Еванти. — Да, боя се, че тя ще се разстрои — и двамата знаем защо. Ричард винаги е бил само твой заместител. Закрила, човек, който да се грижи за нея и да не позволи да бъде наранена — тя, която беше толкова наранена като малко дете. Решението й да се задоволи с възможното, вместо желаното — никога не е било добра идея. Иронията е, че тя смяташе Ричард за толкова стабилен и сигурен. — Еванти го изгледа сурово, макар че едва сдържаше радостта си при новината. — Все още съм много разстроена от поведението ти, Гай. Мисля, че си се държал много глупаво, което е твърде нехарактерно за теб. Смятам, че трябваше да намериш някакъв начин да не й казваш всичко това. — После внезапно протегна двете си ръце към него. — Но, о, agapi, скъпо мое момче, толкова съм щастлива за теб и бебето! Ще бъде трудно за Виктория, особено сега, но за теб е добре. И знаеш ли, това може да й помогне да продължи напред. Този твой брак е правилна стъпка. Надявам се да доживея да видя сина ти.

— Ти си много по-великодушна с мен, отколкото заслужавам, Нона — рече Гай. Още усещаше парещите въглени, които бе изсипала върху главата му. Погледна надолу към нея, а в очите му блеснаха весели искрици. — Може и да е дъщеря — за нас с Франсин няма значение.

— Разбира се, но съм сигурна, че ще е момче. Знам какво говоря. И ще го наречете Константин, на сина ми, бащата на Виктория.

— Ще кажа на Франсин — усмихна се той. — Кой ли се нуждае от скенери, след като има теб? И ако си права — а обикновено е така, — той ще се казва Константин Дукас Уинстън и ще го доведем във Врахос, за да го кръстим в параклиса. — Баба и внук се гледаха още дълго време. После Гай пое дълбоко дъх, сякаш дълго бе стоял под водата, а сега бе изплувал на повърхността за глътка чист въздух. — Бог да те благослови, Нона — додаде припряно. — По-късно ще дойда пак да те видя. Трябва да поздравя Джейк и да видя как е Вики и ако бурята е отминала, бих искал да се изкъпя.

Обърна се, за да си тръгне. Виктория стоеше на прага на отворената врата.

Не знаеше колко дълго бе стояла там.