Мери Никсън
Венецианската къща (37)

38.

Апартаментът на Патрик се намираше на втория етаж на една от високите, измазани в бяло къщи на Уорик скуер. Един ден преди да се обади на Виктория, той бе докарал Хю в Лондон и го бе оставил в „Будълс“ на Сейнт Джеймс стрийт, където той в отлично разположение на духа отиде да потърси старите си приятели в бара. Хю очакваше с огромна радост не само няколкото дни, които щеше да прекара в Лондон с многобройните си приятели, но и малката вечеря със старите си другари, която планираше да даде в „Будълс“ след изложбата, на която — чрез Патрик — бе поканил внучката на Еванти. Събитието се очертава да бъде интересно в доста аспекти, помисли си той. От вниманието му не бе убягнал фактът, че Патрик доста често споменава името й.

Двамата пътуваха много приятно и обсъждаха многобройните си взаимни интереси, простиращи се от спорт до архитектура, от религия до изобразително изкуство и разбира се, семейството. Както винаги, Патрик искрено се забавляваше с безкрайния фонд анекдоти на своя вуйчо, както и последните разкрития за миналото му, които отприщиха много спомени, напълно непознати за племенника му досега. В разговорите неизбежно се засягаше темата за Врахос и Патрик установи, че му е особено интересно да си представя колко различен би бил животът на вуйчо му, а може би и неговият, ако се бе оженил за Еванти Паломбини, както се е казвала преди повече от шестдесет години.

— Искаш ли да поговорим за Рейчъл? — попита по някое време възрастният мъж уж така, между другото, макар че Патрик твърде добре разбра насоката на мисълта му, а това тутакси помрачи настроението му.

Той се поколеба. В момента нямаше настроение да обсъжда отношенията със съпругата си, а и навикът да бъде лоялен, свързан с факта, че Хю никога не я бе харесвал, го караше да се въздържи.

— След време бих искал да поговорим — рече Патрик, — но първо трябва да сложа в ред някои неща. Разбрах, че Софи ти е казала за решението на Рейчъл временно да се разделим. Вече говорих със Сам и Софи за това.

— Как са го приели според теб?

— За Сам е трудно да се каже. Мисля, че го вълнува много повече, отколкото показва, но Софи го прие много зле.

Хю кимна.

— Нормално е, разбира се. Не че мога да помогна кой знае колко — продължи той, — но ако ти трябва приятелско ухо, винаги съм насреща.

— Благодаря. Може би ще се възползвам — отвърна Патрик и побърза да смени темата.

Графикът му беше доста запълнен с няколко срещи, които трябваше да проведе. Първо смяташе да отскочи до галерията „Кромптън“ на Брук стрийт, където щеше да се открие ретроспективната изложба на Хю. Бяха донесли портрета „Момичето на скалата“ с тях в колата и Хю го бе помолил да го закара в галерията. Отговорността не беше никак малка и Патрик искаше колкото може по-скоро да го остави на сигурно място на съхранение при Джеръми Кромптън. Но тъкмо когато се канеше да слезе долу, за да повика такси и да се отправи към Брук стрийт, промени намерението си и реши да отнесе портрета на следващия ден. Просто трябваше довечера да го покаже на Виктория. Не искаше тя да го види за пръв път сред шумотевицата и тълпата на партито в петък вечер; освен това искаше да се наслади на реакцията й и да сподели този миг с нея. Очакваше с огромно нетърпение срещата, ала в същото време усещаше известен страх. Надяваше се, че тя изпитва известно привличане към него, но отлично разбираше, че толкова скоро след сполетялата я трагедия може би беше прекалено чувствителна, а той не искаше да я разстройва, като форсира нещата, нито пък да се възползва от уязвимостта й.

Подпря портрета до един стол във всекидневната, без да го развива, и се запъти към станцията на метрото на Лестър Скуеър, за да се види със Сафира Уинтъртън в офиса й на Мартинс Лейн. Сафира преливаше от ентусиазъм за снимките от Врахос. Двамата проведоха много полезна среща, на която обсъдиха настоящата му книга, а след това нахвърлиха идеи за бъдещи проекти. Няколко издателства се бяха свързали със Сафира за възможни поръчки.

Входният звънец позвъни в осем и пет и Патрик веднага се обади по домофона.

— Виктория? Влизай — втория етаж. Трябва да те предупредя, че няма асансьор. — Натисна бутона и вратата на долния етаж се отвори. Той излезе да я чака на площадката.

Когато се озоваха в апартамента, двамата се погледнаха изненадано. Никой не очакваше това, което видя.

Патрик се съвзе пръв.

— Толкова е хубаво да те видя отново, Виктория — усмихна й се с толкова явно удоволствие, че сърцето й подскочи.

Изглеждаше по-висок, отколкото си го спомняше и все така привлекателен, но някак си по-спокоен и много по-изискан в лондонските си дрехи — тъмен костюм с безупречна кройка, скъпа риза и черни обувки от мека кожа, — отколкото в обикновените ваканционни дрехи, с които го бе виждала в Корфу.

— Изглеждаш прекрасно — с открито възхищение в погледа заяви той.

— Е, недей да бъдеш толкова изненадан! — засмя се тя, надявайки се, че лицето й не издава вълнението, което изпитваше.

— О, аз не съм изненадан, че изглеждаш красива — възрази Патрик, — защото винаги си изглеждала такава. Просто досега не те бях виждал в такава изискана версия. Зашеметяващо откровение! Какво сензационно сако!

— Благодаря ти — отвърна тя и мислено си отбеляза да не забрави да благодари на Франсин.

Франсин бе настояла да облече новото черно копринено сако, чиито маншети преливаха във всички цветове на дъгата. Виктория се колебаеше.

— Не мислиш ли, че е прекалено елегантно? Не искам да изглеждам твърде натруфена.

— А защо не? — контрира я Франсин.

Виктория се смути.

— Предполагам, че не бих искала да оставя погрешно впечатление — замислено рече тя. Франсин изпусна отчаяна въздишка.

— О, вие, англичанки — винаги се боите да се облечете така, че да ви харесат! Просто не го разбирам. Той не те е поканил да хапнете набързо в някоя закусвалня или на сандвич в парка, за бога! Що за впечатление би искала да оставиш тогава?

— Не знам — искрено отвърна Виктория и додаде: — А и освен това не съм англичанка.

— Ами тогава дръж се като от континента! Конкретно не знам нищо за гъркините, но французойките и италианките не страдат от прекалена скромност към дрехите. Ти просто би искала той — или който и да е друг — да си помисли, че изглеждаш страхотно и си положила малко усилия за това. За мен е просто въпрос на добри обноски — какво лошо има?

— Както го представи, нищо лошо! — засмя се Виктория.

— Ами тогава направи го.

Франсин настоя да гримира Виктория, преди да излезе. Тя винаги разполагаше с мостри от последните продукти, които й изпращаха прочути козметични фирми с надежда да ги спомене в лъскавото американско списание за мода, в което пишеше своя колона за най-новата козметика на пазара — „През погледа на Франсин“.

— Изумително — промълви Виктория, когато погледна с изненада отражението си в огледалото. — Гримът почти не се забелязва, но подобрението определено е налице!

— Стига, Виктория! Да не смяташе, че ще те гримирам като блудница? — усмихна се Франсин. — Да не би самата аз да изглеждам прекалено гримирана?

— Не, никога. Ти винаги изглеждаш прекрасно.

— Е, благодаря, но е така, защото много добре знам какво правя! — Франсин направи подчертано скромна физиономия и се усмихна на Виктория. — Аз не притежавам твоите природни дадености, но определено се старая да се възползвам по най-добрия начин от тези, които имам. — Огледа работата си със задоволство. — Ти наистина не осъзнаваш каква късметлийка си, Виктория — добави сериозно. — Така че върви и се забавлявай! Обаче ще искам да ми се отплатиш за старанието — когато се върнеш, ще очаквам да ми разкажеш с най-големи подробности как е минала вечерта ти.

 

 

— Искаш ли да пийнеш нещо? — попита Патрик и се запъти към масичката до прозореца. — Вино или нещо по-силно? Има почти всякакъв алкохол.

— Бяло вино би било чудесно, благодаря ти. Каква приятна стая — картините от вуйчо ти ли са нарисувани?

— Да — кимна Патрик и отвори бутилка вино. — Винаги съм харесвал скиците с въглен. Толкова са дръзки, толкова непосредствени! Каква енергия е скрита само в няколко линии! Радвам се, че ти харесват. Мисля, че тук изглеждат по-добре. Ще ги видиш отново в петък вечер, защото съм ги предоставил за изложбата, но има едно конкретно нещо, което искам да ти покажа. — Подаде й чашата с изстудено „Шабли“ и отиде до стола, на който бе подпрял портрета. — Затвори очи. — Смъкна покривалото и се върна при нея. — А сега ги отвори.

Тя послушно се подчини.

— Портрета на Нона! — възкликна и добави: — О, боже! — Нямаше нужда от повече думи — лицето й говореше всичко и той бе изключително зарадван от нескрития й възторг.

— Донесохме го в понеделник, но аз исках да ти го покажа, преди утре да го занеса в галерията. — Патрик отмести поглед от картината към Виктория. — Мисля, че Хю ще изпита доста голям шок, когато те види. Има очевидни разлики — като начало ти си умалена версия, — но вероятно изнервящо много приличаш на спомена му за твоята баба. Не само по цветовете, но и нещо в изражението… — а и разбира се, тези очи! Нищо чудно, че се е влюбил в нея — добави тихо.

Виктория почувства, че се изчервява. Сърцето й биеше толкова силно, че се боеше той да не го чуе. Имаше чувството, че е обхваната от пожар, че е толкова заредена с енергия, та от ушите й хвърчат искри. Хрумна й, че ако в този миг го докосне случайно, може да го удари електрически ток. Отиде да разгледа картината отблизо, сетне се върна и отново застана до Патрик.

— Изумителен е — промълви накрая. — И като си помисля, че Нона не го е виждала никога! А тази скала, върху която е седнала аз знам точно къде се намира, не може да се сбърка. Когато бяхме деца, я наричахме Драконовата скала — ясно е защо, — но Джейк смята, че прилича повече на динозавър. Така се вълнувам, като си помисля за Нона и твоя вуйчо преди толкова много години, чувствам се абсолютно запленена. Понякога, когато започна да задавам твърде много въпроси, тя млъква за известно време, — а после ми дава още малко информация и сякаш постоянно откривам нови следи. Не ти ли се струва, че тяхната история е като търсене на съкровище, което при това постоянно се увеличава?

— Да — кимна той. — Аз също събирам късчета от тяхната сага. Хайде по време на вечерята да сравним какво сме научили поотделно — може да попълним взаимните си празнини. Софи му позира и той вероятно й е разказал повече, отколкото е споделил с мен, — така че тя е моят източник на информация по въпроса. — Усмихна се на Виктория. — Можеш да си представиш колко жадно поглъща всичко! Между другото, тя те поздравява. Надявам се да се видиш с нея и Сам в петък вечер.

— О, добре. — Виктория искрено се зарадва. — Как са те? Как изглежда портретът на Софи — сполучлив ли е?

— Още не ми е било позволено да го видя — много дразнещо. Бил е показан на предварителната изложба и вече е в галерията, така че ще видиш и него. Но мога да ти кажа, че Хю е доволен от работата си, а фактът, че пожела да я нарисува, направи чудеса за укрепване на нейната увереност. Той винаги се е разбирал отлично с младите. А сега искам да ти покажа още нещо. — Подаде й един плик с формат А4. — Това е подарък — рече тихо.

— Подарък за мен? Какво е?

— Отвори и ще видиш. Много се надявам да ти хареса.

Виктория извади снимките на Еванти. Ахна от удоволствие и Патрик видя, че е изключително доволна. Първата беше онази, която й бе направил с нейния пурпурен тюрбан и черната роба — Еванти в най-царствения й вид, седнала в креслото със страничните облегалки край огъня в салона. Изглеждаше сякаш бе готова да се бори с развилнели се пирати или да потуши въстание. Втората фотография я бе уловила застанала до отворения френски прозорец към терасата, загледана в морето. Обективът на Патрик не бе скрил нито една подробност от фино набразденото й лице, нито бе украсил някогашните красиви, а сега овехтели и избелели завеси, до които бе застанала. Сребристата й коса бе прибрана в обичайния кок на тила, а тя се подпираше на бастуна. Той бе уловил много живо преходността на мига, но фонът и останалите подробности от стаята бяха леко замъглени. Еванти изглеждаше горда и аристократична, ала в същото време уморена и крехка — и уязвима.

Патрик видя как очите на Виктория се напълниха със сълзи. Тя бе нагласила двете снимки една до друга на масата и мълчаливо ги съзерцаваше. После приближи до него, сложи ръце на раменете му и вдигна поглед към лицето му.

— Благодаря ти — прошепна. — О, Патрик, толкова много съм ти благодарна!

Ръцете му я обгърнаха и той я притисна към себе си. В този миг помежду им надвисна нещо много по-силно от тях самите: пламък на надежда — нещо много повече от една вероятност. Виктория се потопи за кратко в прегръдката му, сетне си заповяда да се отдръпне. Образът на Рейчъл се мярна в съзнанието й… Патрик си има съпруга, напомни си тя.

Но в същото време прозвучаха и думите на баба й: „Когато се случи, ще го разбереш.“

Той мигом отпусна ръцете си, но преди това пръстът му докосна нежно лицето й. Патрик усети инстинктивния й отклик, както и внезапно обзелата я несигурност. Тя го погледна тревожно, изплашена, че ще разбере погрешно причината за отдръпването й.

— Всичко е наред — успокои я той. — Разбирам. За теб е твърде скоро, нали?

— Може би. Малко скоро — отвърна тя с треперещ глас. — Но не искам да съжаляваш! — Отиде до масичката и взе двете снимки. Страхуваше се от реакцията си, ако остане твърде близо до него.

— Те са великолепни — промълви тя, след като успя да се съвземе. — О, Патрик! Със своя фотоапарат си уловил същността на Нона в заника на живота й, както твоят вуйчо е направил с четката, когато са били млади. Никога няма да се разделя с тези снимки.

Копнееше да й каже толкова много неща, но засега му стигаше реакцията й на прегръдката му.

— Тя знаеше ли, че я снимаш? — попита Виктория и с връщането към снимките се опита да си възвърне самообладанието.

— Знаеше за официалната. — Усмихна се при спомена. — Тя беше решила да ми позира, както можеш да видиш по изумително ефектния тюрбан и бижутата, беше се облякла специално за това, — но не мисля, че усети, когато направих снимката край прозореца. Тя е правена в друг ден, когато обикалях наоколо и снимах най-различни предмети из стаята. Щракнах я съвсем случайно. Мисля, че първата снимка е подходяща за книгата — истинска господарка на Врахос, — но втората е специално за теб. Още не съм изпратил нито една от двете на баба ти. Всъщност има още доста снимки, от които можеш да си избереш по желание, но тези двете ми се струват най-добри.

— Ще ги покажеш ли на вуйчо си? — попита Виктория, отпивайки от виното си.

— Смятах да му ги покажа, но исках ти първо да ги видиш. Какво мислиш? Дали е време да ги види?

— О, мисля, че трябва. В крайна сметка той е наясно, че неговото „момиче върху скалата“ вече е стара жена, така че това не би трябвало да бъде шок. А и той със сигурност ще познае във възрастната жена на тези снимки момичето, което някога е обичал толкова много.

— Радвам се, че мислиш така. Аз имах силното усещане, че причината тя да пожелае тези снимки е била именно заради Хю, а не толкова, за да послужат за илюстрация на книгата ми.

В този момент телефонът иззвъня и развали магията. Патрик вдигна слушалката.

— О, здравей, Сафира. Ами тъкмо смятам да излизам. Не може ли да почака до утре? О, разбирам. Тогава изчакай за момент. — Направи извинителна физиономия към Виктория, като закри микрофона на слушалката с ръка. — Съжалявам за това — ще отида да продължа разговора от другата стая. Няма да се бавя.

Тя се запита коя ли е тази Сафира и осъзна колко малко всъщност знае за живота на Патрик. Стана и отново отиде до портрета. Помисли си колко великолепно бе уловил художникът ясната светлина на Корфу, цвета на морето и скалистия бряг, които тя толкова добре познаваше, с тъмните кипарисови дървета, извисили снаги към небето. Разходи се из стаята и разгледа другите рисунки на Хю Марстън, повечето на препускащи коне — на великолепен екземпляр, откъснал се напред от стадото, и на два жребеца, които се бореха. Имаше и скици на хора. Едната, над камината, бе на едно хубаво момче с отворена риза, чието лице й се стори познато. Приличаше на Сам, ала тя се досети, че това е Патрик на около четиринадесет години. Върху скрина до прозореца имаше няколко снимки в рамки: лесно позна малкия Сам и Софи с кофички и лопатки в ръце, застанали до пясъчен замък край брега на море; на една доскорошна бяха седнали върху одеяло в градината от двете страни на хубава русокоса жена с малко момиченце в скута. Рейчъл! Неспособна да устои на порива да я разгледа по-отблизо, Виктория взе снимката от полицата и в този момент Патрик се върна в стаята. Тя усети как лицето й пламва.

— Боя се, че съм любопитна относно семейството ти — смотолеви тя, опитвайки се да не прозвучи виновно-извинително като малко дете, хванато да тършува из шкафа със сладките. — Колко… колко поразително красива е съпругата ти!

— Да — отвърна той, без да откъсва поглед от нея. — Рейчъл винаги е изглеждала очарователно. — Но думите му някак си не прозвучаха като комплимент. Виктория чувстваше, че не може да отмине темата просто така; трябваше да узнае толкова много неща. — Ще се запозная ли с нея в петък вечер? — попита. — Каза, че Сам и Софи ще дойдат, а Рейчъл ще присъства ли?

— Сам и Софи нямат търпение да дойдат и нищо няма да им попречи да го направят. Софи току-що свърши с изпитите и наистина е изцедена до крайност. Тя работи много усилено и за нея ще е добре малко да се поразсее. Двамата със Сам ще дойдат с влака от Йорк. — Замълча за момент. — Но няма да се запознаеш с Рейчъл. Тя няма да дойде.

Отиде до прозореца и се загледа навън, пъхнал ръце в джобовете на панталоните си. Виктория чакаше с нетърпение какво ще каже, инстинктивно усетила, че е важно за нея. Сетне той рязко рече:

— Ние с Рейчъл взехме решение да се разделим. Усещаше се, че от известно време нещата вървят натам, но след като се върнахме от Корфу у дома, се случи нещо, което внезапно постави този въпрос на дневен ред. Рейчъл предложи временна раздяла и аз се съгласих. Аз самият го исках.

— Съжалявам — промълви тя, макар да не изпитваше съжаление, но не знаеше какво друго да каже. Искаше й се да попита дали все още обича жена си; кое бе ускорило раздялата; дали бяха замесени и други хора.

Патрик се извърна и повдигна вежди.

— Над главата ти се е извила една огромна въпросителна? — усмихна се.

— Да — откровено отвърна тя. — Предполагам, ще решиш, че си пъхам носа там, където не ми е работата — и наистина го правя, — но не мога да не съм любопитна, а и ако… ако занапред ще продължим да се виждаме, аз би трябвало да знам доста неща. Не искаш ли да поговориш с мен за това?

— Да — кимна той. — Много искам да ти разкажа за Рейчъл и съм съгласен, че се налага да поговорим за нея и за нашите семейства, както и за твоя брак — за много, много неща, — но знаеш ли какво наистина искам в този момент?

Тя поклати глава.

— Бих искал да отидем на вечеря и просто да се наслаждаваме на компанията си. Нека тази вечер да бъдем безгрижни и весели, без да се опитваме да разрешим всички затруднения и проблеми — а в твоя случай и трагедия, — с които е пълен животът ни. Много егоистично ли ти се струва?

— Напротив, и аз искам същото — с облекчение отвърна тя.

— Изпий си тогава виното и да вървим — усмихна й се Патрик.

 

 

Беше приятна топла вечер. Четирима души още играеха тенис на корта в квадратните градини; бързолети се стрелкаха из въздуха, а косовете пееха.

— Не е ли божествено, когато температурата е точно каквато трябва? — попита Виктория, докато вървяха към ресторанта, където щяха да вечерят. — Мисля, че това е едно от големите физически удоволствия. Една от причините да обожавам Корфу през лятото е, че можеш да ходиш бос и леко облечен — няма нужда да се суетиш за ботуши и мушами и да страдаш от синдрома дали-няма-да-ми-трябва-още-една-връхна-дреха. Когато бях най-разстроена след смъртта на Ричард, баба ме посъветва да се опитам да се наслаждавам на малките радости на живота — песента на рибарчето, първата циклама, паяжината на паяка, слънцето, което топли гърба ти, сякаш те са подвижна сгъваема стълба, която да ми помогне да се изкача отново, да ми помогне да оцелея.

— Благодаря ви, моменти! — рече той, докато си мислеше, че да върви редом до нея беше един от тези моменти.

А тя си помисли, както често бе правила в Корфу, колко е хубаво да намериш човек, който да те разбира толкова добре.

 

 

Храната в „Мерлин“ бе вкусна, както Патрик бе обещал, атмосферата — приятелска, а обстановката — непретенциозна и уютна, но двамата бяха толкова погълнати един от друг, че не обръщаха внимание на нищо.

По време на вечерята отново заговориха за Еванти и Хю.

— Удивлява ме — рече Патрик, — че твоята баба толкова бързо се е омъжила за дядо ти. Сигурно е й било много тежко, когато е спряла да получава писма от Хю, и навярно се е чувствала ужасно наранена и предадена, но за мен е необяснимо защо се е омъжила, без да се срещне с Хю и да се опита да разбере какво се е объркало, докато е бил в Индия. Тя разказа ли ти своята версия?

Преди да тръгне от Врахос, Виктория бе успяла да измъкне още едно късче от историята от Еванти, но усети завоалирания критицизъм в думите на Патрик и почувства, че трябва да защити баба си.

— Да, разказа ми — с отбранителна нотка в гласа отвърна тя — и на мен обяснението ми се стори достатъчно задоволително.

— Не е нужно да настръхваш така — примирително рече Патрик, мислейки си колко красива изглежда, когато очите й блестят ядосано. — Аз не я обвинявам! Разбира се, че трябва да има обяснение — просто съм много любопитен. Какво ти каза?

— Съжалявам — омекна Виктория. — Нямах намерение да бъда рязка. Толкова се увлякох по тази история, че имам чувството, че тя все още продължава. Ами… след като Хю заминал за Индия, Нона разбрала, че е бременна. Днес това не би било чак толкова ужасно — и вероятно не би се случило изобщо с всички тези хапчета и разни противозачатъчни методи, — но тогава е било истинска катастрофа. Аз изгарях от желание да разбера дали са били любовници, но трябва да кажа, че все пак останах доста изненадана, когато тя ми каза за бебето, просто защото никога не съм мислила за баба си по този начин.

— Аха… — беше всичко, което Патрик успя да каже, преди да отпие щедра глътка от виното. — Аз също се питах. Но човешката природа не се е променила — само начинът на мислене за това, което е социално приемливо, и начините да се справим с него. Продължавай. Какво се е случило след това?

— Нона ми каза, че бебето сигурно е било заченато по време на последната им, невероятно щастлива среща точно преди Хю да замине за Индия. — Младата жена погледна към Патрик, сетне извърна поглед, смутена от силната физическа връзка помежду им. — До Коледа не е била съвсем сигурна. Отначало била ужасена и изплашена, но след това изпитала невероятна радост. Веднага написала писмо на Хю, в което му съобщавала новината. Как да не пратиш по дяволите и майка си, и всичко, което е против теб! Със сигурност при това положение са щели да им позволят да се оженят, още повече ако той се беше върнал, нали? Била е убедена, че той също ще е на седмото небе от радост. Но тя чакала и чакала неговия отговор, писала му и пак чакала, опитала се, но безуспешно, да се свърже с него по телефона и чрез телеграма… ставала все по-отчаяна. Беше ужасно само да я слушам да говори за това толкова години по-късно. Усещаш паниката и страданието й, а през цялото време майка й я е лъгала, казала й, че е узнала от лейди Джорджия, че той си имал друго момиче, и… Е, ами да, нали сам можеш да си представиш всичко по-нататък?

Патрик виждаше, че Виктория преживява цялата история — очите й бяха пълни с отчаяние, а гласът — напрегнат от емоции. Докосна леко ръката й и напълни чашата й.

След като отпи глътка вино, тя се съвзе и продължи да разказва.

— После майка й открила, че е бременна, и в къщата настанал истински ад. Нона се доверила на Нафсика, която сигурно е докладвала веднага на баба ми. Нямало никакъв смисъл да отрича, защото така или иначе майка й щяла да разбере. На Нона й било заявено категорично, че сега още по-малко биха приели Хю за неин съпруг и че при никакви обстоятелства няма да й позволят да задържи бебето. Това било причината за всичко, което се случило по-късно. Ако беше поддържала връзка с него, нещата щели да бъдат съвсем различни, тя щяла да замине с него и да задържи бебето.

Майка й предложила един избор: да даде бебето за осиновяване веднага щом се роди и никога повече да не се види с Хю или да се омъжи за Ставрос Дукас и да представи бебето за негово. Разбира се, времето било от съществено значение, защото ако се забавела още малко, всички щели да разберат. Тя ми каза, че след като не можела да има Хю, вече й било все едно за кого ще се омъжи, но неговото бебе било най-ценното нещо в живота й и тя била решена на всичко, за да го задържи. Очевидно дядо ми периодично й е правел предложения за женитба и й бил заявил, че няма да се откаже до деня, в който я види да застава пред олтара с друг. Накрая тя приела да се омъжи за него.

— Но сигурно той е бил доста изненадан от предложението сватбата да се състои толкова скоро? — възрази Патрик. — Доколкото знам, през онези дни годежният период е бил доста дълъг, а и той вероятно е очаквал голяма сватба.

— Не забравяй ужаса от наближаващата война — отвърна Виктория, — но и аз й зададох същия въпрос. Изглежда съдбата наистина е била на страната на прабаба ми. Старата госпожа Дукас — другата ми прабаба — била получила удар няколко седмици по-рано. Не се оказал толкова тежък и по-късно тя успяла да се възстанови, но тогава не са го знаели. Тя отчаяно искала да види единствения си син женен за момичето, което тя самата му била избрала. Една бърза и скромна сватба, само в семеен кръг, била най-приемливият вариант.

— Обзалагам се, че майката на Еванти я е омагьосала — обади се Патрик. — Изглежда е била способна на всичко. В твоите вени изглежда тече много безмилостна кръв, Виктория Кънингам! Кой би си помислил?

— А, виждаш ли, че не бива да ме подценяваш — засмя се насреща му Виктория.

— Ще си отварям очите на четири! — обеща той и си помисли, както и първия път, когато се запознаха, какво прекрасно изразително лице има тя и си представи как някога Хю бе изпитвал същото удоволствие да гледа Еванти, каквото изпитваше и той сега, взирайки се във внучката й.

— И твоят дядо никога не е знаел, никога не се е досетил… за бебето? — попита накрая.

— Не е имало нужда да се досеща, защото Нона му казала. Тя ми каза, че дядо ми е бил почтен мъж, който бил влюбен в нея от години, и тя не е могла да постъпи нечестно с него и да го измами.

Пристигането на основното блюдо прекъсна разговора им за няколко минути, докато сервитьорът отделяше костите на дувърската писия, която си бе поръчала Виктория, а след това поднесе на Патрик порция печено агнешко бутче.

— Изглежда много вкусно — отбеляза Виктория — едно от любимите ми ястия.

— Хайде, продължавай — подкани я Патрик, когато сервитьорът се отдалечи. — Нямам търпение да чуя по-нататък.

— Не мога да ти кажа какво облекчение изпитах, когато Нона ми го каза — сериозно рече Виктория. — Не е в характера й да направи нещо толкова подло. Тя е импулсивна, страстна, твърдоглава, високомерна, но не и подла. Очевидно той бил сломен, но в същото време и много великодушен. Трябва да кажа, че в тази история моят дядо се е представил добре. Сигурно много я е обичал, защото тогава нещата са били съвсем различни и светът е бил прекалено мъжки. Освен това гръцките мъже са много горди и болезнено се засягат на тема семейна чест. Той се съгласил да приеме бебето за свое, но настоял да му обещае, че никога няма да се опитва да се срещне с Хю. По онова време тя, разбира се, е смятала, че Хю я е изоставил, но въпреки това й било много трудно да обещае — а по-късно й е било още по-трудно да го спази.

— Спомняш ли си дядо си?

— Много смътно, като някаква огромна фигура, надвесена над бебешката ми количка, но това може да е асоциация, породена от снимките. Гай си го спомня много добре и твърди, че бил доста страшен.

— Това не може да е краят на историята. Какво е станало с бебето на Хю и Еванти?

— Това е най-горчивата част. Едва я понесох, когато Нона ми каза, защото се оказва, че всичко е било напразно — два месеца след сватбата тя направила спонтанен аборт. Тогава имала чувството, че е изгубила всичко. — Патрик видя как в очите й заблестяха сълзи. — Недей да съдиш Нона твърде сурово, че не е запазила вярата си във вуйчо ти — тъжно промълви младата жена. — Тя е платила висока цена и никой не би могъл да я осъди по-строго, отколкото сама съди себе си. След като изгубила бебето, едва се сдържала да не наруши обещанието, което дала на дядо ми, ала все пак не го направила.

— Не бих си и помислил да съдя когото и да е било от двамата — увери я Патрик, трогнат от подкрепата й за Еванти — и съм съгласен, че е било много смело и почтено от нейна страна да каже истината на дядо ти.

След това й разказа историята на Хю, която толкова силно бе впечатлила Софи, и добави:

— Ала никой не може да им отнеме онова, което са имали, и аз не мога да не се радвам, че двамата с Хю са били любовници и са имали своите моменти на радост преди всичко да се обърка толкова ужасно.

— Аз също се радвам за тях — кимна Виктория.

Двамата не говориха за браковете си, нито за бъдещето си, а за детството си, за децата, за хубавите и лошите моменти в живота им, откриха, че споделят една и съща страст към операта и пътешествията и че се смеят на едни и същи неща. Времето отлетя незабелязано и те се изненадаха, когато разбраха, че минава полунощ и ресторантът ще затваря.

Качиха се на колата на Патрик и той бавно подкара към дома й. Когато завиха вдясно от Фулам Роуд, после нагоре по Гилстън Роуд и се отправиха към Болтън, Виктория имаше чувството, че са пристигнали твърде скоро.

— Нямам търпение двамата с Хю да се срещнете в петък — каза Патрик. — Прекрасно е да знам, че ще те видя толкова скоро, Виктория.

— Аз също нямам търпение да се запозная с него, но трябва да ти кажа, че прекарах прекрасна вечер с теб, Патрик.

Повдигна лице към него и той я целуна за лека нощ — кратка, но в никакъв случай не и хладна целувка. Виктория изтича по стъпалата към предната врата и след като пъхна ключа в ключалката, се обърна да го погледне отново.

Той все още стоеше в подножието на стълбите и я гледаше. Тя го дари с ослепителната си усмивка, която той бе започнал да очаква с нетърпение, и се спря за миг на прага.

— Ще се видим в петък — извика, изпрати му въздушна целувка, обърна се и бързо изчезна в къщата.