Мери Никсън
Венецианската къща (12)

11.

Джейк се облегна с цялата си тежест на Виктория и завъртя около пръста си кичур коса, докато не щръкна също като къдрицата на любимия му герой Тинтин — както винаги това бе признак, че е много уморен.

— Жаден съм, мамо — рече той.

Виктория затършува в раницата за плодов сок. По закона на гадостите, помисли си тя, Джейк със сигурност щеше да заспи малко преди да ги извикат за полета и щеше да й бъде доста трудно да го събуди.

— Ето, пий. Ще ти утоли жаждата и ще те освежи — окуражи го тя. — Беше толкова добро момче, скъпи. Остава още малко.

— Това каза и в Лондон.

— Знам, наистина имахме ужасен ден, но потърпи още малко, защото вече почти сме стигнали. Съжалявам, скъпи. Може би в крайна сметка не биваше да те вземам със себе си.

Полетът до Атина закъсня с няколко часа още на летище Хийтроу, заради което изпуснаха самолета до Корфу — още не бяха пуснали директните полети до острова за туристическия сезон. И в резултат бяха заседнали на атинското летище. Виктория знаеше, че ще мине полунощ, докато стигнат до Врахос. Надяваше се, че Янис, съпругът на Дора, е проверил на летището кога пристига самолетът, преди да потегли за посрещането с овехтялата стара кола на Еванти, и няма да му се наложи да чака с часове на Керкира. Тя се бе опитала да позвъни на Дора и да я уведоми за закъснението, но не можа да се свърже — телефонните връзки с къщата във Врахос бяха непредсказуеми.

— Искаш ли пак да ти почета? — попита тя. Джейк поклати глава и пъхна ръката си в нейната.

— Аз съм добре, мамо. И се радвам, че дойдохме. — Виктория усети сълзи да парят в очите й.

Никой не остана очарован, когато Виктория реши да замине заедно с Джейк за Корфу, без да дочака училищната ваканция. Ако наскоро не беше загубила съпруга си, вследствие на което всички — с изключение на Тоула — се отнасяха към нея, сякаш беше от крехък порцелан, щеше да се сблъска с много по-солидна съпротива.

— О, Виктория, мислиш ли, че е разумно? — с нотка на съмнение в гласа попита любезната госпожа Аткинсън. — Джейк тъкмо започна отново да свиква с училището — жалко е да се нарушава отново ритъмът му на живот, освен ако наистина не се налага. Доколкото разбрах, баба ти е болна, но от госпожа Уинстън останах с впечатлението, че тя с удоволствие би се грижила за Джейк… а и ваканцията е само след две седмици. Не можеш ли да изчакаш дотогава? Не става дума за обучението — Джейк е много напреднал за възрастта си, — но за него ще бъде по-трудно да започне следващия срок, ако сега се раздели с приятелите си. Рутината е най-доброто нещо за децата, когато са разстроени.

Виктория бе кимнала с усмивка и я бе изслушала, но остана непреклонна. Как можеше да обясни на Тоула и Антъни, които без колебание я бяха приели в семейството си и винаги се бяха отнасяли към нея като към собствено дете, че от спомените за ужасната загуба в детството най-много я измъчваше това, че я бяха разделили с баба й толкова скоро след смъртта на родителите й? Все още усещаше онази празнота в стомаха си от мъката при сбогуването с Еванти, когато Тоула бе дошла да я вземе. Баба й искаше да я придружи и да остане с нея в Англия през първите няколко месеца, но не й позволиха. Навремето трябва да е било особено трудно за семейство Уинстън да откажат на Еванти — самата тя съсипана от загубата на сина, когото бе обожавала, и изпълнена със страстното желание да се вкопчи в единственото му дете, — но след като дълго бе мислила, Виктория бе разбрала тяхната позиция. Еванти щеше да оспорва всяко решение на Тоула, а Виктория щеше да продължи да се обръща за съвет към баба си, вместо към леля си.

Условията в завещанието на Константин Дукас бяха съвсем ясни: той бе посочил зет си Антъни Уинстън за единствен настойник на дъщеря си — много мъдър избор, както се бе оказало впоследствие. Фактът, че толкова години Антъни бе успявал да изпълнява успешно ролята на умиротворител между тъща си и съпругата си, при това си спечели уважението и обичта и на двете, говореше много за качествата на вуйчо й. В същото време, спомняйки си своето объркване и болка, Виктория не възнамеряваше в този тежък момент да се разделя с Джейк дори и за кратко.

— Мисля, че се държиш много егоистично, скъпа — бе заявила Тоула, която никому не цепеше басма, но Виктория приемаше нейната прямота с облекчение, тъй като внасяше известна нормалност в объркания й живот. — Замини, щом толкова много искаш, макар че не разбирам защо е цялото това бързане. Изглежда Нона е преодоляла последната криза. Обаче не влачи и Джейк със себе си.

— О, Тоула! — възкликна Виктория. — Първо не искаше да заминавам, докато Нона не се оправи, а сега, когато вече е по-добре, пак не желаеш да отида.

Леля й повдигна пренебрежително рамене.

— Все пак не разбирам какво е толкова спешно, че трябва веднага да заминеш.

— Просто трябва да отида — не мога да го обясня.

Не й спомена за телефонния разговор с Гай.

Мислите й бяха прекъснати от обявяването на полета им.

— Хайде, Джейк, най-после. Да съберем багажа си.

Новото атинско летище — много по-впечатляващо от старото — бе цялото в синьо и сребристо, с огромни пространства с хлъзгави подове, които караха Джейк да си представя, че кара ски, и да се плъзга с количката им за багаж към асансьора, застрашавайки останалите пътници. Цялата му енергия се бе възстановила сякаш с магическа пръчка. Двамата се насочиха към изхода за заминаващи на долното ниво, откъдето щяха да се качат на малкия самолет за краткия полет до Корфу.

Янис ги чакаше пред аерогарата — съвсем пуста, за разлика от шумната глъчка и тълпата през лятото. Джейк, който го обожаваше, се хвърли като реактивен снаряд в мускулестата му прегръдка. Тъничките му крачета мигом се обвиха около масивния кръст на Янис в изблик на възторжено приветствие.

Изразителните черни очи на Янис се наляха със сълзи, докато нежно пускаше Джейк на земята и стискаше двете ръце на Виктория в своите, бъбрейки несвързано, за да изрази съчувствието си, за Ричард, за пушки, както и за странните пътища Господни. О, Thee mou! Двамата с Дора били толкова потресени! И кирия^[1] Дукас също! Но Виктория постъпила правилно, като си дошла у дома — когато го връхлети някоя беда, човек трябвало винаги да бъде със семейството си. Нафсика, бабата на съпругата му (Янис завъртя очи и сви рамене при споменаването й), разбира се, видяла, че наближава смърт, когато гледала на карти таро на Коледа — всички знаеха, че Нафсика е „ясновидка“. Но сега, след като Виктория се бе върнала там, където й е мястото, щяла бързо да се възстанови. Разбира се, това сигурно ще отнеме известно време, но тя сама щяла да се убеди колко по-добре ще се почувстват много скоро двамата с Джейк. Дора ги очаквала с нещо вкусно, за да се подкрепят след дългия път, и те за нула време щели да пристигнат — Янис щял да се погрижи за това! Знаейки, че е любител на високите скорости и рискованото шофиране, Виктория изобщо не се усъмни в думите му. Надяваше се само да не бият всички рекорди, докато се носеха по острите завои покрай дълбоки пропасти — безспорно една от най-вълнуващите части от пристигането във Врахос.

— Как са Дора и Ангелос?

— Ами много добре. — Дора очаквала с нетърпение да се види с Виктория, а Ангелос — да си играе отново с Джейк. На шест години Ангелос започнал да ходи на училище и се справял много добре. — Той е умен. Чудесно момче — много хубаво, също като баща си! — скромно заяви Янис.

— А Нона как е?

Янис пусна волана и размаха двете си ръце, за да покаже, че господарката е „ту тъй, ту иначе“, но без съмнение щяла да се почувства много по-добре като види Виктория. Да, Нафсика също била добре — вече остаряла, разбира се, страдала от ревматизъм, но езикът й си бил все така остър, както винаги. Както обикновено, къщата била пълна с твърде много кучета, но кирия Еванти продължавала да прибира всяко изгубено животинче, попаднало на прага й. Една от котките била умряла, но те успели да спасят друга заедно с новородените й котенца и Джейк можел да си избере едно. Обърна се назад и смигна на Джейк през рамо, успявайки в последния момент да извие волана, за да не се сблъска с идващата насреща кола — двамата шофьори си размениха изразителни обиди с езика на клаксоните.

След отбивката от главното шосе от Керкира пътят започваше да се изкачва стръмно нагоре, извивайки се като змия покрай брега. Накъсаната мантинела беше твърде съмнителна защита от стръмната пропаст от дясната страна. Когато минаваха през селото, Янис дори намали — шосето беше толкова тясно, че едва имаше място за една кола, камо ли за две. Улицата се извиваше между старинните къщи, наведени от двете страни една към друга като нетърпеливи любовници.

Отбивката към Врахос се появяваше неочаквано по средата на един страшен завой, така че беше много лесно дори през деня да се пропуснат обраслите със зеленина каменни колони, които обозначаваха входа и бяха още от времето на майката на Еванти от стария род Граменос. Въпреки подробните карти посетителите често ги подминаваха и се налагаше да изминат няколко километра надолу по пътя, докато успеят да направят безопасен завой и да се върнат обратно — тогава пък трябваше да правят рискован ляв завой срещу идващите коли. Янис, разбира се, знаеше пътя като петте пръста на загорялата си мазолеста ръка. Виктория усети познатото бодване в сърцето, когато колата мина през тежките врати от ковано желязо очукани от времето, но все още красиви като всичко във Врахос — и пое по дългата километър и половина изровена пътека, водеща към къщата, която трудно би могла да се нарече алея.

„Пристиганията — помисли си Виктория, — ето върху какво трябва да се концентрирам сега. Тази объркваща промяна ми бе наложена и аз нямам друг избор, освен да се науча да живея с последиците от нея, да се опитам да разплета мистерията, с която е съпроводена, да развържа сплъстените нишки и възлите и да изтъка нещо стойностно за мен и Джейк.“

Внезапно си припомни разказите на Еванти за трудностите и лишенията по време на войната след нахлуването на германците в Гърция: мъчителния ежедневен страх, постоянно балансиран с малки прояви на смелост, станали всекидневие за изтощените и объркани хора; гладът и недоимъка; студът на суровата зима и как всички овехтели вълнени жилетки и пуловери били внимателно разплитани, преждата — опъвана, а после навивана на кълба, за да се изплитат нови дрехи, чорапи или шалове; на децата шиели блузи и ризи от различни ивици платове, изрязани от стари дрехи. Тя веднъж беше показала на малката Виктория, когато Нафсика й бе дала кълбо вълнена прежда, за да се опита да изплете палто за плюшеното си мече, как да съединява различни прежди. Отделните нишки се поставяха върху дланта и се усукваха, докато се получи един цял конец и — хоп! — скоро вече имаш едно красиво пъстроцветно кълбо, преливащо в различни нюанси, от което можеш да си изплетеш възхитително палто във всички цветове на дъгата.

— Разбираш ли, в онези дни нищо не биваше да се пилее — беше й обяснила Еванти, — а това ни направи страшно изобретателни. Ние самите бяхме изненадани не само от това, че се научихме да правим неща, за които преди дори не си бяхме и представяли, че можем да вършим, но придобихме отлични умения в най-различни дейности. Понякога се налагаше да постъпваме нечестно и да мамим. Трябваше да се преструваме, за да оцелеем.

„Аз ще оцелея — закле се Виктория, когато Янис рязко спря старата кола. Ще се преструвам, ако се наложи — за да предпазя Джейк от истината, докато порасне, — но ще разплитам и плета, докато създам нов живот за себе си и за него. И може би това ще бъде живот във всички цветове на дъгата.“